Естествено, нямаше никаква причина да се състезава с тези момичета. Не че харесваше този тип Айзък. Онова електрическо усещане, което беше преминало през тялото й и все още се усещаше в пръстите на краката й, беше просто… случайност. Да, точно така. В този миг Емили усети нечия ръка на рамото си. Подскочи стреснато и се обърна.

Беше Айзък. И той й се усмихваше.

— Здрасти.

— Ъ-ъ-ъ… здрасти — каза Емили, игнорирайки пърхането в гърдите си. — Аз съм Емили.

— Айзък. — Отблизо той ухаеше на портокалов шампоан „Боди шоп“ — същия, който Емили използваше от години.

— Страшно ми хареса кавъра ти на „Ничий дом“ — избъбри Емили, преди да успее да се спре. — Тази песен много ми помогна да издържа едно пътуване до Айова.

— Айова, а? Чувал съм, че нещата там са доста грубички — пошегува се той. — Веднъж ходих заедно с младежката си група. Ти защо беше там?

Емили се поколеба, почесвайки се по врата. Усещаше погледите на момичетата от католическото училище. Може би сбърка, като спомена Айова — или че я свързва с толкова тъжни, отчаяни думи.

— А, просто отидох на гости — отвърна най-накрая тя, като си играеше с пластмасовия капак на чашата с кафе. — Имам чичо и леля, които живеят край Де Мойн.

— Ясно — кимна Айзък. Той отстъпи встрани, за да пропусне групичка деца, които играеха на гоненица. — В началото, когато започнах да пея за момиче, много ми се подиграваха, но според мен тази песен се отнася за всички. Всички тези чувства… „Къде е моето място?“ и „Защо не мога да намеря човека, с когото да споделям всичко?“. Според мен всеки ги изпитва понякога.

— И аз мисля така — съгласи се Емили, изпълнена с благодарност, че има и други, които се чувстват като нея. Тя погледна през рамо към майка си. Тя беше потънала в разговор с приятелките си до кафе-бара. Което беше добре — Емили не беше уверена, че точно в този момент ще успее да издържи майчиния си поглед.

Айзък потропа с пръсти по облегалката на съседната пейка.

— Ти не учиш в „Света троица“.

Емили поклати глава.

— В „Роузууд дей“.

— Аха. — Айзък сведе срамежливо поглед. — Виж, трябва да вървя отзад, но може би ще се съгласиш да поговорим пак за музика и други работи някой път? Или пък да вечеряме? Да се разходим? Нали се сещаш, като на среща.

Емили едва не се задави с кафето. Като… среща? Искаше да го поправи — тя не излизаше с момчета, — но като че ли мускулите в устата й не знаеха как да оформят тези думи.

— Разходка, в това време? — избъбри вместо това Емили, махвайки с ръка към снежните преспи, които се виждаха през прозорците.

— Защо не? — сви рамене Айзък. — Може да се попързаляме. Имам две гумени шейни, а зад „Холис“ има чуден хълм.

Емили разшири очи.

— Имаш предвид големия хълм зад факултета по химия?

Айзък отметна косата от челото си и кимна.

— Същия.

— С приятелките ми все ходехме там. — Някои от най-хубавите спомени на Емили бяха как тя, Али и останалите се пързаляха с шейни по хълма Холис. Но след шести клас Али реши, че пързалянето с шейни е хлапашка работа и Емили така и не успя да намери други, с които да ходи там.

След като си пое дълбоко дъх, Емили каза:

— С удоволствие ще се попързалям с теб.

Очите на Айзък грейнаха.

— Страхотно!

Те си размениха телефонните номера, а момичетата от „Света троица“ ги зяпаха. После Айзък й махна за довиждане и Емили отиде при майка си и нейните приятелки, чудейки се на какво, за Бога, се съгласи току-що. В никакъв случай не можеше да излезе на среща с него. Те просто отиваха да се пързалят като приятели. Още на следващия път ще го просветли, така да се каже.

Само че докато Емили проследяваше с поглед отдалечаващия се през тълпата Айзък, който спираше от време на време, за да поговори с някой познат или с членовете на паството, тя не беше сигурна дали иска да са само приятели. Внезапно осъзна, че не е сигурна какво изобщо иска.

7.

Голямото щастливо семейство Хейстингс

Рано сутринта във вторник Спенсър се изкачваше след сестра си нагоре по стълбите в сградата на съда в Роузууд, а вятърът я блъскаше в гърба. Семейството и роднините й имаха среща с Ърнест Калоуей, семейния адвокат на рода Хейстингс, за да присъстват на отварянето на завещанието на бабата.

Мелиса отвори вратата и я задържа, за да може Спенсър да влезе. Коридорът беше проветрив и тъмен, осветен само от няколко жълти лампи — беше твърде рано и останалите, които работеха тук, още не бяха пристигнали. Спенсър потрепери от страх — за последно беше идвала тук при произнасянето на обвинението срещу Иън. А следващото й идване щеше да бъде в края на седмицата, за да даде показания на делото му.

Докато се изкачваха по стълбите, стъпките им отекваха върху твърдия мраморен под. Конферентната зала, която господин Калоуей беше определил за отварянето на завещанието, все още беше заключена; Спенсър и Мелиса бяха пристигнали първи. Спенсър се облегна на покритата с ориенталски гоблени стена в коридора и впери поглед в картината с маслени бои на Уилям Роузууд, който беше основал града през седемнайсети век заедно с група други квакери. Той имаше вида на човек, мъчен от запек. Повече от сто години град Роузууд беше обитаван само от три фермерски фамилии и имаше повече крави, отколкото хора. Молът „Кинг Джеймс“ беше построен върху някогашното огромно пасбище.

Мелиса се облегна на стената до нея и отново попи очи с розова салфетка. Откакто баба им беше починала, тя периодично избухваше в плач. Сестрите слушаха вятъра, който се блъскаше в прозорците и караше цялата сграда да скърца. Мелиса отпи от чашата с капучино, която си беше взела от „Старбъкс“, преди да дойдат тук. Тя усети погледа на Спенсър.

— Искаш ли?

Спенсър кимна. Напоследък Мелиса се държеше изключително мило, странна промяна в обичайната поредица от сблъсъци и борби за надмощие, в които обикновено печелеше тя. Най-вероятно защото родителите им бяха ядосани и на нея. Години наред тя беше лъгала полицията, че двамата с Иън, който тогава й беше гадже, са били непрекъснато заедно в нощта, когато Али изчезна. Всъщност Мелиса се беше събудила по някое време и беше установила, че Иън е изчезнал. Страхуваше се да си признае, защото двамата с Иън се бяха отрязали, а малката госпожица Идеална абитуриентка не може да прави такива неща като да се напива и да спи с приятеля си. И все пак тази сутрин Мелиса беше особено доброжелателна и в главата на Спенсър забиха малки предупредителни камбанки.

Мелиса отпи глътка кафе и изпитателно погледна Спенсър.

— Чувала ли си някои от новите слухове? Че няма достатъчно доказателства Иън да бъде осъден.

Спенсър се напрегна.

— Тази сутрин го чух по новините. — Но също така беше чула и опровержението на областния прокурор Джаксън Хюз, че има достатъчно доказателства и че заради всички жители на Роузууд това ужасно престъпление най-после трябва да бъде забравено. Спенсър и старите й приятелки се срещнаха безброй пъти с господин Хюз, за да обсъдят процеса. Спенсър беше имала няколко отделни сесии с Джаксън, защото, по думите му, нейните показания — за спомена й, че е видяла за частица от секундата Али и Иън заедно, преди Али да изчезне — са най-важното от всички доказателства. Той преговори всички въпроси, които щяха да й бъдат зададени, нейните отговори и начина, по който трябва или не трябва да реагира. Според Спенсър това не се различаваше особено от ролята в пиеса, с единствената разлика, че вместо ръкоплясканията накрая, тук някой ще отиде в затвора до края на живота си.

Мелиса леко изсумтя и Спенсър я погледна. Сестра й беше навела поглед и стискаше разтревожено устни.

— Какво? — попита подозрително Спенсър. Тревожните камбани в главата й биеха все по-силно.

— Нали знаеш защо казват, че доказателствата не са достатъчни? — попита тихо Мелиса.

Спенсър поклати глава.

— Заради историята със „Златната орхидея“. — Мелиса я погледна с крайчеца на окото си. — Ти излъга за есето. Затова не са сигурни, дали може… да ти се вярва.

Гърлото на Спенсър се сви.

— Но това е нещо съвсем различно!

Мелиса сви устни и упорито впери поглед в прозореца.

— Ти ми вярваш, нали? — напрегнато попита Спенсър. Дълго време тя не си спомняше нищо за нощта, в която Али изчезна. След това една по една в съзнанието й започнаха да се появят подробностите. Последният й потиснат спомен беше за две сенчести фигури в гората — едната беше Али, а другата определено беше Иън. — Знам какво видях — продължи Спенсър. — Иън беше там.

— Нали просто разговаряме — промърмори Мелиса. След това погледна към Спенсър, прехапала устната си. — Има още нещо. — Тя преглътна тежко. — Иън… ми се обади снощи.

— От затвора? — Спенсър изпита същото усещане, както когато Мелиса я беше блъснала от големия дъб в задния им двор — първо шок, а след това, когато падна на земята, пронизваща болка. — К-какво ти каза?

В коридора беше толкова тихо, че Спенсър можеше да чуе как сестра й преглъща тежко.

— Ами, първо, майка му е много болна.