— Казала си им? — Няколко седмици по-рано, в момент на безразсъдство, Хана беше признала на Кейт, че е имала проблем с повръщането на храната.

— Мислех, че е за твое добро — прошепна Кейт. — Кълна се.

— Психиатърът подчерта, че лъжите също са симптом — продължи господин Мерин. — Първо казваш на всички, че си видяла тялото на Иън Томас в гората, а сега с приятелките ти твърдите, че сте видели Алисън. Това ме наведе на мисълта за всички лъжи, които си казвала на нас — как миналата есен се измъкна от вечерята, за да отидеш на онзи бал в училище, как си откраднала перкосепта от клиниката, кражбите от „Тифани“, катастрофата с колата на приятеля ти, дори когато разказа на целия клас, че Кейт има… — Той млъкна; очевидно не желаеше да произнася на глас думата херпес. — Д-р Аткинсън смята, че може би е най-добре да си вземеш няколко седмици почивка от цялата тази лудост да отидеш някъде, където ще си починеш и ще се съсредоточиш върху проблемите си.

Лицето на Хана грейна.

— Като например Хаваите ли?

Баща й прехапа устни.

— Не… Като някоя клиника.

— Какво? — Хана тресна чашата си върху масата. Кафето плисна навън и я опари по показалеца.

Господин Мерин бръкна в джоба си и извади една брошура. Две русокоси момичета се разхождаха по тревиста алея, а слънцето надничаше иззад дърветата. И двете имаха ужасни прически и дебели прасци. „Убежището в Адисън-Стивънс“, пишеше на брошурата със заоблени букви.

— Това е най-добрата клиника в страната — каза баща й. — Лекуват всякакви неща — проблеми с ученето, хранителни разстройства, обсесивно-компулсивни разстройства, депресии. И не е много далеч оттук, точно до границата с Делауеър. Има цяло отделение за млади пациенти като теб.

Хана впери безизразен поглед във венеца от сухи цветя, който Изабел беше закачила веднага, щом се нанесе в къщата, на мястото на далеч по-приемливия стенен часовник от неръждаема стомана на майка й.

— Аз нямам никакви проблеми — извика тя. — Няма нужда да ходя в психиатрична клиника.

— Това не е психиатрична клиника — изчурулика Изабел. — Приеми го като един вид… спа салон. Хората го наричат „Ранчото Каньон в Делауеър“.

Хана изпита силно желание да извие мършавия, покрит с изкуствен тен врат на Изабел. Тя не беше ли чувала за евфемизми? Хората наричаха мърлявия, разнебитен комплекс с апартаменти в покрайнините на Роузууд „Берлиц-Карлтън“, но никой не го приемаше буквално.

— Може би сега е подходящият момент да се махнеш от Роузууд — усмихна се престорено Кейт със същия тон на многознайка. — Особено от репортерите.

Бащата на Хана кимна.

— Вчера трябваше да прогоня един от двора — опитваше се да използва телескопични лещи, за да те снима в спалнята ти, Хана.

— А снощи някой се обади тук с въпроса дали си съгласна да направиш изявление за „Нанси Грейс“ — добави Изабел.

— Става все по-лошо — заключи господин Мерин.

— Не се тревожи — обади се Кейт, отхапвайки ново парче пъпеш. — Наоми, Райли и аз ще си бъдем тук, когато се върнеш.

— Но… — започна Хана, ала гласът й секна. Как може баща й да повярва на тия глупости? Вярно, че беше излъгала няколко пъти. Но винаги беше имала основателна причина за това — беше се измъкнала от вечерята с тях, защото А. я беше предупредил, че вече бившето й гадже Шон Ейкърд е на училищния бал с друго момиче. Беше казала на всички, че Кейт има херпес, защото беше сигурна, че Кейт ще се раздрънка за проблемите й с повръщането. На кого му пука? Това не означаваше, че има посттравматичен стрес.

Тя ставаше свидетел на поредното доказателство за отдалечаването на баща й от нея. Докато родителите й бяха все още женени, двамата с баща й бяха като две бобчета в шушулка, но след появата на Изабел и Кейт Хана изведнъж се оказа излишна. Защо сега баща й я мразеше толкова много?

В този миг пулсът й се ускори. Но разбира се! А. най-после се беше добрал до нея. Тя стана от масата, бутайки керамичната каничка с ментов чай, която стоеше до чинията й.

— Това писмо не е от д-р Аткинсън. Някой друг го е написал, за да ме нарани.

Изабел протегна ръце върху масата.

— Кой би могъл да го направи?

Хана преглътна тежко.

— А.

Кейт покри устата си с длан. Бащата на Хана остави чашата си на масата.

— Хана — произнесе бавно той, сякаш говореше на дете от детската градина. — Мона беше А. И тя умря, забрави ли?

— Не — възрази Хана. — Появи се нов А.

Кейт, Изабел и бащата на Хана се спогледаха нервно, сякаш Хана беше някакво непредсказуемо животно, което имаше нужда от инжекция с приспивателно в задника.

— Скъпа… — каза господин Мерин. — Наистина говориш безсмислици.

— Точно това иска А.! — извика Хана. — Защо не ми вярвате?

Изведнъж усети как главата й се замайва. Краката й се подкосиха и в ушите й се появи слабо жужене. Стените се сближиха и ароматът на мента накара стомаха й да се преобърне. След миг Хана се озова на тъмния паркинг на „Роузууд дей“. Джипът на Мона се приближаваше, лъчите на фаровете му се забиваха злобно в нея. Гърлото й пресъхна. Тя забеляза лицето на Мона зад волана; устните й бяха разтегнати в диаболична усмивка.

Хана покри лицето си с ръце и се подготви за сблъсъка. Чу някой да пищи. Само след секунди осъзна, че това е нейният глас.

Всичко премина тъй бързо, както започна. Когато отвори очи, тя осъзна, че лежи на пода, притиснала ръце към гърдите си. Лицето й беше горещо и мокро. Кейт, Изабел и бащата на Хана се бяха навели около нея, сбърчили загрижено вежди. Миниатюрният доберман на Хана, Дот, усърдно ближеше голите й глезени.

Баща й я хвана за ръцете, помогна й да се изправи и да седне на стола.

— Настина смятам, че ще е за твое добро — каза нежно той. Хана искаше да възрази, но знаеше, че няма смисъл.

Тя облегна чело на масата, объркана и трепереща. Всички звуци около нея се изостриха и отекнаха в ушите й. Хладилникът жужеше леко. По хълма избръмча камионът за събиране на отпадъците. Изведнъж, под всичко това, тя долови още нещо.

Усети как я побиват тръпки. Може и да беше луда, но беше готова да се закълне, че чува… смях. Сякаш някой се кискаше ликуващо, доволен, че нещата се развиват точно по план.

5.

Духовно пробуждане

В понеделник сутринта Байрън предложи на Ариа да я откара до училище с допотопната си хонда сивик, тъй като субаруто й все още беше на ремонт. Тя прехвърли купчината папки, оръфани тетрадки и вестници на задната седалка. Под краката й се въргаляха празни чаши за кафе, пликчета от снаксове и пачка касови бележки от „Съншайн“, магазинът за екологични бебешки продукти, откъдето пазаруваха Байрън и приятелката му Мередит.

Баща й запали двигателя и старата дизелова машина се пробуди с ръмжене. От тонколоните гръмна есид джаз4. Ариа погледна към мрачните и изкривени дървета в задния им двор. Над гората се кълбеше дим, на места огънят още тлееше. Цяла ролка жълта полицейска лента беше изхабена, за да се оградят дърветата, тъй като гората сега беше твърде опасна, за да се минава през нея. Сутринта Ариа беше чула по новините, че полицията претърсва терена, опитвайки се да намери улики за подпалвача. Предишната вечер я бяха потърсили от роузуудското полицейско управление — искаха да научат повече за човека с бензина, когото беше видяла в гората. След като се разбра, че той със сигурност не е Уайлдън, Ариа нямаше кой знае какво да им каже. Под голямата качулка можеше да се крие всеки.

Когато минаха покрай голямата къща в колониален стил, която принадлежеше на семейството на Иън Томас, Ариа затаи дъх. Ливадата беше покрита със сутрешен скреж, червеното знаменце върху пощенската им кутия беше вдигнато, а по тротоарчето към къщата бяха разпилени рекламни брошури. Върху вратата на гаража им се виждаше съвсем скорошен надпис „УБИЕЦ“, като боята беше абсолютно същата като надписа „УБИЙЦА“, който някой беше надраскал върху гаражната врата на Спенсър. Ариа инстинктивно бръкна в чантата си и напипа пръстена на Иън във вътрешното джобче. Предишния ден се беше изкушила да го даде на Уайлдън — не искаше да го държи в себе си, — но Спенсър беше права. Роузуудската полиция не го беше намерила, докато претърсваше горите; можеха да обвинят Ариа, че го е подхвърлила там. Но пък как така не го бяха намерили? Може би изобщо не бяха претърсили гората. И къде всъщност беше Иън? Защо им беше дал погрешна информация? И как така не беше забелязал, че пръстенът му липсва? Ариа се съмняваше, че просто се е изплъзнал от пръста му — тя беше губила пръстен само веднъж, докато миеше четките си след рисуване. Обикновено веднага усещаше, когато пръстените се изхлузваха от пръстите й. Възможно ли беше Иън наистина да е мъртъв и пръстенът да е паднал, докато някой е влачел тялото му през гората, след като Ариа и останалите хукнаха да търсят Уайлдън? В такъв случай с кого бяха разговаряли по месинджъра?

Тя въздъхна тежко и Байрън я погледна скришом. Днес баща й изглеждаше още по-рошав, косата му стърчеше на всички страни. Въпреки студа той не носеше палто, а на лакътя на дебелия му вълнен пуловер беше цъфнала дупка. Ариа се сети, че го беше купил, докато живееха в Исландия. В този миг си пожела семейството й въобще да не беше напускало Рейкявик.