— Чувствам се толкова виновна — каза Али.

— Не трябва — отвърна твърдо майка й. — Вината не е твоя. Нали знаеш, че така е най-добре за семейството.

— Но… онова място. — В гласа на Али се усети отвращение. — Толкова е… тъжно.

Поне така й се стори, че чу. След това Али снижи още повече гласа си и Ариа не можа да чуе нищо друго.

Според дневника, който Емили беше открила в „Радли“, Джейсън беше започнал да посещава клиниката точно по времето, когато Ариа, Али и останалите бяха станали приятелки. Може би мястото, за което говореше Али в разговора с майка си, беше тъкмо „Радли“. Може би Али чувстваше вина, че Джейсън е там. Може би окончателното решение да бъде изпратен там беше нейното. Колкото и да не й се искаше да вярва, че Али и Джейсън са имали проблеми, може би наистина беше така.

Тя усети погледа на Ноъл върху себе си. Той очакваше отговор. Не му беше сега времето да си мисли за това, особено след като Ноъл беше тук.

— Призраци, които общуват с нас от отвъдното, не съществуват — обяви тя, цитирайки точно думите на Спенсър.

Ноъл я погледна раздразнено, сякаш Ариа му беше казала, че такова нещо като лакрос не съществува. Той се размърда и тя усети пикантния му дезодорант с горски аромат. Той се оказа изненадващо приятен.

— Ами ако Али има да ти каже нещо? Наистина ли си готова да се откажеш?

Ариа го погледна подозрително и плесна с ръка по масата.

— На теб какво ти пука? Някой те прати да ме подпитваш? Или това е просто някоя гадна шегичка, за да ме изложиш?

— Не! — Ноъл зяпна от изненада. — Разбира се, че не!

— Тогава защо се появи на сеанса? Момчета като теб не се занимават с такива неща.

Ноъл наведе глава.

— Какво имаш предвид под момчета като мен?

Мередит тресна вратата на горния етаж и цялата сграда се разтресе. Всъщност Ариа не беше споделяла с никого, че нарича момчетата като Ноъл „типични роузуудски момчета“ — нито на родителите си, нито на приятелките си и със сигурност на нито едно типично роузуудско момче.

— Ами ти изглеждаш толкова… изискан — избухна тя. — Толкова издокаран.

Ноъл се облегна на една купчинка бебешки каталози, тъмната му коса падна над очите. Той си пое дълбоко дъх няколко пъти, сякаш се канеше да каже нещо и най-накрая вдигна глава.

— Хубаво, така е — аз не ходя на сеансите заради „Лед Цепелин“. — Той я стрелна с поглед, след това се втренчи в чашата си така, сякаш ледените кубчета съдържаха бъдещето му. — Преди десет години, когато бях на шест, брат ми се самоуби.

Ариа примигна, хваната неподготвена. Тя си мислеше, че Ноъл има двама братя, Ерик и Престън. Те бяха дежурното присъствие на всички купони в дома на семейство Кан, нищо че и двамата вече учеха в колеж.

— Не разбирам.

— Брат ми Джаред. — Ноъл внимателно нави най-горния каталог на руло. — Той беше много по-голям. Родителите ми вече не говорят много за него.

Ариа се вкопчи в ръба на очуканата маса. Ноъл е имал още един брат?

— Как се случи това?

— Ами, родителите ми бяха излезли — обясни Ноъл. — Джаред остана да ме гледа. Играехме „Мист“, компютърната игра, но взе да става късно и аз заклюмах. Джаред, изглежда, не искаше да ме слага да си лягам, но най-накрая го направи. Когато малко по-късно се събудих, се чувствах… странно. В къщата беше много тихо. Станах и тръгнах по коридора. Вратата на стаята на Джаред беше затворена и аз почуках, но той не отговори. Тогава просто влязох. И… — Ноъл потрепери и пусна каталога. Той падна на масата и се отвори на страница със снимката на русо, ухилено бебе в червен люлеещ се стол. — Той беше там.

Без да знае какво да каже, тя докосна ръката на Ноъл. Той не я отдръпна.

— Беше се… нали се сещаш. Обесил. — Ноъл затвори очи. — В първия момент не разбрах какво виждам. Мислех, че просто си играе, може би ме наказва заради това, че не останах с него да играем „Мист“. После родителите ми се прибраха и останалото не го помня.

— Господи — прошепна Ариа.

— Следващата година щеше да учи в „Корнел“. — Гласът на Ноъл се пречупи. — Беше отличен баскетболист. Животът му изглеждаше… страхотен. Като че ли родителите ми също не го бяха очаквали. Нито братята ми или приятелките му. Никой.

— Съжалявам — прошепна Ариа. Тя се чувстваше като безчувствена, лицемерна кучка. Кой да предполага, че Ноъл пази такава ужасна тайна? А тя си мислеше, че той просто иска да й се подиграе. — Някога успявал ли си да поговориш с него на сеансите?

Ноъл завъртя в ръцете си солничката във форма на жаба.

— Не. Но не спирам да опитвам. Разговарям много с него в гробищата. Това като че ли ми помага.

Лицето на Ариа се сгърчи.

— Опитах се да направя същото с Али, но винаги се чувствам много странно. Сякаш разговарям със себе си.

— Не мисля така — възрази Ноъл. — Според мен тя те чува.

На горния етаж изръмжа прахосмукачка и таванът над главите им затрепери. Ариа и Ноъл застинаха за миг, заслушани. Пронизващите му зелени очи срещнаха нейните.

— Ще запазиш ли това в тайна? Ти май си единственият човек, който го знае.

— Разбира се — отвърна бързо Ариа, без да сваля очи от него. Като че ли той въобще не изглеждаше притеснен от това, че го беше накарала да излее душата си.

Когато най-после наведе очи, Ариа осъзна, че ръката й все още докосваше неговата. Тя бързо се отдръпна, чувстваше се ужасно объркана. Ноъл продължаваше да я гледа. Сърцето й заби лудо. Тя нервно завъртя сребърното синджирче на врата си. Ноъл се наведе към нея, все по-близо и по-близо, докато тя не усети дъха му на шията си. Той ухаеше на черен карамел, един от любимите бонбони на Ариа. Тя затаи дъх в очакване.

Но тогава, сякаш изведнъж пробудил се от дълбок сън, Ноъл се дръпна назад, грабна чашата си от масата и се изправи.

— Ще ида да потърся Майк. До скоро.

Махна й с ръка и излезе в коридора. Ариа притисна студената си чаша към челото. За миг си беше помислила, че Ноъл ще я целуне. И за нейна огромна изненада, тя донякъде го беше очаквала с нетърпение.

14.

Дори добрите момичета си имат тайни

Същата сряда вечерта Емили прекосяваше полето зад къщата на Люси, понесла в ръка кофа с вода за животните в хамбара. Вятърът я брулеше по лицето и караше очите й да сълзят. Две къщи в далечината вече бяха запалили фенерите над входните си врати, а по калната пътека се влачеше един кон, впрегнат в двуколка. Закаченият на задната й дъска светлоотражателен триъгълен знак блестеше.

— Благодаря — извика Люси, която бързаше да я настигне. Тя също носеше кофа с вода. — След това остава само да почистим подовете в къщата на Мери за сватбената церемония в събота.

— Добре — каза Емили. Тя не посмя да попита защо Мери ще се жени вкъщи, а не в църквата. Това сигурно беше поредната амишка традиция, която би трябвало да знае.

Денят им беше ужасно зает — работата във фермата започваше рано сутрин, след това прекараха няколко часа в единствената стая на училището, където четяха пасажи от Библията и помагаха на малките деца да научат азбуката, а после помагаха на майката на Люси да приготви вечерята. Господин и госпожа Зуук, родителите на Люси, изглеждаха като типични амиши от „Нешънъл джиографик“ — бащата имаше дълга, рошава, посивяла брада без мустаци и носеше черна шапка, а лицето на майка й беше строго и без грим, и тя почти не се усмихваше. Въпреки това те изглеждаха много мили и грижовни — и въобще не заподозряха, че Емили се преструва. А и дори да я бяха усетили, не го показаха с нищо. Но въпреки всичката работа, която й се струпа на главата, Емили не спираше да търси навсякъде следи за присъствието на Али. Но никой в къщата не спомена име, което дори малко да наподобява Алисън, нито пък говореха за някакво изчезнало момиче от Роузууд.

Много вероятно беше А. просто да е отворил картата на Щатите и да е избрал кое да е място, където да изпрати Емили, нетърпелив да я отдалечи от Роузууд. И Емили се беше вързала. Сутринта беше опитала да включи телефона си, за да провери дали няма нови съобщения от А., но батерията се оказа изтощена. Билетът й за връщане беше за петък следобед, но тя обмисляше да си тръгне по-рано. Какъв беше смисълът да стои тук, след като нямаше да намери никакви отговори?

Но голяма част от Емили отказваше да повярва, че А. наистина беше зъл. Той им беше подхвърлил всякакви улики — може би те просто не бяха сглобили пъзела както трябва. Какво още им беше казал, което да сочи към евентуалното сегашно местонахождение на Али… или пък към това къде се е намирала през цялото време? Докато Емили стоеше на портата и студеният вятър се провираше под якичката й, тя забеляза тъмнокосо момиче, носещо кофа с вода към хамбара от другата страна на полето. От това разстояние момичето страшно много й заприлича на Джена Кавана.

Джена. Възможно ли е тя да знае отговорите? А. беше изпратил една стара снимка на Джена, Али и гърба на непознато русокосо момиче — вероятно Наоми Циглър, — които стояха заедно в двора на Али. Едно от тези неща не е на мястото си, гласеше придружаващото я съобщение. Намери го бързо или… Освен това А. беше подсказал на Емили, че Джена и Джейсън Дилорентис се карат пред прозореца на Джена. Емили ги беше видяла със собствените си очи, въпреки че нямаше представа каква е причината за караницата. Защо А. й показваше тези неща? Защо му е да казва, че на Джена не й е там мястото? Или просто искаше да подскаже, че Джена и Али са били много по-близки, отколкото са смятали всички? Джена и Али се бяха наговорили да се отърват завинаги от Тоби; може би Али е доверила на Джена, че възнамерява да избяга. Може би Джена дори й е помогнала.