Няколко минути по-късно автобусът потегли и зелените поля на Ланкастър се изгубиха в далечината. Имаше само четирима пътници, така че Емили разполагаше с цялата двойна седалка. До крака си забеляза контакт, наведе се, включи телефона си и го пусна. Екранът му оживя. Емили трябваше да направи нещо с информацията, която беше научила, но какво? Ако се обадеше на Спенсър, Хана или Ариа, те щяха да й кажат, че се е побъркала, задето смята, че Али е жива и задето е изпълнила инструкциите на А. да отиде при амишите. Не можеше да се обади и на родителите си — те си мислеха, че е в Бостън. Не можеше да позвъни и в полицията — Уайлдън беше полицай.

Струваше й се невероятно, че той някога е бил амиш. Емили не знаеше почти нищо за живота му, само, че е бил бунтарят на „Роузууд дей“, но после е решил да стане ченге. Сигурно нямаше да е много трудно да разбере кога Уайлдън е напуснал общността и е започнал да учи в „Роузууд дей“. При разговора им в болницата той беше споменал, че докато е учил в гимназията, е живял с чичо си. Според Люси Уайлдън се опитал да убеди и сестра й Лий да напусне общността. Може би когато му е отказала, той се е ядосал… и е решил да се разправи с нея завинаги.

След като е бил приятел с Джейсън, Уайлдън може и да е разговарял с Али за нейните планове да избяга. Може дори да й е обещал да й помогне и в нощта, когато тя изчезна, да я е отвел някъде извън Роузууд. После е изхвърлил трупа в ямата зад къщата на семейство Дилорентис и е направил да изглежда така, все едно Али е била убита. Но тялото в ямата да не е на Али — а на момичето, което е разбило сърцето му.

За неин ужас всичко изглеждаше адски правдоподобно. Това обясняваше защо Лий така и не е била открита. Обясняваше и защо миналата събота Али се беше появила в гората и защо Уайлдън се опитваше да разубеди полицията да разследва вероятността тя да е жива — ако установяха, че тялото в ямата не е на Али, те трябваше да разберат чие е. Ето защо Уайлдън не вярваше в А. и не искаше да повярва, че Иън знае какво е станало онази нощ. Оказваше се, че А. е бил прав през цялото време — тайна наистина имаше. Но тя не беше свързана със смъртта на Али, а с това кой е бил убит на нейно място.

Емили се загледа в надписите, надраскани под прозореца на автобуса. МИМИ ОБИЧА КРИСТОФЪР. ТИНА ИМА ГОЛЯМ ЗАДНИК. До тях дори имаше скица на две големи задни бузи. Али беше някъде там, точно както предполагаше. Но къде се беше крила през цялото време? Няма как една седмокласничка да се оправи съвсем сама. Може би познаваше някой, който беше приел да се грижи за нея. Защо не се беше обадила на Емили, за да й каже, че всичко е наред? А може би нямаше желание да се свързва с когото и да било. Може би беше решила да забрави целия си живот в Роузууд, дори четирите си най-добри приятелки.

Телефонът на Емили изпиука, сигнализирайки за пристигането на нов есемес. Тя бързо влезе в пощата си. Съобщенията бяха три; две от сестра й, озаглавени „Проучване“. Ариа също й беше изпратила есемес; той беше озаглавен „Трябва да поговорим“.

Възрастната жена, която седеше на предната седалка, се закашля. Автобусът минаваше покрай една ферма и във вътрешността му се размириса на оборски тор. Емили прескачаше от съобщение на съобщение, опитваше се да реши кое да прочете първо. В този миг телефонът й изпиука отново. Този път есемесът беше от непознат номер. Пулсът й се ускори. Сега вече не можеше да не е от А. За пръв път Емили умираше от нетърпение да разбере какво й пишеше той. Веднага натисна бутона за четене.

Съобщението представляваше снимка на няколко листа хартия, разхвърляни върху маса. На най-горния пишеше ИЗЧЕЗВАНЕТО НА АЛИСЪН ДИЛОРЕНТИС: РАЗВИТИЕ. Долният беше озаглавен РАЗПИТ, ДЖЕСИКА ДИЛОРЕНТИС, 21 ЮНИ, 22:30. На друг лист се забелязваше емблемата на нещо, наречено „Убежището в Адисън-Стивънс“, под която се виждаше и името „Дилорентис“. На всеки лист имаше червен печат, чийто надпис гласеше: „Собственост на полицейско управление Роузууд. Не изнасяй!“.

Емили изпъшка.

След това забеляза последния лист, който се подаваше изпод останалите. Тя присви очи и напрегнато се вгледа. На него пишеше „ДНК резултати“, но Емили не можа да ги разчете.

— Не — проплака тя, усещайки как всеки момент ще се пръсне. Автобусът подскочи, когато премина през някаква дупка, и тогава Емили забеляза надписа, който придружаваше снимката.

Искаш ли да го видиш със собствените си очи? Стаята с доказателствата се намира в задната част на полицейското управление в Роузууд. Ще оставя вратата отворена.

А.

22.

Али се завръща… така да се каже

Петък след училище Ноъл взе Ариа от дома на Байрън. След като тя седна в колата, той се наведе и леко я целуна по бузата. Ариа настръхна.

Те поеха по криволичещите улички през най-различни квартали, подминаха няколко стари чифлика и градския площад. В единия край на паркинга все още стърчаха две забравени коледни дървета. Никой от двамата не се обаждаше, но тишината беше повече приятна, отколкото неловка. Ариа се радваше, че не се налага да се опитва да поддържа разговор.

Когато завиха по старата улица на Али, телефонът й иззвъня. Скрит номер, пишеше на екрана. Ариа се обади.

— Госпожице Монтгомъри? — изчурулика някакъв глас. — Обажда се Бетани Ричърдс от „Ю Ес Уийкли“!

— Съжалявам, не ме интересува — отвърна бързо Ариа, проклинайки се за това, че е отговорила.

Тъкмо се канеше да затвори, когато репортерката си пое дълбоко дъх и изстреля:

— Само исках да знам какъв е отговорът ви на онази статия в „Пийпъл“?

— Каква статия?

— Онази, в която деветдесет и два процента от анкетираните смятат, че вие и приятелките ви сте убили Алисън Дилорентис! — Гласът на репортерката звучеше безгрижно.

— Какво? — ахна Ариа. — Това не е вярно! — После прекъсна връзката и пусна телефона в чантата си. Ноъл я погледна загрижено. — В „Пийпъл“ има статия, в която се казва, че ние сме убили Али — прошепна тя.

Ноъл сви вежди.

— Господи!

Ариа притисна чело към прозореца, загледана безучастно в зеления знак на ботаническата градина на Холис. Как, за Бога, на хората им хрумват такива откачени неща? Само заради глупавия им прякор? Само защото отказват да отговарят на грубите, любопитни въпроси на пресата?

Те свиха в задънената улица, където се намираше някогашната къща на Али. Дори през затворените прозорци Ариа усещаше миризмата на обгорените останки. Дърветата изглеждаха черни и изкривени, като откъснати крайници, а вятърната мелница на семейство Хейстингс наподобяваше омекнал, изгорял труп. Но най-зле изглеждаше хамбарът им. Половината сграда се беше срутила и от нея беше останала само купчина тъмни, начупени дъски. Старата порта, някога боядисана в бяло, сега имаше мръсен, ръждив цвят и висеше само на една панта. Тя се поклащаше леко напред-назад, като някой призрак. Поглеждайки към хамбара, Ноъл прехапа долната си устна.

— Прилича на дома Ашър.

Ариа го зяпна, изненадана. Ноъл сви рамене.

— Нали се сещаш. Онзи разказ на По, в който един луд тип погребва сестра си в стара, порутена, страшна къща? И после започва да се чувства неспокоен и даже полудява още повече, защото се оказва, че тя не е мъртва наистина?

— Не мога да повярвам, че си чел този разказ — рече Ариа, изпълнена с доволство.

Ноъл я погледна обидено.

— Записал съм английска литература, също като теб. И чета от време на време.

— Не исках да прозвучи така — бързо отвърна Ариа, въпреки че не беше сигурна в думите си.

Паркираха пред къщата на семейство Дилорентис. След като медийният цирк около Али отшумя, новите й собственици се бяха върнали, но като че ли сега не си бяха вкъщи, което много облекчаваше нещата. Дори още по-добре — пред сградата не беше паркиран нито един новинарски микробус. Тогава Ариа забеляза Спенсър до пощенската им кутия със снопче писма в ръка. В същия миг Спенсър забеляза Ариа. Погледът й прескочи към Ноъл, тя изглеждаше объркана.

— Какво правите тук? — попита тя.

— Здрасти. — Ариа отиде при нея, заобикаляйки големия, заоблен храст. Нервите й бяха опънати до скъсване. — Разбра ли, че хората смятат, че ние сме убили Али?

Лицето на Спенсър посърна.

— Да.

— Трябват ни някои отговори. — Ариа махна с ръка към някогашния двор на Али, който продължаваше да бъде ограден с жълта полицейска лента. — Знам, че смяташ онази работа с духа на Али за откачена, но един медиум ще проведе сеанс на мястото, където е умряла. Искаш ли да гледаш?

Спенсър отстъпи назад.

— Не!

— Ами ако наистина се свърже с нея? Не искаш ли да разбереш какво се е случило в действителност?

Спенсър подреди пликовете в ръката си във форма на ветрило.

— Тези неща са измислица, Ариа. А и ти не трябва да се въртиш около тази яма. Пресата ще полудее!

Вятърът духна в лицето на Ариа и тя се загърна плътно в палтото си.

— Нищо лошо не вършим. Просто ще си стоим там.

Спенсър затвори рязко вратичката на пощенската кутия и й обърна гръб.

— Мен не ме бройте.