Госпожа Хейстингс тръгна към входната врата.

— Е, ще влизаме ли?

— Разбира се — отвърна господин Хейстингс.

— Почакайте! — извика Спенсър.

Всички се спряха и се обърнаха към нея. Косата на майка й блестеше под ярката светлина на флуоресцентните лампи. Бузите на баща й бяха почервенели от студа. И двамата се усмихнаха очаквателно. Внезапно Спенсър осъзна, че майка й няма представа какво се кани да каже. Тя не беше видяла снимката на госпожа Дилорентис, която дъщеря й държеше в ръката си. Не знаеше, че секунди преди това Иън и Спенсър бяха разговаряли по месинджъра. За пръв път през живота си Спенсър изпита съжаление към родителите си. Искаше й се да може да хвърли одеяло върху тях и да ги защити от всичко това. Искаше й се самата тя никога да не го беше научавала.

Но така или иначе го знаеше.

— Защо го направихте? — попита тихо тя.

Госпожа Хейстингс пристъпи напред и едното й токче изскърца върху каменната алея.

— Защо сме направили кое?

Спенсър забеляза, че в полицейските коли седят ченгета. Тя снижи гласа си, обръщайки се директно към майка си.

— Знам какво се е случило в нощта, когато Али умря. Разбрала си, че татко и госпожа Дилорентис имат любовна връзка — видяла си ги в къщата на Али. И си открила, че Али е моя… че е таткова…

Госпожа Хейстингс се отдръпна рязко назад, сякаш беше получила плесница.

— Какво?

— Спенсър! — извика ужасено господин Хейстингс. — Какво, за бога…

Думите потекоха като река. Тя дори не усещаше ледения вятър, който бръснеше кожата й.

— Кога започна всичко, татко? В университета? Затова ли никога не ни каза, че госпожа Дилорентис е учила в Йейл по същото време, когато и ти си бил там — защото тогава е започнала връзката ти с Джесика, нали? Затова ли никога не говореше със семейството на Али?

На паркинга спря още една кола. Баща й не каза нищо. Той просто си стоеше там, поклащайки се напред-назад като шамандура. Мелиса изпусна чантичката си и бързо се наведе да я вдигне. Очите й бяха разширени от изненада.

Спенсър се обърна към майка си.

— Как можа да я нараниш? Тя ми беше сестра. А ти, татко, как можа да го прикриеш, след като ти беше дъщеря?

Лицето на госпожа Хейстингс посивя. Тя бавно примигна, сякаш току-що се беше събудила от сън.

После се обърна към съпруга си.

— Ти и… Джесика?

Бащата на Спенсър отвори уста да каже нещо, но от гърлото му излязоха само нечленоразделни звуци.

— Знаех си — прошепна госпожа Хейстингс. Гласът й беше зловещо спокоен и равен. На шията й нервно потрепваше мускулче. — Питах те милион пъти, но ти винаги отвръщаше, че не е така.

След това тя се нахвърли върху господин Хейстингс и започна да го удря с дамската си чантичка „Гучи“.

— Ходил си в дома й? Колко пъти си бил там? Какво ти става, по дяволите?

Сякаш всичкият въздух на паркинга се беше просмукал някъде. Ушите на Спенсър бръмчаха и тя възприемаше разиграващата се пред очите й сцена на бавен каданс. Нещата въобще не се развиваха по начина, по който бе очаквала. Майка й се държеше така, сякаш не знаеше нищо. Тя си припомни съобщенията на Иън. Възможно ли е майка й да чуваше всичко това за пръв път?

Най-накрая тя спря да удря баща й. Той отстъпи назад и изпъшка. По лицето му беше избила пот.

— Признай си. Поне веднъж ми кажи истината — рече задъхано тя.

Следващите няколко секунди като че ли продължиха цяла вечност.

— Да — най-накрая отвърна баща й и наведе глава.

Мелиса изохка. Госпожа Хейстингс проплака.

Баща й запристъпва нервно на едно място.

Спенсър затвори очи и остана така дълго време. Когато отново ги отвори, Мелиса беше изчезнала. Госпожа Хейстингс отново се обърна към мъжа си.

— Колко време продължи това? — попита тя. Вените на слепоочията й пулсираха. — И тя твоя ли беше?

Раменете на господин Хейстингс потрепериха. Той покри лицето си с ръце и изпъшка.

— Научих за децата много след това.

Госпожа Хейстингс отстъпи назад с оголени зъби и свити юмруци.

— Довечера, като се прибера, искам да си се изнесъл от дома — извика тя.

— Вероника…

— Махай се!

След кратка напрегната пауза баща й си тръгна. Миг по-късно ягуарът му изрева и той напусна паркинга, оставяйки семейството си там.

— Мамо! — Спенсър постави ръка на рамото на майка си.

— Остави ме! — сопна й се майка й и се облегна отпуснато на каменната ограда на ресторанта. От външните тонколони на ресторанта се носеше весела италианска музика. Вътре някой се изсмя пискливо.

— Мислех, че знаеш — продължи отчаяно Спенсър. — Мислех, че си разбрала за това в нощта, когато Али изчезна. На следващия ден изглеждаше толкова объркана, сякаш нещо ужасно се беше случило. Помислих си, че точно за това не можем да говорим за онази нощ.

Майка й се обърна рязко към нея с подивели очи и размазано червило.

— Наистина ли си помисли, че съм способна да убия онова момиче? — изсъска тя. — Такова чудовище ли съм за теб?

— Не! — отвърна Спенсър с тъничко гласче. — Просто…

— Просто нищо — изръмжа майка й и размаха яростно пръст пред лицето й. Спенсър отстъпи стреснато. — Знаеш ли защо не исках да говорим за онази нощ, Спенсър? Защото тогава изчезна най-добрата ти приятелка. Защото загубата на Алисън обсеби живота ти, а ти трябваше да продължиш напред. А не защото съм я убила!

— Съжалявам! — проплака Спенсър. — Просто… Мелиса не можеше да те намери онази нощ и изглеждаше толкова…

— Бях излязла с приятели — извика майка й. — До късно. И единствената причина да го помня е, че полицията ме разпитва за това поне петдесет пъти през следващите няколко дни!

Зад тях се разнесе покашляне. Мелиса стоеше до един нисък декоративен храст. Спенсър я хвана за ръката.

— Не спираше ли да повтаряш на татко, че трябва да намерите мама!

Мелиса поклати глава, озадачена.

— Какво?

— Вие двамата стояхте до вратата и ти не спираше да повтаряш: „Трябва да намерим мама. Трябва да намерим мама“.

Мелиса зяпна безпомощно Спенсър. След това разшири очи, спомняйки си онази нощ.

— Да не би да имаш предвид онази нощ, когато исках татко да ме закара до летището, за да си хвана самолета за Прага? — попита тя със слаб глас. — Знаех си, че ще имам махмурлук, а се оказа, че татко също е пил. Трябваше да помисля, преди да се нахвърля върху онова вино. — Тя примигна смутено.

От един миниван слезе семейство с малко момиченце. Двамата съпрузи се държаха за ръце и се усмихваха един на друг. Момичето се загледа в Спенсър с любопитство и засмука палеца си, преди да тръгне след родителите си към ресторанта.

— Но… — Спенсър усети как й се завива свят. Миризмата на зехтин от ресторанта внезапно придоби дъх на разложение. Тя погледна към покрусеното лице на сестра си. — Значи не сте се карали с татко за това, че мама е научила за аферата му? Не си изтичала обратно при Иън, за да му кажеш: „Баща ми има връзка с госпожа Дилорентис и мисля, че мама ще направи нещо ужасно!“?

— Иън ли? — прекъсна я Мелиса и повдигна изненадано вежди. — Никога не съм му казвала такова нещо. Кога ти го е казал?

Спенсър застина.

— Днес. Каза, че и с теб е разговарял в месинджъра.

— Какво?! — избухна Мелиса.

Спенсър се хвана за главата, напълно дезориентирана. Думите на Иън, Мелиса и майка й се смесиха в неясен вихър, докато накрая тя вече нямаше представа кое е истина. Беше ли говорила изобщо с Иън? Беше разговаряла с някой, който се представяше за Иън, но как можеше да бъде сигурна, че е бил той?

— А за какво си шушукахте с мама цяла седмица? — попита тя, опитвайки се отчаяно да разплете ситуацията, да оправдае постъпката си.

— Планирахме специалната ти вечеря — вдигна глава майка й. Гневът се беше изгубил от гласа й. Мелиса въздъхна възмутено и се отдалечи. — Андрю и Кирстен Кълън са вътре. Щяхме да ви водим на новата продукция на „Колко е важно да бъдеш сериозен“ в театъра на Уолнът стрийт.

Кожата по ръцете на Спенсър настръхна. Стомахът й се сви. Семейството й се опитваше да й покаже колко я обича, а тя какво беше направила!

По бузите й потекоха сълзи. Разбира се, че майка й не е убила Алисън. Тя дори не знаеше за аферата. Човекът в месинджъра я беше излъгал.

Над нея падна сянка. Когато се обърна, тя видя един посивял роузуудски полицай със сериозно лице. В кобура на колана му проблясваше пистолет.

— Госпожице Хейстингс? — каза той, поклащайки важно глава. — Трябва да дойдете с мен.

— К-какво? — изпищя Спенсър. — Защо?

— По-добре не се съпротивлявайте — промърмори ченгето. Той пристъпи напред, отмествайки майка й от пътя си. Изви ръцете на Спенсър зад гърба й и тя усети студения твърд метал на белезниците върху китките си.