Ила взе една спирала и се наведе към прозореца.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против тази среща?

— Разбира се. — Макар всъщност Ариа не беше съвсем сигурна какво да очаква от тази среща. Та името му беше Волфганг, за Бога! Ами ако говореше в рими? Ами ако това беше мъжът, който играеше ролята на Волфганг Амадеус Моцарт в частта за великите композитори по време на Историческия фестивал в консерваторията „Холис“? Ами ако се появеше облечен с мъжки жакет, прилепнали по краката панталони до коляно и напудрена перука?

Ила се изправи и се върна в спалнята. Някъде по средата спря рязко.

— Ох.

Погледът й се беше спрял върху роклята, която Ариа беше проснала на голямата спалня. По-рано същия следобед тя беше преровила гардероба на Ила в търсене на подходящото облекло и изпадна в паника, че няма да намери нищо сред многобройните дрешки, туники и тибетски роби, които майка й обикновено носеше. Роклята беше тикната в дъното, все още в торбичката от магазина. Беше семпла и вталена, със съвсем фина бродерия по врата. Според Ариа това беше перфектният избор… но щом зърна лицето на майка си, вече не мислеше така.

Майка й седна до роклята и докосна копринената тъкан.

— Бях я забравила — каза тя с тих глас. — Облякох я на благотворителното събиране в „Холис“, когато Байрън най-после получи назначението. Беше в същата онази нощ, когато ти спа за пръв път у Алисън Дилорентис. Трябваше спешно да излезем да ти купим спален чувал, защото нямаше, помниш ли?

Ариа се отпусна в раираното кресло в ъгъла на стаята. Тя отлично си спомняше първото гостуване с преспиване у Али. Беше скоро след като Али се беше приближила до Ариа по време на един от благотворителните търгове в „Роузууд дей“ и я беше помолила за помощ при сортирането на луксозните предмети. В първия момент Ариа си помисли, че Али го е направила, защото се е хванала на бас. Само седмица по-рано Али беше накарала Челси Бледсоу да пробва някакъв нов парфюм, който беше открила. Оказа се, че „парфюмът“ всъщност е калната, пълна с курешки вода от изкуственото езеро с патици.

Ила залюля роклята в скута си.

— Предполагам, че знаеш за Байрън — че Мередит е… — Тя показа с ръце заоблен корем, имайки предвид бременността й.

Ариа прехапа устни и мълчаливо кимна, а сърцето й се сви болезнено. Ила за пръв път споменаваше състоянието на Мередит. През изминалия месец Ариа се беше опитвала да избягва всякакви асоциации с бременността, но беше глупаво от нейна страна да мисли, че темата може да бъде вечно избягвана.

Ила въздъхна и лицето й придоби напрегнато изражение.

— Така, може би е настъпил моментът да свържа тази рокля с други спомени. Време е да продължа да живея живота си. — Тя погледна Ариа. — Ами ти? Ти успя ли да продължиш?

Ариа повдигна вежди.

— След Байрън?

Ила отметна косата си през рамо.

— Не. Имам предвид твоя учител. Господин… Фиц.

Ариа притисна ръка към устата си.

— Ти си… знаела?

Ила прокара пръст по страничния цип на роклята.

— Баща ти ми каза. — Тя се усмихна стеснително. — Господин Фиц отишъл в „Холис“. Байрън чул нещо за това, че са го помолили да напусне „Роузууд дей“… заради теб. — Тя отново погледна Ариа. — Ще ми се ти да ми беше казала за това.

Ариа погледна към голямата абстрактна картина в другия край на стаята, на която Ила беше нарисувала Ариа и Майк, носещи се в космоса. Не се беше обадила на Ила, защото тогава Ила не отговаряше на обажданията й.

Майка й сведе смутено поглед, сякаш също беше осъзнала това.

— Той не… не се възползва от теб, нали?

Ариа поклати шава, като криеше лице зад косата си.

— Не. Беше доста невинна връзка.

Тя си спомни няколкото пъти, които всъщност беше прекарала с Езра — натисканията в тоалетната в „Снукърс“, целувката в кабинета му, няколкото откраднати часове в апартамента му в стария „Холис“. Езра беше първият мъж, когото Ариа реши, че обича, и той като че ли също я обичаше. Когато й каза да го потърси след няколко години, Ариа беше решила, че той има предвид, че ще я чака. Но някой, който ще те чака, би ти се обаждал от време на време, нали? Тя се зачуди дали пък не е била твърде наивна.

Пое си дълбоко дъх.

— Може би не сме били един за друг. Може да съм срещнала някой друг.

— Наистина ли? — Ила се отпусна на леглото и започна да събува чорапите си. — Кой?

— Просто… някой — каза тихо Ариа. Тя не искаше да развали нещата. — Все още не съм сигурна, че се получава.

— Ами че това е страхотно! — Ила докосна Ариа толкова нежно, че очите на момичето се напълниха със сълзи. Двете най-после разговаряха, както преди. Може би всичко вече навлизаше в нормалното си русло.

Ила вдигна роклята на закачалката и я отнесе в банята. Когато затвори вратата и пусна водата във ваната, на външната врата се позвъни.

— По дяволите. — Ила надникна през вратата с ококорени очи. — Подранил е. Ще отвориш ли?

— Аз ли? — изписука Ариа.

— Кажи му, че идвам след минутка. — Ила затръшна вратата.

Ариа примигна. На вратата отново се позвъни. Тя изтича до вратата.

— Какво да правя, ако е много грозен? — прошепна силно тя. — Ами ако от ушите му растат косми?

— Това е само една среща, Ариа — засмя се Ила.

Ариа сви рамене и слезе по стълбите. През матираното стъкло на входната врата се виждаше неясна фигура, която се въртеше насам-натам.

Тя си пое дълбоко дъх и отвори. На стълбите стоеше късо подстриган мъж. За миг Ариа изгуби ума и дума.

— … Ксавие? — най-накрая успя да произнесе със слаб глас.

— Ариа? — Ксавие присви очи подозрително. — Ти ли си…?

— Ехо? — Ила се спусна надолу по стълбите, поставяйки едната си обица. Роклята й подхождаше идеално и тъмната й коса се спускаше по гърба й. — Здравей! — изчурулика Ила и се усмихна широко. — Ти сигурно си Волфганг?

— О, Боже, не! — Ксавие покри устата си с ръка. — Това е просто името на профила ми. — Очите му се стрелкаха от Ариа към Ила. Устните му се накъдриха, сякаш едва се сдържаше да не се разсмее. На светлината в коридора изглеждаше доста по-възрастен — може би поне на трийсет и няколко години. — Всъщност се казвам Ксавие. А ти сигурно си Ила?

— Да. — Ила сложи ръка на рамото на Ариа. — А това е дъщеря ми Ариа.

— Знам — отвърна бавно Ксавие.

Ила го погледна объркано.

— Запознахме се в неделя — бързо се намеси Ариа, като объркването все още се усещаше в гласа й. — На откриването на галерията. Ксавие беше един от художниците.

— Ти си Ксавие Рийвс? — извика ликуващо Ила. — Мислех да идвам на изложбата, но дадох поканата си на Ариа. — Тя я погледна. — Бях толкова заета днес, че дори не те попитах как е минало. Хареса ли ти?

Ариа примигна бързо.

— Аз…

Ксавие докосна ръката на Ила.

— Не би могла да каже нищо лошо за нея, при положение, че аз съм тук! Попитай я след като си тръгна.

Ила се разкикоти така, сякаш това беше най-смешното нещо, което беше чувала през живота си. След това прегърна Ариа през раменете. Тя усещаше как ръката на майка й трепери. Нервна е, помисли си Ариа. Явно майка й си беше паднала по Ксавие още от първия миг, щом го беше зърнала.

— Какво странно съвпадение, нали? — рече Ксавие.

— Какво чудесно съвпадение — поправи го Ила.

Тя се обърна очаквателно към дъщеря си. Ариа изпита непреодолима нужда да залепи същата идиотска усмивка на лицето си.

— Чудесно е — повтори тя.

9.

Ако той наистина те преследва, значи не те гони параноята

По-късно същия вторник Емили затръшна вратата на майчиното си волво и прекоси огромния преден двор на Спенсър. Беше зарязала втората част на тренировката по плуване, за да се срещне със старите си дружки, както беше предложила Мериън, да се видят и да поговорят.

Тъкмо се накани да натисне звънеца и нокията й иззвъня. Емили бръкна в джоба на ярко жълтото си скиорско яке и погледна към екрана на телефона си. Айзък й беше изпратил рингтон. Когато го пусна, тя чу любимата си песен на групата „Джими Ийт Уърлд“, същата, която съдържаше изречението „Още ли усещаш пеперудите?“. Беше я слушала почти непрекъснато миналия септември, когато си падаше по Мая. „Здрасти, Емили — гласеше придружаващото съобщение. — Тази песен ми напомня за теб. Ще се видим утре на хълма!“.

Емили се изчерви, поласкана. Двамата с Айзък си бяха разменяли цял ден есемеси. Той я беше запознал с подробностите от часа си по религия — воден от самия отец Тайсън, който беше запалил Айзък и по „Властелинът на пръстените“ — а Емили му беше описала кошмара, който беше преживяла, докато изнасяше устния си доклад за битката на Бънкър хил в часа по история. Бяха разменили мнения за любимите си книги и сериали и бяха открили, че и двамата харесват филмите на М. Найт Шиамалан, въпреки ужасните му диалози. Емили не беше от онези момичета, които не се отлепват от телефона си по време на час, а и това всъщност беше забранено в „Роузууд дей“, но всеки път, когато чуеше тихото „пинг“, бързаше да отговори веднага на Айзък.