— Толкова ми липсваш, Али — промълви тихо тя, а вятърът отнесе думите й надалеч. Тя си пое дълбоко дъх, опитвайки се да разбере дали се чувства някак по-различно, по-пречистена. Но сърцето й продължаваше да бие ускорено, а главата не спираше да я боли. Сякаш някаква жизненоважна част от нея беше откъсната и захвърлена.

Тя отвори очи и забеляза, че Люси я гледа, изправена пред един надгробен камък, няколко реда по-нататък.

— Добре ли си?

Емили се насили да кимне и отиде при нея, заобикаляйки няколко наклонени паметника. Повечето бяха обрасли с плевели.

— Това ли е гробът на Лий?

— Да — отвърна Люси и погали камъка.

Емили се приближи до нея и погледна. Надгробният камък на Лий беше от сив мрамор, с най-обикновен надпис. Лий Зуук. Щом забеляза изписаните дати, Емили примигна. Лий беше умряла на 19 юни, преди почти четири години. Мили боже. Али беше изчезнала на следващия ден, двайсети юни.

Тогава Емили забеляза една звезда с осем лъча над името на Лий. В съзнанието й нещо прищрака; наскоро беше виждала нещо подобно.

— Какво означава това? — попита тя и посочи звездата.

Люси се намръщи.

— Родителите ми искаха да го поставят на камъка. Това е символът на нашата общност. Но аз не исках да го има. Напомня ми за него.

На един от надгробните камъни кацна гарван и заплеска с катраненочерните си крила. Духна вятър и желязната врата на гробището изскърца.

— Кой е той? — попита Емили.

Люси вдигна глава и се загледа в едно самотно дърво, което се издигаше насред полето.

— Приятелят на Лий.

— О-онзи, с когото се е карала? — заекна Емили. Гарванът размаха криле и отлетя. — Онзи, когото не си харесвала?

Люси кимна.

— Когато пое на rumspringa, той си направи една такава татуировка на ръката.

Емили впери поглед в паметника и в главата й се зароди една ужасяваща мисъл. Отново погледна към датата на надгробния камък. 19 юни. Денят преди Али да изчезне, същата година. В този миг пред очите й се появи ясната картина на мъж, който седи в болнична стая, навил ръкави до лактите, а над главата му свети ярката лампа. От вътрешната страна на китката му има татуировка на същата тази звезда, черна и плътна. Тук имаше някаква връзка. Ненапразно А. беше изпратил Емили в Ланкастър. Защото тук беше живял някой. Някой, когото познава.

Тя погледна Люси и я хвана за раменете.

— Как се казва приятелят на сестра ти? — попита напрегнато тя.

Люси си пое дълбоко дъх, сякаш събираше сили да произнесе името, което ненавиждаше от толкова отдавна.

— Казва се Дарън Уайлдън.

20.

Истинско минно поле

Хана застана пред огледалото в банята, начерви се отново и започна да разресва косата си с кръгла четка за обем. След миг до нея цъфна Айрис и й се усмихна.

— Здрасти, кучко — рече тя.

— Как я караш, кранто? — отвърна Хана. Това се беше превърнало в обичайна сутрешна рутина.

Въпреки че бяха останали будни до късно, за да пишат любовни писма на Майк и Оливър, гаджето на Айрис, и да разглеждат списание „Пийпъл“, нито една от тях не изглеждаше недоспала. Както винаги, бледо русата коса на Айрис падаше на безупречни къдрици по гърба й. Миглите на Хана изглеждаха още по-дълги, благодарение на спиралата за очи „Диор“, която беше взела от бездънната чантичка с гримове на съквартирантката си. Само защото днес беше Петъкът на груповата терапия, това не означаваше, че трябва да изглеждат като жалки мърли.

Когато излязоха от стаята, зад тях тръгнаха Тара, Руби и Алексис.

— Хей, Хана, може ли да поговорим за минутка? — усмихна се престорено Тара.

Айрис се обърна рязко.

— Тя не иска да говори с теб.

— Не може ли сама да ми го каже? — сопна й се Тара. — Или вече и на нея си промила мозъка?

Приближиха се до пейките под прозореца, който гледаше към задната градина. На близката масичка бяха натрупани няколко розови кутийки с хартиени кърпички; очевидно това беше основното място, където момичетата идваха да си поплачат. Хана се усмихна подигравателно на Тара, която очевидно преливаше от завист и ревност, и се опитваше да настрои Хана и Айрис една срещу друга. Не че Хана й вярваше, мо-оля ви се.

— Опитваме се да водим личен разговор — сопна й се тя. — В който не се допускат смотанячки.

— Няма да се отървеш толкова лесно от нас — отвърна Тара. — И ние имаме групова терапия.

Залата за групови терапии беше точно зад голямата дъбова врата пред тях. Хана се обърна. За съжаление Тара беше права — всички момичета от етажа имаха днес групова терапия.

Хана не разбираше смисъла от терапията. Можеше да понесе частните сеанси — предишния ден отново се беше срещала с терапевта си д-р Фостър, но двете обсъждаха само маските за лице, които предлага „Убежището“, как е започнала да излиза с Майк Монтгомъри малко преди да постъпи тук, и ползите от сприятеляването й с Айрис. Нито веднъж не беше споменала Мона или А. и в никакъв случай нямаше намерение да разкрива тайните си пред Тара и нейната банда от тролове.

Айрис се огледа и забеляза начупеното лице на Хана.

— Не се притеснявай, всичко ще е наред — увери я тя. — Просто си седи спокойно и свивай рамене. Или кажи, че ти е дошъл месечният цикъл и не ти се говори.

Д-р Родерик — или „д-р Фелиша“, както искаше да я наричат — беше учтива, жизнерадостна жена, която отговаряше за груповите терапии. Тя подаде глава през вратата и се усмихна широко.

— Хайде, влизайте! — пропя весело тя.

Момичетата се събраха в залата. В центъра й бяха наредени в кръг удобни кожени кресла и диванчета. В ъгъла весело бълбукаше фонтан, а на махагоновия скрин бяха подредени бутилки минерална вода и сода. На масите имаше пакетчета с хартиени кърпички, а големият телен кош до вратата беше пълен със стиропорени топки, с каквито Хана, Али и останалите толкова обичаха да играят в басейна на Спенсър. Множество барабани „бонго“, дървени флейти и тамбурини бяха подредени по рафтовете в ъгъла. Да не се канеха да сформират група?

След като всички момичета седнаха, д-р Фелиша затвори вратата и също се настани на един стол.

— Така — рече тя и отвори огромния си, подвързан с кожа тефтер. — Днес ще говорим за това как е преминала седмицата ни и ще поиграем на минно поле.

Всички започнаха да охкат и да пъшкат. Хана погледна към Айрис.

— Какво е това?

— Упражнение за доверие — обясни Айрис и завъртя очи. — Тя разпръсква онези стиропорени неща из стаята, които трябва да представляват мини и бомби. Връзват очите на някое момиче и партньорката й трябва да я преведе покрай тях така, че да не пострада.

Хана се намръщи. За това ли баща й плащаше по хиляда долара на ден?

Д-р Фелиша плесна с ръце, за да привлече вниманието на всички.

— Така, сега да поговорим за това как е минала седмицата. Кой иска да започне?

Никой не се обади. Хана се почеса по крака, обмисляйки дали да отиде да си направи маникюр или маска на косата. Едно момиче на име Пейдж, което седеше в другия край на стаята, си дъвчеше ноктите.

Д-р Фелиша постави ръце върху коленете си и въздъхна изморено. След това погледът й попадна върху Хана.

— Хана! — изчурулика тя. — Добре дошла в групата. Момичета, това е Хана, тя е за пръв път тук. Нека я посрещнем топло и гостоприемно.

Хана размърда пръстите на краката си, обути в черни боти „Проенца Шулер“.

— Благодаря — промърмори тя под носа си. Бълбукащият фонтан отекваше в ушите й. От звука му й се дохождаше до тоалетна.

— Харесва ли ти тук? — попита д-р Фелиша. Тя беше от онези хора, които никога не мигаха, но винаги се усмихваха. Това я правеше да изглежда като умопомрачена мажоретка, надрусана с риталин.

— Страхотно е — отвърна Хана. — Много е, хм, забавно, поне засега.

Докторката се намръщи.

— Добре е, че е забавно, но все пак има ли нещо, което би искала да обсъдиш с групата?

— Не — отсече Хана.

Д-р Фелиша сви устни и на лицето й се изписа разочарование.

— Хана ми е съквартирантка и си е съвсем наред — намеси се Айрис. — Двете с нея непрекъснато разговаряме — мисля, че това място твори чудеса с нея. Имам предвид, че поне не си дърпа косата като Руби.

При тези думи всички се завъртяха към Руби, която наистина беше хванала кичур коса. Хана се усмихна благодарствено на Айрис, доволна, че Фелиша насочи вниманието си другаде.

Но след като д-р Фелиша зададе няколко въпроса на Руби, тя отново се обърна към Хана.

— И така, Хана, искаш ли да ни кажеш защо си тук? Ще се изненадаш колко помага говоренето.

Хана потропа с крак. Може би ако просто седеше там, без да отговори, Фелиша ще се обърне към някой друг. В този момент чу някой в дъното на стаята да си поема дъх.

— Хана има най-обикновени проблеми — обади се Тара с писклив, насечен глас. — Има проблеми с храненето, като всяко идеално момиче. Баща й не я обича, но тя се опитва да не мисли за това. О, и е имала много гадна бивша приятелка. Дрън, дрън, дрън, нищо, за което да си струва да говори.