Видях две руси глави в гората, й беше казал Иън, когато се опитваше да я убеди в невинността си на задната веранда на къщата й. Спенсър се вгледа в снимката на екрана на телефона й. Били имаше руса коса. Той беше новият А., който им изпрати есемесите, в които обвиняваше Джейсън, Уайлдън и дори майката на Спенсър. Но откъде беше научил всичко това за тях? Кой беше той? Защо въобще се интересуваше от това?

Екранът на телефона й примигна. Ново съобщение. Спенсър натисна бутона за четене. Есемесът беше от Андрю.

Разбрах за затвора… и че сте били освободени. Добре ли си? Вкъщи ли си вече? Разбра ли какво се е случило на твоята улица?

Спенсър се облегна назад; покрай прозореца профучаваха уличните лампи. Какво имаше предвид, като споменаваше нейната улица?

Телефонът й примигна за нов есемес. Този път от Ариа.

Какво става? Улицата ти е блокирана. Навсякъде има полицейски коли.

В главата й се зароди ужасяваща мисъл. По радиото бяха казали, че има ново убийство.

Полицейската кола зави в тяхната улица. Пътят беше блокиран от поне десетина превозни средства, мигаха бурканите на полицейски автомобили. Съседите им бяха излезли на двора, лицата им бяха пребледнели. Навсякъде се виждаха полицаи, повечето бяха струпани пред къщата й. Мелиса.

— О, Господи! — проплака Спенсър. Тя отвори вратата и изскочи от колата.

— Хей! — извика шофьорът й. — Не ти е позволено да излизаш, докато не стигнем пред вас!

Но Спенсър не го слушаше. Тя хукна към мигащите светлини, всички мускули я боляха. Пред нея изникна къщата им. Спенсър мина през портата и побягна по дългата автомобилна алея. Всички звуци изведнъж се изгубиха. Сенките се сливаха пред очите й. В гърлото й се надигна жлъчка. Тогава тя видя една фигура пред входната врата. Заслони с ръка очите си, примижавайки от ярката светлина на входната лампа. Коленете й омекнаха. Тя проплака от облекчение и се отпусна на тревата.

Мелиса се спусна към нея и я прегърна.

— О, Спенс! Толкова е ужасно!

Спенсър потрепери. Сирените продължаваха да вият. Две съседски кучета им пригласяха, дезориентирани и уплашени.

— Какъв кошмар — хълцаше Мелиса, притиснала лице в рамото на Спенсър. — Горкото момиче.

Спенсър се отдръпна. Въздухът беше студен и резлив. Миризмата от пожара беше все още остра и задушлива.

— Кое момиче?

Мелиса зяпна изненадано и тя я сграбчи за ръката.

— О, Спенс. Не си ли чула още?

След това махна с ръка към пътеката. Полицаите не се тълпяха пред тяхната къща, а пред дома на семейство Кавана, който се намираше от другата страна на улицата. Целият им двор беше обграден с жълта полицейска лента. Госпожа Кавана стоеше пред къщата и ридаеше. До нея клечеше една немска овчарка със синьо елече и душеше земята. На завоя пред къщата вече беше издигнато малко олтарче, покрито със снимки, свещи и цветя. Когато Спенсър забеляза името, написано със зелен тебешир на земята, залитна назад.

— Не. — Тя се обърна към сестра си и я погледна умолително. — Не!

В този миг я заля прозрение. Няколко дни по-рано тя беше погледнала през прозореца на спалнята си и беше видяла един мъж с мазна коса, облечен с работен комбинезон, да върви по алеята към дома на семейство Кавана. Той беше погледнал хищнически красивото момиче, и се беше ухилил, показвайки златния си зъб. Но момичето не беше забелязало погледа му. Не знаеше, че трябва да се страхува от него. Тя не можеше да види нищо… никога.

Спенсър се обърна ужасена към Мелиса.

— Джена?

Мелиса кимна, по бузите й се стичаха сълзи.

— Намерили са я в изкопа в задния им двор, където водопроводчиците сменяли няколко спукани тръби — каза тя. — Убил я е по същия начин, както е убил Али.

Какво следва…

Горката Джена Кавана. Чувствам се кофти, но станалото станало. Финито. Край. Тури й кръст, тя умря. Това не ви ли прозвуча твърде безсърдечно? Е, какво пък! Вярно, че малките сладки лъжкини няма да го понесат добре. Ариа ще съжалява, че не е разпитала Джена за „подобните проблеми“ на Али. Емили ще плаче, защото… ами, Емили винаги плаче. Хана ще облече за погребението малка черна рокля, защото изглежда слаба в нея. А Спенсър… е, тя просто ще се радва, че сестра й е жива.

И сега накъде? Намерен е труп. Взета е ДНК за анализ. Арестуван е човек, полицията му направи снимка за досие. Но дали това е моята снимка? Дали наистина аз съм големият лош Били Форд… или съм някой друг? Останете на канала, за да научите последната ми малка тайна. Засега, де.

Целувки.

А.

Благодарности

„Мис Безсърдечна“ е поредната трудна книга, завършена успешно не без помощта на много хора. Великолепните ми редактори в „Алой“: Дейни Дейвис, Сара Шандлър, Джош Бак и Лес Моргенщерн, които както винаги ме спасяваха в трудни моменти — как щях да се справя без тях? Фарин Джейкъбс и Кари Съдърланд от „Харпър“ дадоха чудесни идеи и предложения, които помогнаха за превръщането на приличната втора чернова във великолепна трета. Сериозно, екипът МСЛ е най-добрият редакторски екип, който бих могла да си пожелая.

Освен това искам да благодаря на Анди Макникъл и Ане Боржа от „Уилям Морис“, за това че са толкова верни поддръжници на МСЛ. Много любов на съпруга ми Джоъл, който ме дарява с толкова много щастие, и на родителите ми, Шеп и Минди, за чудесното парти, което ми устроиха през юни — със специалните питиета и среднощните танци (е, по-скоро само си тътрехме краката). Много благодарности на Либи Моузиър и дъщерите й Алисън и Кет за чудесното парти за представяне на „Малки сладки лъжкини“ в Сейнт Дейвис, Пенсилвания.

Много целувки за всичките ми читатели — благодаря за писмата, постовете в Туитър и Фейсбук, адаптациите в ЮТюб на съдбоносни за малките лъжкини моменти, както и за всички начини да ми покажете колко обичате поредицата. Вие сте страхотни!

И най-накрая посвещавам тази книга на баба ми Глория Шепард, която от самото начало е ненаситен читател на „Малки сладки лъжкини“, и на покойния ми чичо, винаги толкова забавния и винаги толкова вдъхновяващият ме Томи Шепард, най-големия фен на Майкъл Джексън и „Звездни войни“, който съм срещала. Обичам ви.