Sara Shepard - Мис Порочна

— Болна… от какво?

— Рак, но не знам точно какъв. Той е отчаян. Беше толкова близък с нея и се притеснява, че обвинението и предстоящият процес са го отключили.

Спенсър апатично откъсна един конец от кашмиреното си палто. Иън сам беше виновен за процеса.

Мелиса се прокашля и се огледа със зачервените си очи.

— Той не разбира защо сме му причинили това, Спенс. Умолява ни да не свидетелстваме срещу него в съда — продължава да твърди, че това е едно голямо недоразумение. Той не я е убил. Звучеше толкова… отчаяно.

Спенсър зяпна от изненада.

— Да не би да казваш, че няма да свидетелстваш срещу него?

На врата на Мелиса запулсира една вена. Тя се заигра с ключодържателя си.

— Просто не мога да го проумея, това е. Ако наистина Иън го е направил, то това е станало по времето, по което бяхме гаджета. Как така нищо не съм усетила?

Спенсър кимна, почувствала внезапно изтощение. Независимо от всичко тя разбираше гледната точка на Мелиса. Двамата с Иън бяха двойка за пример в училище и Спенсър помнеше колко разстроена беше Мелиса, когато Иън скъса с нея по средата на първи курс в университета. Когато той се върна в Роузууд през есента, за да тренира отбора по хокей на Спенсър, двамата с Мелиса бързо се събраха отново. На пръв поглед Иън изглеждаше като идеалното гадже: грижовен, сладък, откровен и непосредствен. Той беше от онзи тип момчета, които помагаха на възрастните жени да прекосят улицата. Все едно Спенсър и Андрю Кембъл да ходят и той да бъде арестуван за това, че е продавал наркотици от своя „мини купър“.

Отвън избръмча един снегорин и Спенсър рязко вдигна глава. Не че двамата с Андрю някога ще бъдат гаджета! Това беше просто пример. Защото тя не харесваше Андрю. Той беше просто поредният пример за златно роузуудско момче, това е.

Мелиса понечи да каже още нещо, но входните врати се отвориха и господин и госпожа Хейстингс връхлетяха във вестибюла. Чичото на Спенсър, Даниел, леля й Женевиев и братовчедите й Джонатан и Смит ги следваха. Даниел, Женевиев, Джонатан и Смит изглеждаха толкова изтощени, сякаш бяха прекосили половината страна, за да се доберат дотук, а всъщност живееха в Хейвърфорд, само на петнайсет минути път от Роузууд.

Господин Калоуей мина последен през вратата. Той се изкачи по стълбите, отключи конферентната зала и покани всички вътре. Госпожа Хейстингс мина покрай Спенсър, сваляйки със зъби кадифените си ръкавици „Ерме“ и оставяйки след себе си аромат на „Шанел №5“.

Спенсър се настани на един от големите кожени столове, подредени край огромната маса от черешово дърво. Мелиса седна на съседния стол. Баща им се разположи от другата страна на масата, а господин Калоуей седна до него. Докато Женевиев събличаше самуреното си палто, Смит и Джонатан изключиха своите блекбърита и поправиха вратовръзките си „Бруук брадърс“. Двете момчета се държаха предвзето откакто Спенсър се помнеше. Още навремето, когато двете семейства празнуваха Коледа заедно, Смит и Джонатан винаги внимателно разрязваха по ръбовете опаковъчната хартия на подаръците от родителите им, за да не я измачкат.

— Ще започваме, нали? — Господин Калоуей побутна нагоре очилата си и измъкна дебел сноп листи от папката си. Лампата на тавана осветяваше плешивото му теме, докато четеше въвеждащия преамбюл от завещанието на бабата, в което тя заявяваше, че е здрава и с пълно съзнание, когато го е съставяла. Баба й обявяваше, че ще раздели имението във Флорида, къщата в Кейп Мей и апартамента във Филаделфия, както и всичките си останали имоти, между децата си: бащата на Спенсър, чичо Даниел и леля Пинелъпи. Когато господин Калоуей произнесе името на Пинелъпи, всички го погледнаха изненадани. Те се огледаха така, сякаш Пинелъпи е там, а никой не я е забелязал. Но нея я нямаше, естествено.

Спенсър не беше сигурна кога за последно беше виждала леля си. Семейството й винаги се оплакваше от нея. Тя беше най-малката и така и не се беше омъжила. Беше прескачала от работа на работа, беше се пробвала в областта на модния дизайн, след това започна журналистическа кариера, дори направи онлайн сайт за гледане на таро, който поддържаше от къщата си край плажа на остров Бали. След това се изгуби, пътувайки по света, прахосвайки парите от попечителския си фонд, и не се беше обаждала от години. Очевидно всички бяха ужасени от факта, че Пинелъпи въобще е спомената в завещанието. Спенсър изведнъж се почувства много близка с леля си — може би всяко поколение на рода Хейстингс се нуждаеше от своята черна овца.

— Колкото до другите авоари на госпожа Хейстингс — продължи господин Калоуей, отгръщайки следващата страница, — тя завещава по два милиона долара на всеки един от законните си внуци, както следва.

Смит и Джонатан се наведоха, напред. Спенсър зяпна от изненада. Два милиона долара?

Господин Калоуей примижа при следващите думи.

— Два милиона долара на внука й Смитсън, два милиона долара на внука й Джонатан и два милиона долара на внучката й Мелиса. — Той направи пауза, поглеждайки за миг Спенсър. На лицето му се изписа странно изражение. — И… това е. Просто всички трябва да се подпишат тук.

— Ами… — започна Спенсър. Думата прозвуча неясно и всички се обърнаха към нея. — С-съжалявам — заекна тя, несъзнателно докосвайки косата си. — Мисля, че забравихте една внучка.

Господин Калоуей отвори уста и отново я затвори, също като някоя от златните рибки, които плуваха в басейнчето в задния двор на семейство Хейстингс. Госпожа Хейстингс се изправи рязко, повтаряйки рибешкото упражнение. Женевиев се прокашля, втренчила поглед в пръстена си с трикаратов изумруд. Чичо Даниел дишаше тежко през огромните си ноздри. Братовчедите на Спенсър и Мелиса се събраха около завещанието.

— Ето тук — каза тихо господин Калоуей и посочи страницата.

— Ъ-ъ-ъ, господин Калоуей? — отново се обади Спенсър. Тя местеше поглед от адвоката към родителите си и обратно. Накрая се засмя нервно. — Аз съм спомената в завещанието, нали?

С широко отворени очи Мелиса грабна завещанието от Смит и го подаде на Спенсър. Тя погледна в документа и сърцето й заблъска в гърдите като чук.

Да. Баба беше оставила по два милиона долара на Смитсън Пиерпонт Хейстингс, Джонатан Бернард Хейстингс и Мелиса Джоузефин Хейстингс. Името на Спенсър не се виждаше никъде.

— Какво става тук? — прошепна Спенсър.

Баща й рязко се изправи.

— Спенсър, по-добре ни изчакай в колата си.

— Какво? — изписука Спенсър, ужасена.

Баща й я хвана за ръката и я поведе извън стаята.

— Моля те — каза тихо той. — Изчакай ни там.

Спенсър не знаеше какво друго да прави, освен да се подчини. Баща й побърза да затръшне вратата и трясъкът отекна в тихия мраморен коридор. Известно време Спенсър се вслушваше в собственото си дишане, а след това, потискайки едно ридание, тя се врътна, хукна към колата си, запали я и я изкара от паркинга. Майната му на чакането. Искаше да избяга колкото се може по-надалеч от тази съдебна зала — от всичко, което се беше случило току-що.