Предишната пролет без да искат ослепиха Джена Кавана, докато тя и брат й се намираха в дървесната им къщичка. Но никой не знаеше, че те са изстреляли фойерверките, а Али ги накара да обещаят, че никога няма да кажат какво се е случило, заявявайки, че тайната ще крепи завинаги приятелството им. Ами ако те вече не бяха приятелки? Али се отнасяше безмилостно към хората, които не харесваше. След като заряза Наоми Циглър и Райли Улфи в началото на шести клас, тя забрани да ги канят по купоните, накара момчетата да им звънят и да си правят шеги с тях, дори успя да хакне страниците им в „Май спейс“, публикувайки злобнички шеговити постове за смущаващите им тайни. Ако Али зарежеше четирите си нови приятелки, кои обещания щеше да наруши? Кои тайни щеше да издаде?

Входната врата на къщата на семейство Дилорентис се отвори и майката на Али се показа навън. Обикновено издокараната и елегантна госпожа Дилорентис беше вързала светлорусата си коса на раздърпана опашка. Беше нахлула чифт протрити шорти и носеше някаква стара разръфана тениска. Момичетата станаха и тръгнаха по тясното калдъръмче, което водеше до входната врата. Както винаги, фоайето миришеше на омекотител, а по стените висяха снимки на Алисън и брат й Джейсън. Ариа веднага впери поглед в снимката му от последната година; русолявата му коса беше прибрана зад ушите, а ъгълчетата на устните му бяха извити в намек за усмивка. Преди момичетата да успеят да извършат обичайния си ритуал — да докоснат долния десен ъгъл на любимата им снимка от пътуването им до Поконос — госпожа Дилорентис се шмугна в кухнята и им махна с ръка да се съберат около голямата дървена маса. Чувстваха се толкова странно да се намират в къщата на Али без тя да е с тях — сякаш я шпионираха. Навсякъде се забелязваха следи от нейното присъствие: тюркоазен клин на „Тори Бърч“ до вратата на пералното помещение, малка разфасовка от любимия й крем за ръце с аромат на ванилия върху поставката на телефона и ученическия й бележник — само с шестици, разбира се — залепен за хладилника с магнитче във формата на пица.

Госпожа Дилорентис седна до тях и си прочисти гърлото.

— Момичета, знам, че снощи сте били с Алисън и искам сериозно да си помислите. Сигурни ли сте, че не ви е подсказала по някакъв начин къде смята да отиде?

Момичетата поклатиха глави, вперили погледи в плетените индиански подложки на масата.

— Според мен тя е с приятелките си от хокейния отбор — изтърси Хана, когато стана ясно, че никой друг няма да се обади.

Госпожа Дилорентис накъса на малки парченца списъка за пазаруване.

— Вече се обадих на всички момичета, чиито номера имам записани — както и на приятелите й от отбора по хокей. Никой не я е виждал.

Момичетата се спогледаха разтревожено. Побиха ги тръпки и пулсът им се ускори. Щом Али не беше с никой от приятелите си, то къде е тогава?

Госпожа Дилорентис забарабани с пръсти по масата. Ноктите й не бяха подрязани равно, изглеждаха така, сякаш ги беше гризала.

— Снощи спомена ли, че се прибира у дома? Мисля, че я видях до кухненската врата, когато разговарях с… — Тя млъкна за миг, поглеждайки към задната врата. — Изглеждаше ми разстроена.

— Не знаехме дали Али смята да се връща в къщи — промърмори Ариа.

— О… — Майката на Али протегна трепереща ръка към чашата си с кафе. — Да е споменавала някога, че някой я тормози?

— Никой не би го направил — отвърна бързо Емили. — Всички обичат Али.

Госпожа Дилорентис отвори уста, за да възрази, но после промени намерението си.

— Сигурно си права. И не е казвала нищо за бягане от къщи?

Спенсър изсумтя.

— Абсурд. — Само Емили наведе глава. Понякога двете с Али си говореха за това, как ще избягат заедно. Напоследък най-често обсъжданата идея беше как ще избягат в Париж и ще приемат нова самоличност. Но Емили беше сигурна, че Али никога не го е приемала насериозно.

— Някога изглеждала ли ви е тъжна? — продължи да ги разпитва госпожа Дилорентис.

Момичетата изглеждаха все по-объркани.

— Тъжна ли? — попита най-накрая Хана. — Имате предвид… депресирана?

— В никакъв случай — заяви твърдо Емили, спомняйки си колко радостно танцуваше Али на поляната в деня преди да завършат седми клас.

— Тя щеше да ни каже, ако нещо я притеснява — добави Ариа, въпреки че не беше съвсем сигурна дали е така. Откакто преди няколко седмици двете бяха открили ужасната тайна на бащата на Ариа, тя избягваше да се върти около Али. Беше се надявала, че на последното гостуване ще се договорят да го забравят.

Миялната машина изтрака и превключи на следващия си цикъл. Господин Дилорентис влезе в кухнята с безизразен поглед. Когато погледна жена си, на лицето му се изписа смутено изражение, той бързо се врътна и излезе, като търкаше силно заострения си грамаден нос.

— Сигурни ли сте, че нищо не знаете? — настоя госпожа Дилорентис. Загрижени бръчици набраздиха челото й. — Потърсих дневника й с надеждата, че вътре ще пише нещо за това къде може да е отишла, но не можах да го намеря никъде.

Лицето на Хана просветна.

— Знам как изглежда дневникът й. Искате ли да се качим заедно горе и да го потърсим?

Няколко дни по-рано, когато госпожа Дилорентис ги беше пуснала в стаята на Али, без да я предупреди, те я бяха видели да пише в дневника си. Тя беше толкова погълната от него, че се стресна от приятелките си, сякаш за миг беше забравила, че ги е поканила на гости. Секунди по-късно госпожа Дилорентис изпрати момичетата долу, защото искаше да се скара на Али за нещо. Когато малко по-късно приятелката им се появи на верандата, тя изглеждаше раздразнена от това, че са все още там, сякаш бяха направили нещо лошо, като са останали в къщата, докато майка й й се кара.

— Не, не, всичко е наред — отвърна госпожа Дилорентис и бързо остави чашата с кафе на масата.

— Не, наистина. — Хана дръпна стола си назад, стана и тръгна по коридора — Няма проблем.

— Хана — сопна й се майката на Али с остър глас. — Казах не!

Хана застина под полилея. По лицето на госпожа Дилорентис премина някаква неразгадаема сянка.

— Добре — отвърна тихо тя и се върна при масата. — Извинявайте.

Госпожа Дилорентис благодари на момичетата за това, че са се отзовали на молбата й. Те се изнизаха една по една, примижавайки от яркото слънце. На улицата Мона Вандерваал, една смотанячка от техния випуск, правеше осморки със скутера си. Щом забеляза момичетата, им махна с ръка. Никоя от тях не й отвърна.

Емили ритна едно камъче.

— Госпожа Д. преиграва. Али си е наред.

— Тя не е депресирана — настоя Хана. — Това беше пълна глупост.

Ариа пъхна ръце в джобовете на полата си.

— Ами ако е избягала? Не защото е била нещастна, а защото е намерила някое по-готино местенце. Сигурно дори няма да й липсваме.

— Разбира се, че ще й липсваме — възрази Емили. След което избухна в сълзи.

Спенсър я погледна и завъртя очи.

— Господи, Емили! Трябва ли точно сега да го правиш?

— Остави я на мира! — озъби й се Ариа. Спенсър се обърна към нея и я изгледа от глава до пети.

— Халката на носа ти се е изкривила — отбеляза тя със заядлив глас.

Ариа докосна декоративната халка на лявата си ноздра. Тя се беше преместила надолу почти до бузата й. Върна я обратно на мястото й, но след внезапен прилив на смущение я свали напълно.

Наблизо се разнесе шумолене, последвано от силно хрущене. Обърнаха се и видяха Хана да бърка в чантата си и да вади пълна шепа с кракери. Когато забеляза, че я гледат, замръзна.

— Какво? — попита тя. Около устата й имаше ореол от жълт прах.

Момичетата не казаха нищо. Емили преглътна сълзите си. Хана натъпка устата, си с кракери. Ариа се заигра с катарамите на кубинките си. А Спенсър скръсти ръце и ги погледна отегчено. Когато Али я нямаше наблизо, всички й се струваха нередовни. Дори смотани.

Откъм задния двор на Али се разнесе оглушителен шум. Момичетата се обърнаха и видяха един червен бетоновоз да паркира до голямата яма. Семейство Дилорентис строяха голям белведере2 за двайсетина души. Един омърлян слаб работник с къса руса опашка погледна момичетата през слънчевите си очила. Ухили им се похотливо, разкривайки предния си златен зъб. Друг плешив, дебел, плътно татуиран работник с тесен потник и протрити дънки му свирна. Момичетата смутено се размърдаха — Али им беше разказала как всеки път, когато минавала покрай тях, работниците й подхвърляли неприлични коментари. Един от мъжете подвикна на водача на бетоновоза и камионът бавно започна да обръща. По дългия улей в ямата започна да се изсипва сив бетон.

Седмици наред Али не спираше да говори за този белведере. От едната му страна щеше да има горещо джакузи, а от другата — огнище. Големи растения, храсти и дървета щяха да го заобикалят от всички страни, така че атмосферата край терасата да бъде тропическа и ведра.

— Али ще се влюби в тоя белведере — обади се уверено Емили. — Ще организира там най-яките купони.

Останалите кимнаха утвърдително. Надяваха се, че ще покани и тях. Надяваха се, че това няма да е краят на една епоха.



След това се разделиха и всяко момиче пое към дома си. Спенсър се завъртя из кухнята, като хвърляше по някой поглед през задните прозорци към хамбара, където се беше състояло злополучното гостуване. Ами ако Али ги беше зарязала завинаги? Приятелките й щяха да бъдат съсипани, но може би това не беше чак толкова лошо нещо. Али вече нямаше да я командва.