— Какво ще правим с него? — попита Емили. — Ще го предадем ли на ченгетата?

— В никакъв случай — поклати глава Спенсър. Някак си твърде удобно изглежда да открием тялото на Иън в гората, да накараме ченгетата да претърсят мястото, те да не открият нищо и изведнъж, воала3! Просто ей така отнякъде изскача този пръстен. Ще изглеждаме твърде подозрително. Може би въобще не трябваше да го вземаш. Той е улика.

Ариа скръсти ръце на гърдите си.

— И аз откъде трябваше да знам? И какво да правя сега? Да го върна там, където го намерих?

— Не — каза Спенсър. — Ченгетата пак ще претърсят гората заради пожара. Може да те забележат как го оставяш и да започнат да задават въпроси. Може би засега просто трябва да го задържиш.

Емили се размърда нетърпеливо върху малката табуретка.

— Видяла си Али след като си намерила пръстена, нали?

— Не съм сигурна — призна си Ариа. Тя се опита да си спомни онези трескави минути в гората. Всичко й се замазваше все повече. — Всъщност аз дори не я докоснах…

Емили скочи.

— Какво ви става, момичета? Нима изведнъж решихте да не вярвате на очите си?

— Ем — обади се Спенсър с успокояващ глас. — Прекалено емоционално приемаш нещата.

— Не е вярно! — извика Емили. Бузите й пламтяха, карайки луничките й да изпъкват още повече.

Прекъсна ги силният виещ звук на алармата от съседната стая. Сестрите се развикаха. Разнесоха се бързи стъпки. Стомахът на Ариа се сви от тревожно предчувствие. Тя се запита дали алармата не е предупреждение, че някой умира.

Няколко минути по-късно всичко утихна. Спенсър се прокашля.

— Най-важното нещо е да разберем кой е запалил пожара. Върху това най-вече трябва да се съсредоточат полицаите. Снощи някой се опита да ни убие.

— Не просто някой — прошепна Хана. — Те.

Спенсър погледна Ариа.

— Ние отново се свързахме с Иън от хамбара. Той ни разказа всичко. Убеден е, че Джейсън и Уайлдън са го направили. Всичко, за което говорихме снощи, е истина и те със сигурност са се заели да ни затворят устата.

Ариа си пое дълбоко дъх, спомняйки си още нещо.

— Докато бях в гората, видях как някой пали огъня.

Спенсър седна в леглото си и се ококори.

— Какво?!

— Видя ли им лицата? — възкликна Хана.

— Не знам. — Ариа затвори очи, извиквайки в съзнанието си ужасяващия спомен. Няколко минути след като намери пръстена на Иън, тя видя някой да се промъква през гората само на няколко стъпки пред нея. Той беше покрил плътно главата си с качулка и лицето му се губеше в сенките. Изведнъж тя изпита силното усещане, че го познава. Щом осъзна какво прави, крайниците й се вцепениха. Ариа се чувстваше абсолютно безсилна да го спре. Само след миг пламъците плъзнаха из гората, приближавайки се със застрашителна скорост към краката й. Тя усети погледите на приятелките си, които нетърпеливо очакваха отговора й. — Който и да беше, носеше качулка на главата си — призна тя. — Но съм сигурна, че беше…

Тя подскочи при продължителния скърцащ звук, който се разнесе в стаята. Вратата на стаята бавно се отвори. На прага се появи висока фигура, обляна от ярката светлина в коридора. Когато Ариа видя лицето му, тя усети как сърцето й се качва в гърлото. Само не припадай, каза си тя и в този миг почувства замайване. Това беше един от хората, за които А. ги беше предупредил. Човекът, когото Ариа беше почти сигурна, че е видяла в гората. Един от убийците на Али.

Полицай Дарън Уайлдън.

— Здравейте, момичета — избоботи той през вратата. Зелените му очи бяха ясни, а привлекателното му, ъгловато лице беше зачервено от студа. Униформата на роузуудската полиция му прилепваше идеално, подчертавайки перфектната физическа форма, в която се намираше.

Той се спря до леглото на Спенсър, забелязвайки най-накрая враждебните лица на момичетата.

— Какво?

Те се спогледаха ужасено. Най-накрая Спенсър се прокашля и рече:

— Знаем какво си направил. — Уайлдън се облегна на рамката на леглото, като внимаваше да не се блъсне в стойката на системата.

— Моля?

— Току-що позвъних на сестрата — каза Спенсър с по-висок и уверен глас, същия, който често използваше, когато беше на сцената в училищния клуб по театрално майсторство. — Тя ще се обади на охраната преди да успееш да ни навредиш. Знаем, че ти си запалил пожара. И знаем защо.

Дълбоки бръчки набраздиха челото на Уайлдън. На врата му запулсира вена. Сърцето на Ариа биеше толкова силно, че заглушаваше всички останали звуци в стаята. Никой не помръдваше. Колкото по-дълго ги гледаше Уайлдън, толкова по-напрегната се чувстваше Ариа.

Най-накрая той се размърда.

— Пожарът в гората? — Той изсумтя колебливо. — Сериозно ли говориш?

— Видях те да купуваш пропан-бутан в мола — обади се Хана с треперещ глас и раменете й се стегнаха. — Слагаше бутилките в багажника на колата си. Те са достатъчни да изпепелиш гората. И защо не се появи след пожара? Всички полицаи бяха там.

— Видях колата ти да се отдалечава от къщата на Спенсър. — Емили се сви и притисна колене към гърдите си. — Сякаш бягаше от местопрестъплението.

Ариа я погледна неуверено. Тя не беше забелязала никаква полицейска кола да напуска двора на Спенсър.

Уайлдън се облегна на малкия умивалник в ъгъла.

— Момичета. За какво ми е да подпалвам гората?

— Прикриваш онова, което си причинил на Али — рече Спенсър. — Ти и Джейсън.

Емили се обърна към нея.

— Той не е причинил нищо на Али. Тя е жива.

Уайлдън рязко се завъртя и я погледна. След това се обърна към останалите с отчаяно изражение на лицето.

— Наистина ли смятате, че съм се опитал да ви нараня? — попита той. Момичетата кимнаха едва доловимо. Уайлдън поклати глава. — Но аз се опитвам да ви помогна! — След като не получи никакъв отговор, той въздъхна. — Господи. Добре. Снощи, когато избухна пожарът, аз бях с чичо ми. Живеех при него, докато учех в гимназията, а сега той е много болен. — Той бръкна в джоба на якето си и измъкна лист хартия. — Вижте.

Ариа и останалите се наведоха напред. Това беше касова бележка от аптека.

— Купувах лекарства по рецепта за чичо ми в девет и петдесет и седем, а чух, че пожарът започнал в десет — каза Уайлдън. — Сигурно дори съм заснет на охранителната камера в аптеката. Как бих могъл да бъда на две места едновременно?

Стаята изведнъж се изпълни с мириса на мускусния му одеколон и Ариа усети замайване. Възможно ли е Уайлдън да не е човекът, когото беше видяла да пали гората?

— Що се отнася до пропан-бутана — продължи той, докосвайки големия букет на нощното шкафче на Спенсър. — Джейсън Дилорентис ме помоли да го купя за вилата му в Поконос. Той беше зает, а ние сме стари приятели, затова му казах, че аз ще взема.

Ариа погледна към останалите, обезоръжена от безгрижието на Уайлдън. Когато предишната вечер беше разбрала, че Джейсън и Уайлдън са приятели, това й се стори голям пробив, като откриването на някаква важна тайна. Сега, на дневна светлина, след като самият той го призна, то вече не й се струваше толкова важно.

— Колкото до това, което двамата с Джейсън сме причинили на Алисън… — Уайлдън отстъпи назад и се спря до малката масичка на колела, върху която стояха кана с вода и две пластмасови чаши. Той изглеждаше втрещен. — Как може да си помислите, че съм искал да я нараня? А Джейсън й е брат! Наистина ли смятате, че е способен на това?

Ариа отвори уста, за да възрази. Предишната вечер Емили беше открила дневник от времето, когато „Радли“ е бил психиатрична клиника и името на Джейсън Дилорентис се срещаше твърде често вътре. Освен това новият А. беше подхвърлил на Ариа, че Джейсън крие нещо — най-вероятно за проблемите си с Али — и беше съобщил на Емили, че Джена и Джейсън се карат до прозореца в дневната й. Ариа не искаше да повярва, че Джейсън е виновен — предишната седмица беше излизала няколко пъти с него, сбъдвайки дългогодишната си мечта — но когато в петък беше отишла в апартамента му в Ярмът, той я беше изгонил оттам.

Уайлдън поклати невярващо глава. Изглеждаше толкова изумен от всичко това, че Ариа започна да се замисля дали А. не ги беше подвел да вярват на нещо, което въобще не беше истина. Тя погледна въпросително приятелките си. Те също изглеждаха обзети от съмнения.

Уайлдън затвори вратата на Спенсър, след което се обърна и ги погледна.

— Нека позная — каза той с нисък глас. — Да не би вашият нов А. да ви пълни главите с тези глупости?

— А. съществува — настоя Емили. Уайлдън често настояваше, че новият А. е просто някакъв имитатор. — Освен това ти е направил снимки — продължи тя. Порови из джобовете си, извади телефона си и му показа снимката, на която Уайлдън излизаше от изповедалнята. Ариа зърна придружаващия я надпис: Явно всеки има нещо за криене, нали? — Видя ли? — размаха го Емили под носа му.

Уайлдън погледна към екрана. Изражението му не се промени.

— Не знаех, че е престъпление да се ходи на църква.

Емили се намръщи и пъхна телефона обратно в чантата си. Последва продължително мълчание. Уайлдън отскубна една кожичка от горната част на дългия си римски нос. Сякаш всичкият въздух в стаята се просмука през прозорците.