Удовлетворена, Тара се облегна назад, скръсти ръце и погледна Хана така, сякаш искаше да каже: „Сама си го изпроси“.

Айрис изсумтя.

— Леле, Тара, браво на теб. Шпионирала си ни. Имаш остър слух. И грозни малки плъхски уши.

— По-спокойно — предупреди я д-р Фелиша.

Хана също не искаше да достави удоволствие на Тара, но когато се замисли над думите й, лицето й изведнъж пребледня. В думите й имаше нещо, което не трябваше да е там.

— От к-къде знаеш за най-добрата ми приятелка? — заекна тя. В съзнанието й се появи лицето на Мона, която с пламтящи очи пали двигателя на джипа си. Тара примигна, хваната неподготвена.

— Много ясно — скочи Айрис. — Денонощно стои с ухо, долепено до вратата ни!

Сърцето на Хана биеше все по-бързо. Отвън изрева двигателят на снегорина. Звукът от стържещото по асфалта гребло я накара да примигне. Тя погледна към Айрис.

— Но аз не съм казвала нищо за гадна бивша приятелка. Ти помниш ли да съм казвала нещо такова?

Айрис се почеса по брадичката.

— Ами, не. Но бях изморена, може вече да съм била заспала.

Хана притисна ръка към челото си. Какво ставаше тук, по дяволите? Предишната вечер беше взела двойна доза валиум, за да може да заспи; да не би това да я беше накарало да се разбъбри за Мона? Усещаше съзнанието си като един тъмен, безкраен тунел.

— Може би не искаш да говориш за тази приятелка, Хана — намеси се д-р Фелиша. Тя стана и отиде до прозореца. — Но понякога телата и мозъците ни имат нужда да изкарат проблемите навън.

Хана я погледна.

— Аз не плямпам безразборно. Нямам синдром на Турет. Не съм идиот.

— Не е необходимо да се натоварваш така — рече нежно д-р Фелиша.

— Не се натоварвам! — извика Хана и гласът й отекна в залата.

Фелиша отстъпи назад и очите й изпъкнаха. Останалите момичета също се напрегнаха. Меган се направи, че кашля, произнасяйки думата „психопат“. Хана настръхна.

Д-р Фелиша се върна при стола си и разлисти тефтера.

— Добре. Да продължим. — Тя погледна към една страница. — Ъ-ъ-ъ… Джина. Миналата седмица разговаря ли с майка си? Как мина?

Но докато лекарката разпитваше останалите момичета за изминалата седмица, Хана не можеше да се успокои. Сякаш в съзнанието й имаше забодено някакво малко трънче, което трябваше да бъде извадено. Когато затвори очи, тя отново се озова на паркинга на „Роузууд дей“, а колата на Мона летеше срещу нея. Не, изкрещя тя наум. Това не трябваше да се случва отново, не тук, никога повече. Тя се насили да отвори очи. Стиропорените топки в ъгъла се вълнуваха и размазваха. Лицата на момичетата се разтягаха и усукваха, сякаш ги гледаше в криво огледало.

Неспособна повече да се сдържа, Хана посочи Тара с треперещ пръст.

— Трябва да ми кажеш откъде си разбрала за Мона.

В стаята настъпи мълчание. Гъстите вежди на Тара се сбърчиха.

— Моля?

— А. ли ти каза за нея? — попита Хана.

Тара бавно поклати глава.

— Кой А.?

Д-р Фелиша се изправи, прекоси стаята и докосна Хана по ръката.

— Изглеждаш ми доста объркана, скъпа. Може би трябва да отидеш в стаята си и да си починеш.

Но Хана не помръдна от мястото си. Известно време Тара успяваше да издържи на погледа й, но след това сви рамене и завъртя очи.

— Нямам представа коя е Мона. Мислех, че най-гадната ти приятелка е била Алисън.

Гърлото на Хана пресъхна. Тя се отпусна бавно в стола си.

Айрис изведнъж се оживи.

— Алисън? Това не е ли момичето, чието знаменце носиш? Защо е бивша най-добра приятелка?

Хана почти не чуваше гласа й. Тя гледаше Тара.

— Откъде знаеш за Алисън? — прошепна тя.

Тара неохотно бръкна в голямата си торбеста чанта.

— Оттук. — Тя й подхвърли един брой на „Пийпъл“, който Хана въобще не беше виждала. Списанието се плъзна по пода и спря до стола й. — Мислех да ти кажа за това преди груповата терапия. Но ти си твърде готина, за да говориш с мен.

Хана грабна списанието и отвори на отбелязаната страница. Там беше написано с големи букви: „Седмица на тайни и лъжи“. Отдолу имаше снимка на Хана, Спенсър, Ариа и Емили, които бягаха от пожара в гората. Надписът отдолу гласеше „Малките сладки лъжкини“ и бяха изредени имената им.

— О, Господи! — прошепна Хана.

След това забеляза каре с по-тъмен цвят в долния десен ъгъл. ДАЛИ МАЛКИТЕ СЛАДКИ ЛЪЖКИНИ СА УБИЛИ АЛИСЪН ДИЛОРЕНТИС? Бяха интервюирани сто души на Таймс скуеър. Почти всички — деветдесет и два процента — бяха отговорили с „да“.

— Между другото, харесва ми прякора ви — пропя Тара и кръстоса крака. — Малки сладки лъжкини. Колко сладко!

Всички се скупчиха около стола на Хана, за да четат. Тя не намери сили да ги спре. Руби изохка. Една пациентка на име Джули цъкна с език. А Айрис — е, Айрис изглеждаше ужасена и отвратена. Мнението на всички за Хана се смени за миг. От сега нататък тя щеше да е онова момиче. Психопатката, която според всички, преди години е убила най-добрата си приятелка.

Д-р Фелиша грабна списанието от скута на Хана.

— Откъде взе това? — сопна се тя на Тара. — Знаеш, че списанията не са позволени тук.

Тара се сви, смутена и стресната от това, че е загазила.

— Айрис винаги се хвали, че успява да си вмъкне последните броеве на списанията — промърмори тя, белейки етикета на бутилката с минерална вода, която държеше в ръка. — Просто исках и аз да видя последния брой.

Айрис се изправи рязко и едва не събори близката лампа на стойка. Бързо се приближи до Тара.

— Този брой беше в спалнята ми, кучко! Дори аз още не съм го прочела! Пипала си ми нещата!

— Айрис! — д-р Фелиша плесна с ръце, опитвайки се да си върне контрола. Една сестра надникна през вратата, очевидно искаше да разбере дали терапевтката има нужда от помощ. — Айрис, знаеш много добре, че стаята ти е заключена. Пациентите не могат да влязат вътре.

— Не беше в спалнята й — извика Тара. Тя посочи към коридора. — Беше на дивана до прозореца!

— Това е невъзможно! — извика Айрис. После се завъртя отново към д-р Фелиша. Очите й прескачаха от списанието в ръката на терапевтката към измъченото лице на Хана. — А ти. Ти се опитваше да се изкараш много готина, Хана. Но си също така побъркана като всички останали тук.

— Малка сладка лъжкиня — подразни я някакво момиче от другия край на стаята.

Хана усети голяма буца в гърлото си. Отново беше в центъра на вниманието. Искаше й се да скочи и да избяга от стаята, но сякаш беше залепнала за стола.

— Не съм лъжкиня — едва успя да промълви тя със слаб глас.

Айрис изсумтя и я изгледа с презрение, от което Хана усети как я побиват тръпки.

— Все тая.

— Момичета, престанете! — Д-р Фелиша дръпна Айрис за ръкава. — Айрис и Тара, и двете нарушихте правилата, така че здраво сте загазили. — Тя пъхна списанието в задния си джоб, накара Тара да стане, хвана Айрис за ръката и ги поведе към изхода. Преди да излязат, Тара се обърна и се усмихна самодоволно на Хана.

— Айрис — извика умолително Хана, — нещата въобще не са такива, каквито изглеждат!

Айрис се обърна на вратата и погледна безизразно Хана, сякаш виждаше някой напълно непознат.

— Съжалявам, но не говоря с ненормалници. — След което се обърна и тръгна след Фелиша по коридора, оставяйки Хана сама.

21.

Истината боли

Големият междуградски автобус избръмча на паркинга на Ланкастър. Над предното му стъкло с големи букви светеше крайната му дестинация, Филаделфия. Емили се качи колебливо вътре, вдишвайки мириса на нова тапицерия и препарат за почистване. Въпреки че беше прекарала само няколко дни с Люси и семейството й, сега автобусът й се струваше дразнещо модерен, почти чудовищен.

Емили почти не продума на Люси, след като разбра, че Уайлдън е приятелят на мъртвата й сестра. Люси я попита няколко пъти какво не е наред, но Емили отговаряше, че няма нищо, и че просто е твърде уморена. Какво би могла да каже? Познавам приятеля на сестра ти. Мисля, че може наистина да е убил Лий. В двора на едно семейство има яма, където може да я е захвърлил.

Оттогава мислите й прелитаха със светлинна скорост през главата, в съзнанието й се редуваха спомен след спомен от онази ужасна година. В деня след изчезването на Али, след като разговаряха с госпожа Дилорентис, Емили и приятелките й се разотидоха. Емили мина точно покрай голямата яма, където по-късно намериха трупа. Спомни си, че точно тогава работниците изливаха вътре бетон. Колите им бяха паркирани по автомобилната алея пред дома на семейство Дилорентис. Накрая имаше една, която беше забелязала няколко секунди по-рано, чудейки се къде ли я е виждала преди — стар черен седан, като че ли излязъл от някой филм от шейсетте или седемдесетте. Това беше същата кола, която беше спряла пред основното училище „Роузууд дей“ в деня, когато Али се беше похвалила, че ще намери късче от знамето за „Капсулата на времето“. След като се беше скарал с Иън, Джейсън Дилорентис беше отворил вратата на тази кола и беше скочил вътре. Тя беше спряна пред дома на семейство Дилорентис и в деня, когато те се бяха опитали да откраднат знаменцето на Али. А ето, че си я спомняше и от деня, когато бетонът затрупа тялото на приятелката й за три дълги години. Тази кола принадлежеше на Дарън Уайлдън.