Баща й си пое дълбоко дъх.

— Спенсър, парите нямат никакво значение.

Спенсър примигна изненадана.

— Лесно можем да проследим какво се е случило с тях — обясни баща й, мърдайки с пръсти. — Дори може би ще успеем да си ги върнем. — Той погледна към ветропоказателя на покрива на къщата. — Но… е, трябваше да го предвидим.

Спенсър се намръщи, зачудена дали мозъка й не се е побъркал от твърде голямото количество остатъчни изпарения от пожара.

— К-какво?

Баща й се размърда и погледна към съпругата си.

— Знаех си, че отдавна трябваше да й кажем, Вероника — промърмори той.

— Не предполагах, че точно така ще стане — изписука майката на Спенсър и вдигна отбранително ръце. Въздухът беше толкова студен, че дъхът й излизаше на облачета.

— Да ми кажете какво? — попита настоятелно Спенсър. Сърцето й биеше като полудяло. Когато си пое дълбоко дъх, единственото, което усети, беше мирисът на пепел.

— Да влезем вътре — предложи разсеяно госпожа Хейстингс. — Тук е ужасно студено.

— Да ми кажете какво? — повтори Спенсър, забивайки упорито крака в пръстта. Нямаше да мръдне оттук.

Майка й остана смълчана дълго време. Откъм хамбара се разнесе скърцащ звук. Най-накрая госпожа Хейстингс седна на един от огромните камъни, с които беше пълен задният двор.

— Скъпа, Оливия наистина те е родила.

Очите на Спенсър се разшириха.

— Какво?

— В известен смисъл — поправи я господин Хейстингс.

Спенсър отстъпи назад, една съчка изпука под ботуша й.

— Значи наистина съм осиновена? Оливия е казала истината? — Затова ли се чувствам толкова различна от вас? Затова ли винаги сте предпочитали Мелиса — защото не съм ви дъщеря?

Госпожа Хейстингс завъртя пръстена с трикаратов диамант на пръста си. Някъде навътре в гората някакъв клон се стовари на земята със силен трясък.

— Това определено не е нещо, което смятах, че ще разискваме точно днес. — Тя си пое дълбоко дъх, разкърши китките си и вдигна глава. Господин Хейстингс бързо разтърка облечените си в ръкавици ръце. За миг и двамата изглеждаха абсолютно безпомощни. Не като винаги знаещите, контролиращи всичко родители, които Спенсър познаваше толкова добре.

— Раждането на Мелиса протече с усложнения. — Госпожа Хейстингс удари с ръце по хлъзгавия, тежък камък. За миг очите й се отклониха към къщата и очуканата хонда, която забави при навлизането в тяхната алея. Любопитните съседи цял следобед обикаляха край къщата им.

— Лекарите ми казаха, че раждането на второ дете може да застраши здравето ми. Но ние искахме още едно бебе, затова решихме да използваме сурогатна майка. В общи линии… използвахме моя яйцеклетка и бащината ти… нали знаеш. — Тя наведе поглед, твърде скромна и порядъчна, за да произнесе сперма на глас. — Но се нуждаехме от жена, която да износи бебето — теб — заради нас. Така намерихме Оливия.

— Направихме всички изследвания, за да се убедим, че е напълно здрава. — Господин Хейстингс седна на камъка до жена си, без да го е грижа, че скъпите му половинки „Армандо Тестони“ са затънали в калта. — Стори ни се, че е точно това, от което имахме нужда, а и като че ли искаше да ни помогне. Само че към края на бременността си започна… да ни изнудва. Искаше повече пари. Заплаши ни, че ще избяга в Канада и ще те задържи за себе си.

— Платихме й още пари — обади се госпожа Хейстингс и отпусна русата си глава в ръцете си. — И накрая тя те даде, което е очевидно. Просто… след всичко, което ни причини, ние не искахме да имаш никакви контакти с нея. Решихме, че е най-добре да скрием истината от теб — защото всъщност си наше дете.

— Но някои хора не го приеха по този начин — каза господин Хейстингс и прокара пръсти през прошарената си коса. Мобилният му телефон иззвъня в джоба му с първите няколко такта от Петата симфония на Бетовен. Той не му обърна внимание. — Като баба ти, например. Тя гледаше на това като на неестествено и никога не ни прости, че постъпихме така. Когато прочетоха в завещанието й, че оставя средства само на законните си внуци, трябваше да ти обясним всичко. Като че ли Оливия през цялото време е чакала този момент.

Вятърът утихна и настъпи зловещо затишие. Кучетата на семейство Хейстингс, Руфъс и Беатрис, задраскаха по предната врата, нетърпеливи да излязат и да видят какво прави семейството. Спенсър гледаше родителите си. Господин и госпожа Хейстингс изглеждаха изтощени, сякаш признаването на истината ги беше изцедило до капка. Очевидно това беше нещо, за което отдавна не бяха разговаряли. Спенсър местеше поглед от единия към другия, опитвайки се да асимилира всичко. Отделните им твърдения имаха смисъл, но не и цялото.

— Значи Оливия ме е износила — повтори бавно тя. По гърба й пробяга тръпка, която нямаше нищо общо с вятъра.

— Да — каза госпожа Хейстингс. — Но ние сме твоето семейство, Спенсър. Ти си наша.

— Толкова силно те искахме, а Оливия беше единствената ни възможност — настоя господин Хейстингс и вдигна поглед към пурпурните облаци. — Напоследък като че ли забравихме колко важни сме един за друг. И след всичко, което преживя с Иън, Алисън и този пожар… — Той поклати глава, погледна отново към хамбара, а след това и към съсипаната гора. Изграчи гарга и закръжи над главите им. — Трябваше да застанем до теб. Никога не сме искали да се чувстваш необичана.

Майка й взе нежно ръката й и я стисна.

— Искаш ли… да започнем на чисто? Можем ли да опитаме? Ще ни простиш ли?

Вятърът отново задуха и миризмата на пушек се засили. Две черни листа се понесоха във въздуха и се прехвърлиха в двора на Али, като кацнаха близо до полуизкопаната яма, където беше открито тялото й. Спенсър завъртя пластмасовата болнична гривна, която все още висеше на китката й, колебаейки се между шок, състрадание и гняв. През последните шест месеца нейните родители й бяха отнели привилегията да живее в хамбара и бяха пуснали там Мелиса, бяха й спрели кредитните карти, продадоха колата й и неведнъж й бяха давали да разбере, че за тях е мъртва. Наистина имах усещането, че нямам истинско семейство, искаше да изкрещи тя. Наистина не застанахте до мен! А сега просто искаха да забрави и да започнат на чисто?

Майка й прехапа устна и завъртя в ръцете си една съчка, която беше вдигнала от земята. Баща й като че ли беше затаил дъх. Решението зависеше изцяло от Спенсър. Тя можеше да избере никога да не им прости, да тропне с крак и да се изправи ядосана… но тогава видя болката и съжалението, изписани на лицата им. Те говореха искрено. Повече от всичко на света искаха тя да им прости. Не беше ли това същото, което искаше и тя — родители, които я обичат и я желаят?

— Да — отвърна Спенсър. — Прощавам ви.

Родителите й въздъхнаха силно и я прегърнаха.

Баща й я целуна по тила, кожата му миришеше на любимия му афтършейв „Кийл“.

Спенсър се почувства толкова лека, сякаш се понесе извън тялото си. Само ден по-рано, когато установи, че спестяванията, предвидени за колежа й са изчезнали, тя реши, че с живота й е свършено. Смяташе, че зад всичко това стои А., който я беше наказал за това, че не опитва сериозно да намери истинския убиец на Али. Но загубата на тези пари се оказа може би най-хубавото нещо, което можеше да й се случи.

Когато родителите й отстъпиха назад, за да огледат по-малката си дъщеря, Спенсър се опита да изобрази крива усмивка. Те я искаха. Наистина я искаха. Последва нов полъх на вятъра и друга позната миризма погъделичка обонянието й. Миришеше на… ванилов сапун, същия, който Али винаги използваше. Спенсър примигна и в съзнанието й отново се появи ужасяващият образ на Алисън, покрита със сажди, давеща се от дима.

Тя затвори очи и прогони видението от главата си. Не. Али беше мъртва. Беше халюцинирала. Това е.

4.

„Прада“ прави ли усмирителни ризи?

Когато ароматът на прясно опечени френски кифлички достигна втория етаж, Хана Мерин лежеше на леглото си, наслаждавайки се на последните няколко минути преди ставането, за да се подготви за училище. По телевизора вървеше МТВ2, миниатюрният й доберман Дот дремеше на пресекулки, проснат по гръб в кучешкото си легълце, а Хана тъкмо беше лакирала ноктите си с розов лак на „Диор“. Сега разговаряше по телефона с новото си гадже Майк Монтгомъри.

— Благодаря отново за нещата на „Аведа“. — Тя погледна към новите продукти, подредени върху нощното й шкафче. Предишния ден, когато Хана напускаше болницата, Майк й подари луксозно опакована кутия, която съдържаше охлаждаща маска за очи, краставично ментов балсам за тяло и ръчен масажор. Хана вече ги беше използвала, отчаяно търсейки панацея, която би премахнала огъня — и странната поява на Али — от съзнанието й. Лекарите бяха заявили, че това е халюцинация вследствие погълнатия дим, но всичко й се струваше толкова реално.

До известна степен Хана беше съкрушена, че не беше. След всичките тези години продължаваше да я изпълва изгарящото желание Али да види със собствените си очи колко се е променила Хана. Последния път тя беше едно тромаво грозно патенце — определено най-неугледната от групата — и Али винаги си правеше шеги с теглото, къдравата коса и грозната й кожа. Сигурно никога не беше предполагала, че Хана ще се трансформира в слаб, прелестен, популярен лебед. Понякога Хана се чудеше дали одобрението на Али не е единственият начин да се убеди, че трансформацията й е завършена напълно. Разбира се, това нямаше как да стане.