Изведнъж се чу тихо изсумтяване и тя подскочи. Край кухненския плот седеше майка й, вперила безизразен поглед в нищото.

— Мамо? — произнесе меко Спенсър, но тя не отговори.

Ариа се отдалечи бавно по алеята пред дома на семейство Дилорентис. Контейнерите за отпадъци бяха подредени на завоя, в очакване да бъдат изпразнени. Единият от капаците беше паднал и Ариа забеляза вътре едно празно шише от лекарство. Етикетът беше почти обелен, но името на Али се виждаше написано с големи печатни букви. Ариа се питаше дали са антибиотици, или лекарство против алергия — тази година полените свирепстваха в Роузууд.

Хана остана да седи върху един от големите камъни в двора на Спенсър, в очакване майка й да мине да я вземе. Мона Вандерваал продължаваше да кара скутера си в малката задънена улица. Възможно ли е госпожа Дилорентис да се окаже права? Дали някой не тормозеше Али по същия начин, както те тормозеха Мона?

Емили грабна велосипеда си и тръгна към гората, откъдето минаваше прекият път към дома й. Работниците, които се занимаваха с белведерето, си почиваха. Същият мършав тип със златния зъб се мотаеше наоколо с един мустакат мъж, без да обръща внимание на бетона, който се изливаше в дупката. Колите им — една ударена хонда, два пикапа и покрит с най-различни стикери джип „Чероки“ — бяха паркирани на завоя. Най-накрая се виждаше един смътно познат черен класически седан. Беше по-поддържан от останалите. Когато мина покрай него с колелото, Емили видя отражението си в лъскавите врати. Лицето й беше тъжно. Какво щеше да прави, ако Али повече не искаше да й бъде приятелка?

Слънцето напичаше все по-силно, а всяко от момичетата се чудеше какво щеше да стане, ако Али ги зареже така, както беше зарязала Наоми и Райли. Но никоя от тях не обърна внимание на безумните въпроси на госпожа Дилорентис. Тя беше майка на Али — нейно задължение беше да се тревожи.

Никоя от тях не можеше да предположи, че на следващия ден поляната пред дома на семейство Дилорентис щеше да се напълни с новинарски бусове и полицейски коли. Нито пък можеха да знаят къде всъщност беше Али или с кого възнамеряваше да се срещне онази нощ, когато избяга от хамбара. Не, в онзи красив юнски ден, първият истински ваканционен ден, те пренебрегнаха загрижеността на госпожа Дилорентис. В местата като Роузууд не се случват лоши неща. И със сигурност не се случваха на момичета като Али. Тя е добре, добре е, мислеха си те. Скоро ще се върне.

И три години по-късно може би най-накрая щяха да се окажат прави.

1.

Не дишай

Емили Фийлдс отвори очи и се огледа. Лежеше в центъра на задния двор на Спенсър Хейстингс, обградена от пушек и пламъци. Чепатите клони на дърветата пукаха и падаха на земята с оглушителен трясък. От гората лъхаше жега и усещането беше все едно е юли, в разгара на лятото, а не краят на януари.

Наблизо стояха приятелките на Емили — Ариа Монтгомъри и Хана Мерин, облечени с изцапани и съдрани официални рокли, и се давеха от кашлица. Приближаваше вой на сирени. В далечината светнаха фаровете на пожарните коли. В двора на Спенсър влетяха четири линейки, прегазвайки идеално оформените храстчета и цветни лехи.

Един парамедик с бяла униформа изникна от носещия се на талази пушек.

— Добре ли си? — извика той и коленичи до Емили.

Тя се чувстваше така, сякаш току-що се е събудила от продължил цяла година сън. Беше се случило нещо много важно… но какво?

Парамедикът я хвана за ръката, преди тя да се строполи отново на земята.

— Погълнала си много дим — извика той. — Мозъкът ти страда от недостиг на кислород. Непрекъснато губиш съзнание. — Той й сложи кислородна маска. От пушека изникна втори човек. Беше роузуудски полицай, когото Емили не познаваше, мъж с посребрена коса и добродушни зелени очи.

— В гората има ли някой друг, освен вас четирите? — опита се да надвика той врявата.

Емили отвори уста и се опита да намери отговора, който просто й се губеше. Изведнъж в съзнанието й проблесна ярка светкавица и тя си спомни всичко, което се беше случило през последните няколко часа.

Всичките съобщения от А., новият мъчител, който ги тормозеше с есемеси, в които настояваше, че Иън Томас не е убил Алисън Дилорентис. Дневникът, който Емили беше открила в хотел „Радли“ с името на Джейсън Дилорентис на почти всяка страница, което може би означаваше, че той е бил пациент там по времето, когато „Радли“ е бил психиатрична клиника. Иън, който беше потвърдил в лично съобщение, че Джейсън и Дарън Уайлдън, ченгето, което работеше по случая на Али, са я убили — и ги беше предупредил, че те няма да се спрат пред нищо, за да ги накарат да си затварят устата.

А след това проблясъците. Ужасяващата задушлива миризма. Десетте акра гори, обхванати от пламъци. Те бяха хукнали инстинктивно към двора на Спенсър, където се бяха засекли с Ариа. Ариа беше дошла през гората — новата им къща се намираше от другата й страна. С нея се беше появило и едно момиче, което беше попаднало в капана на горящата гора. Момиче, което Емили не вярваше, че ще види отново. Тя бързо свали кислородната маска от лицето си.

— Алисън! — извика с цяло гърло. — Не забравяйте Алисън!

Полицаят вдигна глава. Парамедикът сложи ръка зад ухото си, за да я чуе по-добре.

— Кой?

Емили се обърна и махна с ръка към мястото, където Али лежеше на земята. Но изведнъж отстъпи назад. Алисън беше изчезнала.

— Не — прошепна тя и се обърна. Парамедиците качваха приятелките й в линейките. — Ариа! — извика Емили. — Спенсър! Хана!

Момичетата я погледнаха.

— Али! — извика тя и махна с ръка към празното място, където преди лежеше Алисън. — Видяхте ли къде отиде Али?

Ариа поклати глава. Хана притисна кислородната маска към лицето си и започна да се оглежда наляво и надясно. Кожата на Спенсър беше посивяла от ужас. Няколко парамедици я заобиколиха и й помогнаха да се качи в линейката.

Емили отчаяно се обърна към тях. Върху лицето й танцуваха отблясъци от пламъците, които поглъщаха вятърната мелница на семейство Хейстингс.

— Алисън е тук. Преди малко беше с нас!

Парамедикът я погледна и на лицето му се изписа съмнение.

— Да не би да имаш предвид Алисън Дилорентис, момичето, което… умря?

— Али не е мъртва! — проплака Емили и отстъпи назад, като едва не падна, спъвайки се в един стърчащ корен. Тя махна с ръка към пламъците. — Ранена е! Каза, че някой се опитва да я убие!

— Госпожице. — Полицаят постави ръка на рамото й. — Успокойте се. — Наблизо изщрака нещо и Емили се обърна. До верандата на семейство Хейстингс стояха четирима репортери и ги гледаха. — Госпожице Фийлдс? — извика един от тях, притича до Емили и завря микрофон в лицето й. Към нея се устремиха някакъв човек с камера и друг, който носеше дълга стойка. — Какво казахте? Кого сте видели?

Сърцето на Емили биеше лудо.

— Трябва да помогнем на Алисън! — Тя отново се огледа. Дворът беше пълен с полиция и парамедици. В сравнение с него някогашният двор на Алисън беше тъмен и празен. Когато Емили зърна някаква тъмна фигура да пробягва покрай оградата от ковано желязо, разделяща дворовете на семействата Хейстингс и Дилорентис, сърцето й подскочи. Али? Но това беше просто сянка от примигващите фарове на полицейската кола.

Дойдоха още журналисти и се скупчиха наоколо. Пристигна и една пожарна кола, пожарникарите наскачаха бързо от нея и насочиха огромния маркуч към гората. Един плешив репортер на средна възраст докосна ръката на Емили.

— Как изглеждаше Алисън? — попита настоятелно той. — Къде е била през всичкото това време?

— Достатъчно! — побърза да се намеси полицаят. — Оставете я на мира.

Репортерът насочи микрофона към него.

— Ще разследвате ли твърдението й? Ще потърсите ли Алисън?

— Кой подпали гората? Видяхте ли го? — извика някой през шума, който вдигаха пожарните маркучи.

Парамедиците отведоха Емили настрани.

— Трябва да ви отведем оттук.

Емили тихичко проплака, вперила отчаян поглед в празното място на поляната. Същото нещо се беше случило и предишната седмица, когато бяха намерили тялото на Иън в гората — в един момент той лежеше на тревата, подпухнал и блед, в следващия… го нямаше. Беше невъзможно всичко това да се случва отново. Невъзможно! Години наред Емили тъгуваше за Али, припомняше си всяка черта на лицето й, всеки кичур в косата й. А момичето от гората изглеждаше точно като Алисън. Имаше нейния дрезгав, секси глас, а когато избърса саждите от лицето си, го направи с малките, деликатни ръце на Али.

След миг Емили се озова в линейката. Един санитар бързо покри устата и носа й с кислородна маска и й помогна да се настани на походното легло. Останалите парамедици насядаха около нея. Завиха сирени и автомобилът бавно потегли. Щом излязоха на улицата, през прозореца на линейката Емили забеляза някаква полицейска кола с угасени фарове и изключена сирена. Тя обаче не отиваше към къщата на Спенсър.

Отново погледна към двора, търсейки с очи Али, но видя само любопитни зяпачи. Там беше госпожа Маклелън, една от съседките. Край пощенската кутия се въртяха господин и госпожа Вандерваал, чиято дъщеря Мона беше първият А. Емили не ги беше виждала след погребението на Мона няколко месеца по-рано. Дори семейство Кавана бяха тук и гледаха ужасено пламъците. Госпожа Кавана беше обгърнала покровителствено с ръка раменете на дъщеря си. И въпреки че безжизнените очи на Джена бяха скрити зад тъмните й очила „Гучи“, Емили се почувства така, сякаш тя гледа право в нея.