— Какво става? — попита Ариа, като спря до една празна полицейска кола. — Защо така внезапно ни освободиха?

Уайлдън ги поведе встрани от тълпата, без да отговори на въпроса й.

— Просто бъди доволна, че се измъкнахте от тази каша. Тези момчета ще ви откарат у дома.

Емили заби крака в земята.

— Знам какво си направил — каза тя с нисък глас. — И ще се постарая всички да разберат.

Уайлдън се обърна към нея и я погледна. Уоки-токито му изпука, но той не му обърна внимание. Най-накрая въздъхна.

— Онова, което си мислиш, не е вярно, Емили. Знам, че си била в Ланкастър. Знам, че си била подведена да го вярваш. Но не съм наранил Лий. Никога не бих го сторил.

Емили усети как кръвта се отдръпва от главата й.

— Какво? Откъде знаеш къде съм била?

Уайлдън се загледа в блещукащите очертания по полицейския паркинг.

— Оказахте се прави за новия А. Трябваше да ви послушам.

Ариа тропна с крак.

— О, сега вече ни вярваш? Защо не ни послуша миналата седмица, преди за малко да ни изпекат в пожара?

— И преди А. да ме изпрати в „Убежището в Адисън-Стивънс“! — проплака Хана. — Затвориха ме с онези луди!

Емили се сепна. Убежището в Адисън-Стивънс. Това име беше забелязала във файла с доказателствата. Нима това беше психиатрична клиника?

— Съжалявам, че не ви повярвах, момичета — рече Уайлдън, продължавайки да върви покрай телената ограда. Зад нея бяха подредени неизползвани полицейски коли и голям бял училищен автобус. — Голяма грешка от моя страна. Но вече знаем всичко. Разполагаме с всички съобщения, които ви е изпращал.

Момичетата рязко спряха.

— Той? — извика Спенсър.

— Кой е той? — прошепна Хана. — Иън?

В този миг една полицейска кола влезе с пусната сирена в паркинга. Полицаите хукнаха към нея и се заеха да извеждат някого от задната седалка. Разнесоха се викове, някой ритна с крак, проблесна зъб. Ченгетата най-накрая успяха да измъкнат човека от колата и го поведоха към управлението. Когато нещата се поуспокоиха, Емили забеляза един висок, дългурест тип, с мазна руса коса и мустаци. Стомахът й се сви. Челото на Спенсър се сбърчи.

— Защо ми изглежда познат? — промърмори тя.

— Не знам — отвърна Емили, опитвайки се да си припомни откъде го познава.

Репортерите се втурнаха към полицаите и започнаха да снимат.

— Откога сте планирали това, господин Форд? — крещяха те. — Какво ви накара да го направите? — Най-накрая се разнесе един глас, който надвика останалите: — Защо убихте Алисън?

Ариа сграбчи ръката на Емили, чиито колене омекнаха.

— Какво казаха те?

— Той е убил Алисън — промърмори Спенсър. — Този мъж е убил Алисън.

— Но кой е той? — извика Хана.

— Хайде — обади се грубо Уайлдън и ги побутна да вървят. — Не трябваше да виждате това.

Никоя от тях не помръдна. Полицаите поведоха мъжа към управлението, а развързаните връзки на обувките му се влачеха по асфалта. Той беше навел ниско глава, разкривайки плешивината на темето си. Емили заби нокти в дланите си. Али е… мъртва? Ами Лий? Ами момичето, което беше видяла в гората?

Репортерите не спираха да крещят, гласовете им се сливаха в едно. Но един от тях успя да ги надвика.

— Ами трупът, който току-що открихте? И за това убийство ли ще отговаряте?

Хана се обърна към Уайлдън.

— Още едно убийство?

— О, Господи! — Стомахът на Емили се преобърна.

— Момичета — повтори твърдо Уайлдън, — да вървим.

Убиецът на Али вече беше стигнал до стъпалата пред сградата и се намираше само на двайсетина фута от Емили. Той я забеляза и се усмихна похотливо, разкривайки златния си преден зъб.

Емили застана като ударена от гръм. Тя познаваше тази усмивка. Преди близо четири години, в деня след изчезването на Али, работниците започнаха да изливат бетон в ямата в задния двор на семейство Дилорентис. Уайлдън беше там… както и голяма група други мъже. След като госпожа Дилорентис ги разпита, Емили тръгна да се прибира напряко през гората. Един от работниците се обърна и й се усмихна похотливо. Той беше висок и дългурест, а когато се усмихна, разкри същия ужасен преден златен зъб.

Слисаната Емили се обърна към Спенсър.

— Този мъж е един от работниците, които пълнеха ямата за белведера в деня, след като Али изчезна. Помня го.

Спенсър пребледня.

— Аз също го видях преди няколко дни. На моята улица.

31.

Най-доброто и най-злото

Появиха се четири патрулни полицаи, за да придружат момичетата до домовете им. Спенсър се настани на задната седалка в колата, която щеше да я откара вкъщи и се задави от миризмата на изкуствена кожа, повръщано и пот. Един тъмнокос полицай седна отпред, запали двигателя и подкара към изхода на паркинга.

Представителите на пресата се бяха струпали около вратата на сградата, нетърпеливи да зърнат убиеца. Спенсър погледна напрегнато към прозореца на полицейското управление. Щорите бяха плътно спуснати. Настина ли този мъж го беше извършил? Той беше непознат, тотален аутсайдер. Някак си не й се връзваше.

Тя вкопчи пръсти в металната решетка, която разделяше предните от задните седалки.

— Кого още е убил този човек? — попита тя. Полицаят не отговори. — Как разбрахте, че той е убил Али? — опита отново тя. Той просто усили радиото си. Ядосана, Спенсър ритна силно седалката му. — Глух ли си?

Ченгето я погледна смразяващо в огледалото за обратно виждане.

— Наредено ми е да те откарам вкъщи. Това е.

Спенсър тихо изпъшка. Не беше съвсем сигурна, че иска да се прибере. В какво ли състояние щеше да бъде домът й? Щеше ли баща й все още да си е вкъщи? Беше ли отишъл при госпожа Дилорентис?

Всичко й изглеждаше нереално и немислимо. Спенсър беше сигурна, че само след няколко минути ще се събуди в леглото си, откривайки, че просто е сънувала всичко. Но мина още една минута, а тя продължаваше да си стои в колата и да изживява най-ужасния си кошмар.

Внезапно осъзна нещо. Когато майка й настоя баща й да каже истината, той беше изтърсил: Научих за децата много след това. Беше казал деца, а не дете. Дали това беше грешка на езика… или просто се беше изпуснал? Джейсън също ли беше дете на баща й — и полубрат на Спенсър?

Те минаха през центъра на Роузууд и старомодната търговска улица, пълна с шикозни магазини за мебели, антикварни магазини и сладкарници. Спенсър бръкна в чантата си, порови вътре и откри своя сайдкик на дъното. Странно, но нямаше никакви нови съобщения от А. Тя се обади вкъщи. Телефонът звънеше ли звънеше, но никой не вдигна. После тя набра на клавиатурата уеб адреса на СиЕнЕн. Полицай Мълчаливко може и да си мълчеше, но новините щяха да й кажат всичко.

Естествено, главната новина беше новият арест по случая на Алисън Дилорентис. Сладките малки лъжкини оправдани, гласеше надписът отдолу. Спенсър бързо превключи на живото предаване. Една тъмнокоса репортерка стоеше пред олтара на Али пред старата къща на семейство Дилорентис, отрупан със снимки, свещи, цветя и плющени играчки. Край нея святкаха бурканите на полицейски коли. Очите й бяха зачервени, сякаш беше плакала.

— Най-после настъпи краят на сагата с убийството на Алисън Дилорентис — обяви репортерката с гробовен глас. — На базата на неоспорими доказателства беше арестуван един мъж.

На екрана се появи размазана черно-бяла фотография на рус мъж. Той се мотаеше на паркинга на един супермаркет и пиеше бира в кутийка. Името му беше Били Форд. Както предположи Емили, той се оказа от групата работници, които бяха изкопали ямата за белведера в задния двор на семейство Дилорентис четири години по-рано. Сега следователите смятаха, че е отишъл да я шпионира.

Спенсър затвори очи, изпълнена с вина. Слава Богу, че работниците ги няма, беше казала Али онази нощ, когато минаха покрай полуизкопаната яма. Не спират да ми подвикват. Тогава Спенсър беше решила, че Али се хвали: Ха-ха, дори по-големите мъже смятат, че съм готина. А междувременно…

— По-рано тази вечер беше открит още един труп — продължи репортерката. — Полицията се сдоби с информация, че двете убийства може да са свързани. Разследването им ги отведе при господин Форд и те откриха снимки на госпожица Дилорентис в лаптопа, който държи в пикапа си. В компютъра бяха намерени снимки и на четирите момичета, известни като Малките сладки лъжкини — Спенсър Хейстингс, Ариа Монтгомъри, Хана Мерин и Емили Фийлдс.

Спенсър захапа юмрука си.

— В пикапа беше открита и кореспонденция под формата на есемеси, емемеси и негови лични съобщения в интернет месинджъра под псевдоним УЮКЗащитникRoxx — продължи репортерката.

Спенсър притисна чело в хладното стъкло, наблюдавайки прелитащите покрай колата дървета. УЮКЗащитникRoxx беше псевдонимът на Иън.

В съзнанието й изникна замъглена картина от нощта, когато Али беше убита. След като двете се бяха скарали пред хамбара, Али бе изтичала в гъсталака. После се разнесе кискане, звуци от пукане на съчки, след което Спенсър видя две фигури — Али… и някой друг.