И кралиците имат крака

Хана и Айрис седяха в кафенето на „Убежището в Адисън-Стивънс“. На масата пред тях имаше две кафета лате, домашно приготвен йогурт и чаши с прясно изцеден плодов сок. Определено бяха заели най-добрата маса — не само беше далеч от стаята на сестрите, но им осигуряваше и прекрасен изглед през прозореца към готиния градинар, който енергично разчистваше снега от алеята, облечен в плътно прилепнала термо риза с дълги ръкави.

Айрис смушка Хана.

— О, Боже! Тара яде бубенки!

Хана се обърна. Тара, която седеше заедно с Алексис и Руби на същата маса, както и предишния път, пъхна една черничева бубонка в устата си.

— Пфу! — възкликнаха в един глас Хана и Айрис. Незнайно по каква причина тук бубонките се наричаха „бубенки“ и яденето им се смяташе за голяма издънка.

Тара спря да се храни и им се усмихна.

— Здрасти, Хана! На кое викаш пфу?

— На теб — ухили се Айрис.

Усмивката на Тара се изпари. По бузите й бавно се прокрадна червенина. Тя се обърна към Хана с отмъстително изражение на лицето. Хана се извърна настрани, преструвайки се, че не я забелязва. Тогава Айрис се изправи и хвърли йогурта си в кошчето за боклук.

— Хайде, Хан. Трябва да ти покажа нещо. — Тя я сграбчи за ръката.

— Къде отивате? — извика Тара, но двете момичета не й обърнаха внимание.

Щом излязоха от кафенето, Айрис изсумтя презрително и двете тръгнаха по дългия коридор към стаите на пациентите.

— Видя ли й обувките? Твърди, че са „Тори Бърч“, но на мен ми приличат повече на китайски ментета. — Хана се изсмя, но изведнъж я жегна чувство за вина. — Тара беше първото момиче, което я заговори тук. Много важно. Все пак тя не беше виновна, че Тара е толкова смотана.

Освен това Айрис й беше помогнала да остане и в „Убежището в Адисън-Стивънс“ — или просто „Убежището“, както го наричаха всички — все така великолепна. Тя беше показала на Хана фитнеса и спа салона, а предишната вечер двечките отмъкнаха разни тоници, скръбове и млечни маски за лице от салона и си устроиха козметична вечер. На сутринта Хана се събуди в копринените си чаршафи в отлична форма, толкова отпочинала, както не се беше чувствала от години, а краката й вече изглеждаха по-слаби заради органичните плодове и зеленчуци, с които се хранеше.

Хана и Айрис веднага си допаднаха и прекарваха часове в стаята си, разговаряйки. Айрис веднага си призна, че е в клиниката заради проблеми с храненето — „единствената приемлива причина да си тук“, добави тя. Хана побърза да добави, че е тук заради същия проблем — което донякъде си беше истина. Айрис беше изпратена за пръв път в „Убежището“ в седми клас. Цяла седмица не беше сложила ни една хапка в устата си. Излязла тъкмо навреме за лятната ваканция — точно по времето, когато Али изчезна, не можа да не отбележи Хана, — но майката на Айрис я накарала да се върне в началото на октомври, когато отново започнала да губи тегло. „Убежището“ не беше единствената болница, която Айрис беше посещавала, но тя твърдеше, че тук й харесва най-много.

Щом разбра, че Айрис също има проблеми с храненето, Хана веднага се успокои. Почувства се на сигурно място в стаята си и вече не се опитваше да крие хранителния си дневник, който започна да води още от лятото на седми клас, и в който записваше ежедневно изконсумираните калории. Нито пък се стресна, когато Айрис я хвана да опитва да се вмъкне в дънките си от осми клас, които беше донесла с единствената цел да ги използва за мерило дали отслабва, или наддава. Оказа се, че в гардеробчето на Айрис също има чифт такива тесни дънки.

Каквото и да беше имал предвид А., изпращайки я тук, резултатът беше напълно противоположен. Което доведе до напълно нова теория: може би А. беше на страната на Хана. Може би я беше изпратил тук, за да я отдалечи от хаоса на Роузууд, за да я предпази от човека, запалил пожара.

Сега Хана вървеше с Айрис по минзухарено жълтия коридор към една малка врата с табела АВАРИЕН ИЗХОД. Айрис сбърчи вежди, допря показалец до устните си и започна да натиска цифрите на малката клавиатура, монтирана вляво от дръжката. Лостчето се дръпна и вратата се отвори. На края на металната стълба се намираше малка, уютна стаичка, достатъчно голяма, за да побере две удобни кресла. Стените й бяха покрити с графити, впечатляващи скици на човешки лица, големи издължени дървета, два карикатурни бухала и хиляди послания и имена. На перваза на прозореца имаше снопче контрабандно внесени списания „Пийпъл“ и „Ю Ес Уийкли“.

— Леле! — ахна Хана.

— Това е тайното ми скривалище — каза Айрис, разпервайки ръце като цирково конферансие. — В този момент съм единствената, която знае комбинацията за отварянето на вратата. Повечето хора от персонала нямат представа, а онези, които я знаят, просто ме оставят да си правя каквото си искам. — Тя взе един брой на „Пийпъл“. Както обикновено, на корицата беше Анджелина Джоли. — Имам човек, който тайно ми ги внася. Тотално съм пристрастена към тях. В нощното ми шкафче има още няколко броя. Можеш да ги четеш, стига да си мълчиш за тях.

— Естествено — отвърна Хана и се ухили. — Благодаря.

Айрис махна с ръка към рисунките по стената.

— Всички те са направени от бивши пациентки. Не са ли страхотни?

Хана кимна утвърдително, въпреки че докато четеше имената, усети как я побиват тръпки. Айлийн. Стеф. Джени. Защо ли са били лук? От какво са боледували — от хранителни разстройства или СДВХ8, по-безобидните причини за идването в „Убежището“, или от нещо много по-сериозно? В гимназията братът на Али, Джейсън, очевидно беше прекарал известно време в подобна клиника. Името му се срещаше много често в дневника, който Емили беше открила в стар кабинет по време на партито в „Радли“.

Странно, че Али никога не беше споделяла тази тайна с тях. Хана се сещаше сама за един път, когато Али може би беше споменала за психичните проблеми с Джейсън. В началото на седми клас, в един неделен следобед, Хана и Али се опитваха да си изберат подходящи дрехи за следващия ден. Докато Али събуваше джинсите си, телефонът й иззвъня. Тя го отвори, но не каза нищо. Сви устни и лицето й леко пребледня. Хана чу дрезгав, зловещ смях през слушалката.

— За последен път ти казвам да престанеш, смотаняко! — изкрещя Али и затвори.

— Кой беше? — прошепна Хана.

— Тъпият ми брат — промърмори Али.

Тя не каза нищо повече. Но сега Хана беше повече от сигурна, че Джейсън се е обаждал от „Радли“ — в регистрационния дневник, който Емили беше открила, се виждаше, че той беше посещавал клиниката всеки уикенд за по няколко часа. Може би се беше обаждал оттам, за да плаши Али. Боклук!

Айрис седна в едно от креслата, а Хана се настани в другото. Те се взряха безмълвно в драскулките и имената по стената. Хелена. Беки. Линдзи.

— Чудя се къде ли са сега — рече тихо Хана.

— Кой знае — отвърна Айрис и среса с пръсти русата си до бяло коса. — Въпреки че се носи мълвата за някаква пациентка, която трябвало да влезе тук за две седмици, но родителите й забравили за нея. Още била тук… в мазето.

Хана изсумтя.

— Това са глупости.

— Да, сигурно. Но човек никога не знае.

Айрис бръкна под дунапренената възглавничка и извади един малък фотоапарат за еднократна употреба, опакован в зелена хартия.

— И това вкарах отвън. Искаш ли да се снимаме заедно?

Хана се поколеба — последното нещо, от което имаше нужда, беше доказателство, че е била в психиатрична клиника.

— Така или иначе няма да успееш да я проявиш — каза предпазливо тя.

— Искам да я изпратя на баща ми. — Айрис наведе глава. — Не че въобще ще отвори писмото ми. — Долната й устна започна да трепери. — Някога бяхме много близки, но след това той стана администратор в една глупава болница. Вече няма време за мен. И след като съм тук… — Тя потръпна. — Вече не съществувам за него.

— Моят баща е същият — въздъхна Хана, изненадана, че и по това си приличат. — Преди можех да разговарям с него за всичко, но след това той се изнесе и си намери нова приятелка, Изабел. Сега те живеят в моята къща — заедно с идеалната дъщеря на Изабел, Кейт. — Пръстите й се сгърчиха. — Кейт прави абсолютно всичко както трябва. Баща ми е тотално обсебен от нея.

— Не мога да повярвам, че баща ти ще харесва някой друг повече от теб. — Айрис звучеше ужасена.

— Благодаря — отвърна Хана с благодарност, гледайки през малката капандура на покрива към празните тенис кортове зад сградата. Дълго време тя смяташе, че баща й вече не я обича толкова много, защото не е красива и идеална. Но Айрис беше идеална… а баща й се отнасяше ужасно с нея. Може би не дъщерите бяха проблем, а бащите.

Вбесена, тя грабна фотоапарата от Айрис и протегна ръка, приготвяйки се да ги снима.

— Дай да покажем на всички мазни бащи по един красив среден пръст!

— Готово — отвърна Айрис и след като преброиха до три, двете показаха среден пръст пред обектива. Хана натисна бутона.

— Страхотно. — Айрис превъртя лентата и пъхна фотоапарата в чантата си.

Хана се плъзна по облегалката на креслото и се настани до Айрис. Двете бяха достатъчно слаби, за да се поберат на седалката. Стаята леко ухаеше на канела и нагрято от слънцето дърво.