Хана примигна.

— К-какво?

Дениз се усмихна с бонбоненорозовите си устни.

— Приели сме отхвърлянето на всякакви външни влияния. Разрешаваме телефонни разговори само между четири и пет часа следобед в неделя. Не разрешаваме сърфирането в интернет и четенето на вестници, както й гледането на телевизия. Имаме обширна колекция филми на дивиди, от които можеш да избираш. Както и много книги и бордови игри!

Хана отвори уста, но оттам излезе само едно тихо ох. Без телевизия? Без интернет? Никакви обаждания? Че как ще говори с Майк? Дениз протегна очаквателно ръка. Хана й подаде телефона си и безпомощно я наблюдаваше, докато навива слушалките около уредчето и го пуска в джоба на роклята си.

— Програмата ти е оставена на нощното шкафче — поясни Дениз. — Днес в три имаш сеанс с д-р Фостър. Според мен тук много ще ти хареса, Хана. — Тя стисна ръката й и си тръгна. Вратата се затвори зад гърба й.

Хана се хвърли върху леглото, чувстваше се така, сякаш току-що я бяха пребили от бой. Какво щеше да прави тук, по дяволите? Надниквайки през прозореца, тя видя Майк да се качва в колата на баща й. Хондата акура бавно се отдалечи. Внезапно Хана усети как я обзема същата паника, както когато родителите й ежедневно я оставяха в летния лагер на „Роузууд дей“. „Само за няколко часа“ — казваше баща й, когато Хана се опитваше да го убеди, че ще бъде много по-щастлива, ако я вземе с него на работа. И сега беше побързал да я прати в убежището при най-малкия повод, подведен от фалшивата лекарска бележка от А. Сякаш психологът на „Роузууд дей“ въобще забелязваше учениците! Но баща й изглеждаше нетърпелив да се отърве от нея. Сега щеше да живее перфектния си живот с идеалната Изабел и идеалната Кейт в къщата на Хана.

Тя спусна щорите. Прекрасна работа, А. Дотук е предположенията, че той им е приятел и иска да намерят истинския убиец на Али — Хана не можеше да направи кой знае какво по въпроса, след като беше затворена в лудница. А може би А. искаше тя да бъде луда, нещастна и отдалечена завинаги от Роузууд.

В такъв случай определено беше успял да го постигне.

9.

Ариа преминава от другата страна

Вторник след училище Ариа стоеше на тротоара в центъра на Ярмът, малко градче на няколко мили от Роузууд. Купчините мръсен сняг загрозяваха фасадите на магазините. Пред кръчмата „Яху“ беше окачена табела, която подканяше: „Изпийте три бири, вземете две безплатно“. Неоновата реклама на прозореца до входната врата беше изгоряла наполовина и светваше единствено ху.

Ариа си пое дълбоко дъх и се изправи пред входа на магазина, заради който беше дошла тук. „СТАРИЯТ МИСТИЧЕН МАГАЗИН“ пишеше с калиграфски почерк на чергилото. На прозореца светкаше неонов пентаграм, а зелената табела на вратата гласеше: „КАРТИ ТАРО, ГЛЕДАНЕ НА РЪКА, ПАГАНИЗЪМ, УИКА5, АНТИКИ“. А под това: „СЕАНСИ И ДРУГИ ЕКСТРАСЕНСКИ УСЛУГИ. ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ В МАГАЗИНА“.

След разговора е Байрън предишния ден тя все повече се убеждаваше, че са видели призрака на Али. В това имаше смисъл — месеци наред Ариа можеше да се закълне, че я наблюдават, че някой наднича пред прозореца на старата й спалня, следи я от гъстата гора, подава се иззад ъгъла в „Роузууд дей“. В някои случаи сигурно ставаше въпрос за Мона Вандерваал, която събираше тайни… но невинаги. Ами ако Али искаше да каже нещо на Ариа и останалите във връзка с нощта, когато беше убита? Ами ако те бяха длъжни да я изслушат?

Когато влезе в магазина, над вратата издрънча звънче. Вътре миришеше на пачули, най-вероятно от ароматните пръчици, които тлееха във всеки ъгъл. По рафтовете бяха наредени кристални амулети, аптекарски шишенца и гравирани с дракони бокали.

На полицата зад касовия апарат се мъдреше радио, настроено на новинарската станция. „Роузуудската полиция разследва причината за пожара, който унищожи десет декара гори и едва не погуби роузуудските малки сладки лъжкини“, изграчи репортерът. На фона на тракащи компютърни клавиатури.

Ариа тихо изстена. Мразеше новия им прякор. Звучеше така, сякаш те бяха някакви побъркани барбита.

„Във връзка с това — продължи репортерът, — полицията работи заедно с ФБР, за да разшири търсенето на предполагаемия убиец на госпожица Дилорентис, Иън Томас. Разрази се спор за това дали господин Томас е имал съучастници. Повече по темата след рекламите“.

Някой се прокашля и Ариа вдигна поглед. До касовия апарат седеше един оплешивяващ младеж около двайсетте, облечен с потник от нещо, което приличаше на конски косми. „ЗДРАСТИ, АЗ СЪМ БРУС“, пишеше на табелката, която висеше на гърдите му. „МЕСТЕН ВЕЩЕР“. В скута му лежеше книга, а той я гледаше така, сякаш смяташе, че може да открадне нещо. Ариа отстъпи назад от масата с ритуални масла и му се усмихна мило.

— Ъ-ъ-ъ, здрасти. — Гласът й беше дрезгав. — Тук съм за сеанса. Той започва след петнайсет минути, нали? — Беше видяла програмата за сеансите в сайта на магазина.

Магазинерът отгърна следващата страница с отегчено изражение. После хвърли един клипборд на щанда.

— Впишете си името. Цената е двайсет долара.

Ариа бръкна в раничката си и измъкна няколко омачкани банкноти. След това се наведе и написа името си. За днешния сеанс се бяха записали още трима души.

— Ариа?

Тя подскочи стреснато и се огледа. До стената, върху която висяха вуду талисмани, беше застанало едно момче с униформа на „Роузууд дей“, жълта лакроска гривна на китката и широка доволна усмивка на лицето.

— Ноъл? — изломоти Ариа. Ноъл Кан беше най-добрият приятел на брат й, най-типичното роузуудско момче, което беше срещала и със сигурност последният човек, когото би очаквала да види на подобно място. В шести и седми клас, когато популярността в училище все още значеше нещо, Ариа си беше паднала по Ноъл — и разбира се, той беше луднал по Али. Всички обичаха Али. Но в началото на годината, когато тя се върна от Исландия, Ноъл започна да я сваля, внезапно намирайки я интересна и екзотична вместо странна. Или може би най-накрая беше забелязал, че има гърди.

— Страхотно е, че те срещам тук — произнесе провлачено той. Приближи се до щанда и надраска името си под нейното в списъка.

— И ти ли си дошъл за сеанса? — невярващо попита Ариа.

Ноъл кимна, оглеждайки тесте карти таро с нарисувана полугола магьосница на кутията.

— Сеансите са страхотни. Чувала ли си за „Лед Цепелин“? Те са били обсебени от мъртвите. Казват, че са вземали текстовете на песните си от сатанистите.

Ариа го погледна. „Лед Цепелин“ бяха последното увлечение на Ноъл и Майк. Предишния ден брат й беше попитал Байрън дали няма „Лед Цепелин IV“ на плоча — искал да си пусне „Стълба към небето“ на обратно, за да чуе скритите послания.

— Но тъй като и ти си тук, това ме приближава още повече до готиното момиче, нали? — Ноъл се изкиска похотливо. — Хей, току-виж се получило и ти дойдеш на купона у дома в четвъртък вечер.

Ариа се почувства така, сякаш по кожата й бяха полепнали пиявици. Черепите талисмани, наредени по близкия рафт, й се хилеха зловещо. Продавачът зад щанда се усмихваше загадъчно, сякаш пазеше някаква тайна. Какво всъщност търсеше тук Ноъл? Дали някой от роузуудската преса не го беше придумал да следи Ариа и да докладва за всяка нейна стъпка? Или това беше номер, скроен от момчетата в отбора по лакрос. В шести клас, преди Али да я приеме в своето обкръжение, странната Ариа беше тормозена непрекъснато и от момчетата, и от момичетата.

Ноъл взе една пурпурна свещ с фалическа форма, след което я остави на мястото й.

— Предполагам, че си тук заради Али, нали?

Мирисът на пачули започна да дразни обонянието на Ариа. Тя кимна безучастно.

Ноъл я погледна внимателно.

— Значи наистина си я видяла в гората?

— Не е твоя работа — сопна му се Ариа и се огледа дали край кутиите с ароматизирани пури няма скрити камери или рекордери. Това беше точно въпросът, който би задал някой роузуудски репортер.

— Добре де, добре — отстъпи Ноъл. — Не исках да те ядосвам.

Продавачът затвори книгата си със силно тупване.

— Медиумът каза, че можете да влизате — обяви той и дръпна завесата в дъното на магазина.

Ариа погледна първо към завесата, след това към Ноъл. Ами ако зад кашоните в задната стаичка дебнеха цяла банда типични роузуудски момчета, готови да й направят десетки снимки, които по-късно да публикуват в интернет? Но магазинерът я гледаше, така че Ариа стисна зъби, мина през завесата и седна в един от металните сгъваеми столове, подредени в средата на стаята. Без да я попита дали може, Ноъл се настани до нея и съблече якето си. Ариа му хвърли един бърз поглед. Веднага се виждаше защо толкова много момичета искаха да излизат с него — той имаше тъмна, къдрава коса, тежък поглед и високо, атлетично тяло. Дъхът му миришеше на ментов освежител. Все тая. Дори да имаше важна причина да е тук, той не беше нейният тип. Идеално прилепващите му тъмни дънки очевидно бяха купени от някой скъп бутик и той беше твърде изтупан за вкуса й; брадата му не беше набола дори на милиметър.

Ариа се огледа и се намръщи. Единствената светлина идваше от крушка, която висеше от тавана, и от една гадно миришеща свещ в ъгъла. По рафтовете до тавана бяха натрупани необозначени кашони, а до аварийния изход лежеше едно голямо продълговато дървено нещо, което подозрително приличаше на ковчег. Ноъл проследи погледа й.