Група момчета от отбора по плуване на „Роузууд дей“ се появиха зад Ариа и награбиха бутилки бира от хладилника под масата. Ариа усети потупване по рамото. Когато се обърна, видя момиче с изрусена до бяло коса, безупречна кожа и големи гърди да я гледа втренчено. Беше от групата девойки от квакерското училище, които бяха стояли до нея пред вратата.

— Ти си Ариа Монтгомъри, нали? — попита момичето. Ариа кимна, а то се ухили самодоволно. — Малка сладка лъжкиня — пропя момичето.

Една кльощава брюнетка с копринена рокля се присъедини към нея.

— Да си виждала Алисън днес? — подигра й се тя. — Виждаш ли я в момента? До теб ли стои? — Момичето размаха призрачно пръсти пред лицето й.

Ариа отстъпи назад и се блъсна в кръглата кухненска маса.

Подигравките продължаваха.

— Аз виждам мъртви хора — пропя Мейсън Байърс с фалцет, облягайки се на кухненския плот.

— Тя просто иска да привлича вниманието — присмя се Наоми Циглър, която стоеше до плъзгащата се стъклена врата. Отвъд се простираше голямата веранда. От горещото джакузи се вдигаше пара. В края на поляната Ариа забеляза Майк, който препускаше наоколо заедно с Джеймс Фрийд.

— Сигурно просто иска да се вижда в новините — додаде Райли Улфи, която седеше на един стол близо до зеленчуците и сосовете.

— Не е вярно! — възрази Ариа.

В кухнята влязоха още момичета и момчета, които не сваляха погледи от Ариа; очите им бяха пълни с омраза и ирония. Ариа се огледа, търсейки изход за бягство, но беше така притисната към кухненската маса, че едва помръдваше.

Някой я хвана за китката.

— Ела — каза Ноъл и я издърпа от тълпата.

Останалите веднага се отдръпнаха.

— Ще я изхвърлиш ли? — попита едно момче от бейзболния отбор, чието име Ариа все не успяваше да запомни.

— Трябва да я предадеш на полицаите! — извика Сет Кардиф.

— Не, не трябва, идиот такъв — гласът на Мейсън Байръс се извиси над крясъците. — На този купон няма място за полиция.

Ноъл отведе Ариа на втория етаж.

— Извинявай — каза той и отвори вратата на една тъмна спалня, на чиято стена висеше огромен портрет на госпожа Кан. Вътре миришеше силно на нафталин. — Не трябваше да позволявам това да се случи.

Ариа седна на леглото и по бузите й потекоха сълзи. Какво очакваше, когато дойде тук? Ноъл седна до нея, подаде й една кърпичка и чашата си джин с тоник. Тя поклати глава. На долния етаж някой наду уредбата. Изпищя момиче. Ноъл постави чашата на коляното си. Ариа погледна към римския му нос, гъстите му вежди, дългите мигли. Тук, седнала на леглото до него, тя се чувстваше по-спокойна.

— Не го правя, за да привличам вниманието — изтърси тя.

Ноъл се наведе към нея.

— Знам. Хората са идиоти. Нямат какво друго да правят, освен да разпространяват клюки.

Тя се отпусна назад върху възглавницата. Ноъл се настани до нея. Пръстите им леко се докоснаха. Ариа усети как пулсът й се ускорява.

— Трябва да ти кажа нещо — рече Ноъл.

— Така ли? — отвърна тя с изтънено гласче. Устата й изведнъж пресъхна.

Мина известно време, преди Ноъл да заговори отново. Трепереща от напрежение, Ариа се опитваше да се успокои, докато наблюдаваше въртящия се на тавана вентилатор.

— Намерих друг медиум — най-накрая призна Ноъл.

Въодушевлението бавно я напусна.

— О, така ли.

— Твърдят, че била много добра. Един вид се превръщала в човека, с когото искаш да осъществиш контакт. Трябва само да бъде заведена на мястото, където е починал и тогава… — Ноъл размаха ръце във въздуха, имитирайки магическа трансформация. — Но ако не искаш, няма да го правим. Както вече казах, на мен ми стига ходенето на гробището и разговорите. Действа успокояващо.

Ариа сплете пръсти на корема си.

— Но ходенето на гробищата няма да ми даде отговори. Едва ли Али ще тръгне да ми отговаря.

— Добре. — Ноъл остави питието си на нощното шкафче, извади мобилния си телефон и прегледа контактите си. — Съгласна ли си да се обадя на жената и да й кажа, че искам да се срещнем утре вечерта? Мога да дойда да те взема и двамата ще отидем в задния двор на Али.

— Чакай. — Ариа се изправи и пружините на матрака изскърцаха. — В задния двор на Али?

Ноъл кимна.

— Трябва да идем на мястото, където е умрял човекът. Такова е изискването.

Ръцете на Ариа изтръпнаха. Изведнъж й се стори, че температурата в стаята пада с поне десет градуса. Мисълта да застане до полуизкопаната яма, където Али беше намерена, я смрази до кости. Толкова силно ли искаше да говори с духа на Али?

В същото време дълбоко в себе си чувстваше, че Али иска да й каже нещо важно и нейно задължение беше да я изслуша.

— Добре. — Ариа погледна през прозореца към месечината, която висеше над дърветата. — Ще го направя. — Тя кръстоса крака. — Благодаря ти, че ми помагаш с това. И че ме измъкна от онази каша долу. И… — Тя си пое дълбоко дъх. — Изобщо, благодаря ти, че си толкова мил с мен.

Ноъл я погледна изненадано.

— Че защо да не съм мил с теб?

— Защото… — Гласът й секна изведнъж. Защото си типичното роузуудско момче, се канеше да каже тя, но се спря. Вече не беше сигурна какво точно означава това.

Двамата се умълчаха. Накрая, неспособна да се сдържа повече, тя се наведе към него и го целуна. Кожата му миришеше на хлор от водата в джакузито, а устните му имаха вкус на дъвка. Ариа затвори очи, забравяйки за миг къде се намира. Когато ги отвори, Ноъл все още седеше там и й се усмихваше така, сякаш години наред беше очаквал от нея да направи точно това.

18.

История, която си заслужава да бъде забравена

Петък сутринта Спенсър седеше до кухненската маса и режеше ябълка в купата с димяща овесена каша. Работниците в двора бяха започнали от рано сутринта — събираха изгорелите дървета от гората и ги товареха в един продълговат зелен контейнер. Полицейският фотограф стоеше близо до хамбара и правеше снимки с високотехнологичната си цифрова камера.

Телефонът иззвъня. Когато Спенсър вдигна слушалката на деривата в кухнята, в ухото й прозвуча дрезгав глас.

— С госпожица Хейстингс ли разговарям?

— Аха — заекна Спенсър, хваната неподготвена.

Жената заговори бързо и отсечено.

— Казвам се Ана Никълс. Репортер съм в MSNBC. Бихте ли желали да коментирате онова, което сте видели миналата седмица в гората?

Спенсър се напрегна.

— Не. Моля ви, оставете ме на мира.

— Можете ли да потвърдите слуховете, че всъщност сте искали да станете лидер на групата? Може би раздразнението ви от госпожица Дилорентис е взело връх и вие случайно… сте направили нещо. На всички се случва.

Спенсър стисна слушалката толкова силно, че без да иска натисна няколко бутона. Те се разписукаха в ухото й.

— Какво намеквате?

— Нищо, нищо! — Репортерката спря за миг и промърмори нещо на някого.

Спенсър затвори рязко телефона, цялата разтреперана. Беше толкова изтощена емоционално, че през следващите няколко минути можеше само да гледа втренчено светещите червени бутони на микровълновата печка в кухнята.

Защо продължаваха да я търсят? Защо тези репортери продължаваха да ровят наоколо, за да разберат дали тя може да има нещо общо със смъртта на Али? Алисън беше най-добрата й приятелка. Ами Иън? Нима полицията не смяташе вече, че той е виновен? Или пък човекът, който се опита да ги опече в гората. Как може никой да не разбира, че в тази история те са жертви, също като Али!

Затръшна се врата и Спенсър се изправи рязко. От пералното помещение се разнесоха гласове и тя застина, заслушана в тях.

— По-добре не й казвай — чу се гласът на госпожа Хейстингс.

— Но, мамо — прошепна в отговор Мелиса. — Според мен тя вече знае.

Вратата на кухнята се отвори и Спенсър отскочи към кухненския плот, имитирайки безразличие. Майка й се връщаше от сутрешната си разходка и водеше на каишка двата лабрадудъла. Тогава Спенсър чу вратата на пералното помещение да се затваря и видя Мелиса да заобикаля къщата в посока към автомобилната алея. Госпожа Хейстингс пусна кучетата и остави каишките им на плота.

— Здрасти, Спенс! — каза тя с преувеличено жизнерадостен глас, сякаш се опитваше с всички сили да изглежда безгрижна и весела. — Ела да видиш каква чанта си купих от мола снощи. Пролетната линия на Кейт Спейд е великолепна.

Спенсър не можа да отговори нищо. Крайниците й трепереха, а стомахът й се беше свил на топка.

— Мамо? — попита тя с разтреперан глас. — За какво си шепнехте двете с Мелиса?

Госпожа Хейстингс се обърна рязко към кафе машината и си наля чаша кафе.

— О, нищо важно. Разни неща за къщата й в града.

Телефонът отново иззвъня, но този път Спенсър дори не помръдна. Майка й погледна към телефона, после към Спенсър, но също не го вдигна. След като се включи телефонният секретар, тя сложи ръка на рамото на дъщеря си.