Джейсън се ококори и поклати глава.

— Какво? Не съм…

— Господин Дилорентис разказа на дежурния офицер всичко, което знаеше — прекъсна го полицайката. — Той просто изпълни гражданския си дълг, госпожице Монтгомъри. — Тя изтръгна голямата чанта от ръцете на Ариа и й закопча белезниците. — Не му се ядосвайте заради нещо, което вие сте направила. Което всички сте направили.

Смисълът на думите й бавно проникваше в съзнанието на Ариа. Правилно ли я беше разбрала? Тя рязко се обърна към Джейсън.

— Какво си измисляш, за Бога!

— Ариа, ти не разбираш — възрази Джейсън. — Аз не…

— Хайде! — сопна се ченгето. Ръцете на Ариа бяха оковани с белезници зад гърба й. Тя виждаше, че устните на Джейсън мърдат, но не чуваше думите.

— А откога полицията приема съвети от психопати? — избухна тя. — Не знаете ли, че Джейсън е прекарал години в психиатрична клиника?

Полицайката рязко вдигна глава, объркана. Джейсън издаде гъргорещ звук.

— Ариа… — Гласът му секна изведнъж. — Не. Не си разбрала правилно.

Ариа се спря. Джейсън я гледаше ужасен.

— Какво искаш да кажеш? — попита рязко тя.

Ченгето я хвана за ръката.

— Хайде, госпожице Монтгомъри. Да вървим.

Но Ариа не сваляше поглед от Джейсън.

— Кое не съм разбрала правилно? — Джейсън я гледаше втренчено, устните му се разтвориха. — Кажи ми! — извика умолително тя. — Какво не съм разбрала?

Но Джейсън просто си стоеше там и гледаше как жената отвежда Ариа надолу по хълма към полицейската кола.

26.

Доказателствата не лъжат

Пътуването от Ланкастър до Роузууд трябваше да отнеме най-много два часа, но Емили направи грешката да се качи на автобус, който по пътя за обратно спря до две автентични амишки ферми. След това я остави във Филаделфия, което означаваше, че тя трябваше да се прехвърли на друг автобус за Роузууд, който тръгна от автогарата чак след четирийсет и пет минути и попадна в задръстване на магистралата Скулкил. Когато автобусът най-накрая стигна до Роузууд, Емили беше изгризала всичките си нокти и беше издълбала огромна дупка в дунапреновата седалка. Часът беше шест и бе започнала да вали студена, противна суграшица. Вратите се отвориха и Емили изтича по стълбите.

Градът беше тих и безлюден. Светофарите превключиха от червено на зелено, но по улицата не минаха никакви коли. От „Кафенето на еднорога“ се разнасяше аромат на печено кафе, но заведението беше затворено.

Емили побягна по улицата, плъзгайки се по заледената й повърхност с безумно тънките си амишки ботуши. Полицейското управление беше само на няколко преки оттук. Лампите в голямата сграда, където бяха отишли Емили и останалите, след като се досетиха, че Мона Вандерваал е старият А., все още светеха. В задната част на комплекса, където новият А. й беше казал да отиде, нямаше никакви прозорци и тя нямаше как да разбере дали вътре има хора. В този миг забеляза една голяма метална врата, подпряна с чаша за кафе и ахна. А. беше оставил вратата отворена, точно както беше обещал.

Пред нея се разкри дълъг коридор. Подът миришеше на препарат за почистване, а в дъното на коридора светеше в червено знакът за авариен изход. Единственият звук беше жуженето на флуоресцентните лампи и Емили можеше да чуе дишането си.

Докато вървеше, тя плъзгаше пръсти по стените и спираше пред всяка врата, за да прочете имената на табелите. ДЕЛОВОДСТВО. ПОДДРЪЖКА. САМО ЗА ПЕРСОНАЛА. Четири врати по-нататък сърцето й прескочи. ДОКАЗАТЕЛСТВА.

Емили надникна през малкото прозорче на металната врата. Стаята беше голяма и тъмна, с разхвърляни в безпорядък рафтове, папки, кутии с документи и метални шкафове. Тя си спомни за документите от снимката, която А. беше изпратил. Разпитът на майката на Али. Поредицата от събития, довели до изчезването на Али. Странният лист от „Убежището не знам къде си“, което звучеше като някакъв скъп жилищен комплекс. И последно, но не на последно място по важност, докладът с резултатите от ДНК-анализа, в който със сигурност се твърдеше, че тялото в ямата не е на Али, а на Лий.

Внезапно на рамото й се стовари нечия ръка.

— Какво си мислиш, че правиш тук?

Емили отскочи от вратата и се обърна. Един роузуудски полицай я държеше за ръката и очите му пламтяха. Аварийната сигнализация над главата му го обливаше със зловеща червеникава светлина.

— Аз… — заекна тя.

Той сбърчи вежди.

— Нямаш работа тук! — След това се вгледа по-внимателно в нея и я разпозна. — Аз те познавам! — каза той.

Емили отстъпи назад, но той я държеше здраво.

— Ти си едно от онези момичета, които мислеха, че са видели Алисън Дилорентис. — Ъгълчетата на устните му се изкривиха в усмивка и той приближи лице до нейното. Дъхът му миришеше на лучени кръгчета. — Търсехме те.

Стомахът на Емили се сви от страх.

— Всъщност трябва да търсите Дарън Уайлдън! Тялото в ямата не е на Алисън Дилорентис, а на едно момиче на име Лий Зуук! Уайлдън я е убил и я е захвърлил там! Той е виновният.

Но полицаят само се засмя и за ужас на Емили започна да закопчава с белезници ръцете й зад гърба.

— Сладурче — каза той, като я поведе по коридора, — единственият виновен тук си ти.

27.

Това е то любов!

Госпожа Хейстингс отказа да съобщи на Спенсър къде отиват — каза само, че е изненада. Минаха покрай големите къщи на тяхната улица, разхвърляната ферма Спрингтън и скъпото заведение „Сивия кон“. Спенсър извади банкнотите от портмонето си и ги подреди по серийни номера. Майка й винаги караше спокойно, съсредоточена изцяло върху пътя и трафика, но днес нещо беше по-различно и това влудяваше Спенсър.

Пътуването им продължи почти половин час. Небето беше мастилено черно, звездите блещукаха ярко, навсякъде светеха лампи. Когато затвори очи, в главата й изникна онази ужасна нощ, в която Али изчезна. Предишната седмица замъгленото й съзнание беше родило образа на Али, която стоеше до гората заедно с Джейсън. Но след това видението се беше променило и човекът, когото беше помислила за Джейсън, се превърна в нещо по-малко, по-слабичко, по-женствено.

Кога се беше прибрала майка й? Беше ли се скарала с баща й за онова, което беше направил — и беше ли признала какво е извършила? Може би точно затова той беше налял онази огромна сума пари във фонда за откриването на Алисън Дилорентис. Щом едно семейство дава толкова много пари за откриването на Али, то не може да е замесено в нейното убийство.

Телефонът на Спенсър изпиука и тя подскочи. Преглътна мъчително и бръкна в чантата си. Имате 1 ново съобщение, пишеше на екрана.

Сестра ти разчита на теб да оправиш нещата, Спенс. В противен случай кръвта й ще изцапа и твоите ръце.

А.

— Кой беше? — Майка й натисна спирачките пред червения светофар. Отмести поглед от джипа, който беше спрял пред тях и се обърна към Спенсър.

Тя затвори телефона си.

— Никой. — Светофарът светна зелено и Спенсър отново затвори очи.

Сестра ти. Дълго време Спенсър се беше възмущавала от Али, но сега цялото й негодувание беше изчезнало. Двете имаха общ баща, бяха една кръв. През онова лято тя беше изгубила нещо повече от приятелка — беше изгубила член от семейството си.

Майка й слезе от магистралата и спря мерцедеса пред „Ото“, най-стария и най-хубав италиански ресторант в Роузууд. През прозорците на огромната зала се лееше златиста светлина и Спенсър почти усети мириса на чесън, зехтин и червено вино.

— На вечеря ли отиваме? — попита тя с треперещ глас.

— Не само вечеря — отвърна майка й, свивайки устни. — Хайде.

Паркингът беше пълен с автомобили. В дъното му се виждаха две полицейски коли. До тях двама руси близнаци се качваха в черен джип. Изглеждаха около тринайсетгодишни и двамата бяха облечени с дебели якета, бели вълнени шапки и еднакви долнища на анцузи с надпис ОТБОР ПО ХОКЕЙ НА ТРЕВА, ГИМНАЗИЯ КЕНСИНГТЪН по дължината на крачолите. Понякога Али и Спенсър също носеха хокейните си екипи в един и същ ден. Тя се чудеше дали някой ги беше заглеждал с мисълта, че са близначки. Голяма буца заседна в гърлото й.

— Мамо — каза тя с треперещ глас.

Майка й се обърна към нея.

— Да?

Кажи нещо, изкрещя някакъв глас в главата на Спенсър. Но устата й беше като залепнала.

— Ето я! — Под лампите на паркинга се появиха две фигури, които им махаха с ръце. Господин Хейстингс се беше преоблякъл в синьо поло и панталони в цвят каки. До него се усмихваше превзето Мелиса, облечена със синя рокля, стиснала сатенена чантичка под мишница. — Извинявай, че не ти се обадих — каза сестра й, когато се приближиха до тях. — Притесних се, че ако започнем да разговаряме, ще проваля изненадата.

— Изненада ли? — отвърна Спенсър със слаб глас. Тя отново погледна към полицейските коли на паркинга.

Кажи нещо, изкрещя отново гласът в главата й. Сестра ти разчита на теб.