— Някой се опитва да ме убие — каза тя. След което се разпадна в купчина пепел.

Али беше някъде там. Но… тогава чие тяло беше намерено в ямата? И защо Уайлдън настояваше, че изследваното ДНК е на Али, когато всъщност не беше? Явно някой беше подпалил гората, за да скрие нещо. Уайлдън може и да имаше алиби за началото на пожара, но можеше ли да докаже, че касовата бележка от аптеката е негова? А и не беше ли твърде подозрително, че тя веднага се оказа на разположение? Емили се сети за полицейската кола, която беше зърнала да се прокрадва покрай дома на семейство Хейстингс в нощта на пожара, сякаш някой не искаше да бъде забелязан. Тогава Уайлдън не беше там… или пък беше?

Тя влезе в кабинета по биология. Миришеше на обичайната смесица от газ за горене, формалдехид и течност за забърсване на флипчарта. Учителят й, господин Хайнц, още не се беше появил и учениците се бяха събрали около един чин в средата на стаята, разглеждайки нещо на един сребрист макбук. Когато Шон Ейкърд забеляза Емили, той пребледня и се отдръпна от тълпата. Лейни Айлър, една от приятелките на Емили от отбора по плуване, я забеляза втора и започна да отваря и затваря уста като риба.

— Лейни? — Сърцето на Емили се разтуптя. — Какво има?

Лицето на приятелката й смени няколко изражения. След миг колебание тя посочи лаптопа.

Емили пристъпи към него. В стаята настъпи тишина и тълпата се раздели. На екрана проблесна уебстраницата на местните новини. ГОРКИТЕ СЛАДКИ ЛЪЖКИНИ, гласеше текстът под училищните фотографии на Емили, Ариа, Спенсър и Хана. Малко по-надолу имаше размазана снимка на момичетата в болничната стая на Спенсър. Те се бяха събрали около леглото й и разговаряха угрижено.

Пулсът на Емили се ускори. Стаята на Спенсър се намираше на втория етаж, как бяха успели папараците да направят тази снимка?

Погледът й се спря върху новия им прякор. Малки сладки лъжкини. Две хлапета зад гърба й се разхилиха. Мислеха си, че това е смешно. Мислеха за Емили като за някакъв виц. Тя отстъпи назад, като едва не се блъсна в Бен, бившето й гадже от отбора по плуване.

— Май ще трябва да внимавам с теб, малка лъжкиньо — подразни я той и се ухили.

Това беше краят. Без повече да погледне съучениците си, тя избяга от стаята и хукна към тоалетната, скърцайки с гумените си подметки по полирания под. За неин късмет там нямаше никой. Въздухът миришеше на цигари, а водата от единия кран звучно се окапваше в синия умивалник. Емили се облегна на стената, като дишаше накъсано. Защо се случваше всичко това? Защо никой не й вярваше? Когато в събота вечер видя Али в гората, сърцето й се изпълни с радост. Приятелката й се беше върнала! Приятелството им щеше да се поднови. А след това, след едно мигване на окото, Али отново изчезна и всички решиха, че Емили си измисля. Ами ако тя наистина беше някъде там, наранена и изплашена? Възможно ли беше Емили да е единственият човек, който иска да й помогне?

Тя наплиска лицето си със студена вода, опитвайки се да си поеме дъх. Внезапно телефонът й изпиука и звукът отекна силно сред високите стени на тоалетната. Емили подскочи и побърза да свали раницата от рамото си. Телефонът й се намираше в предния й джоб. Имате 1 ново съобщение, пишеше на екрана.

Сърцето й потъна в петите. Тя бързо се огледа, очаквайки да зърне чифт очи, които я наблюдават от помощното помещение, чифт крака, които се подават под вратата. Но тоалетната беше празна. Дишането й се ускори, когато погледна към екрана.

Горката малка Емили — и двамата знаем, че тя е жива. Въпросът е: какво би направила, за да я намериш?

А.

Емили ахна, отвори клавиатурата на телефона си и бързо започна да набира текста.

Бих направила всичко.

Отговорът дойде почти веднага:

Прави точно каквото ти казвам. Кажи на родителите си, че отиваш на онова църковно пътуване до Бостън. Вместо това иди в Ланкастър. Подробностите се намират в шкафчето ти. Оставих ти нещо там.

Емили присви очи. Ланкастър… Пенсилвания? И откъде А. знаеше за пътуването до Бостън?

Тя си представи смачканата реклама, която лежи на дъното на кошчето за отпадъци. Дали А. я беше видял да го хвърля? Нима се намираше в училището? И най-вече, можеше ли да му вярва?

Тя погледна отново към телефона си. Какво би направила, за да я намериш?

Хукна бързо нагоре по стълбите към гардеробчето си, което се намираше в крилото за чужди езици. Докато учениците в часа по френски пееха „Марсилезата“, Емили завъртя избирателния диск и отвори вратичката. На дъното, точно до резервните й плавници, лежеше малка торбичка. Вземи ме, пишеше на нея с цветен маркер.

Емили притисна ръка към устата си. Как се беше озовало това тук? Тя си пое дълбоко дъх, взе торбичката и измъкна от нея дълга плетена рокля, под която имаше просто вълнено палто, чорапи и странно изглеждащи обувки с малки дупки за връзки. Всичко това приличаше на костюма от „Малка къща в прерията“, който Емили беше облякла за партито на Хелоуин в пети клас.

Ръката й докосна лист хартия на дъното на чантата. Това беше друга бележка, която изглеждаше така, сякаш беше натракана на стара пишеща машина.

Утре вземи автобуса до Ланкастър, тръгни на север от автогарата и след около една миля влез в къщата под големия знак с кон и каруца. Питай за Люси Зуук. Не смей да вземаш такси до там — никой няма да ти повярва.

А.

Емили прочете бележката още три пъти. Дали А. имаше предвид точно онова, което си мислеше тя? Тогава забеляза, че от другата страна е напечатано още нещо. Обърна листчето.

Името ти е Емили Столцфус. Ти си от Охайо, но си дошла в Ланкастър на гости. Ако искаш отново да видиш най-добрата си приятелка, прави точно каквото ти казвам. И… а, споменах ли го вече? Ти си амиш. И всички други там са такива. Viel Gluck! (Това е „късмет“ на немски!)

А.

7.

Завръщането на един стар приятел

След биенето на последния звънец Спенсър се повлече с облекчение към гардеробчето си. Ръцете и краката я боляха. Главата й сякаш тежеше сто тона. Тя посрещна с облекчение края на този учебен ден. Техните й бяха казали да си вземе няколко дни почивка от училище, за да се възстанови след пожара, но Спенсър искаше да се върне колкото се може по-бързо. Беше решила на всяка цена да завърши с пълно шест. Току-виж през пролетта „Роузууд дей“ решат да й свалят наказанието и да й позволят да запази мястото си в отбора по лакрос — тя се нуждаеше от това за кандидатстването в университета. Все още имаше време да се запише в лятната програма на Айви лигата, освен това можеше да се включи в „Хабитат за човечеството“, за да попълни културната си програма.

Докато прибираше учебниците в шкафчето си, тя усети как някой леко я подръпва за ръкава. Обърна се рязко и видя Андрю Кембъл, който стоеше там с ръце в джобовете, прибрал русолявата си коса зад ушите.

— Здрасти — каза той.

— 3-здрасти — заекна Спенсър. Двамата бяха започнали да излизат няколко седмици по-рано, но Спенсър не беше говорила с него откакто му каза, че ще се мести в Ню Йорк, за да бъде с Оливия. Андрю се беше опитал да я предупреди за нея, но Спенсър не го послуша. Всъщност май дори го обиди. Оттогава той я избягваше в училище — което беше много трудно, защото двамата посещаваха едни и същи предмети.

— Добре ли си? — попита той.

— Така мисля — отвърна смутено тя.

Андрю започна да си играе със значката „Андрю президент“, която беше закачена на чантата му. Тя беше останала от кампанията за президент на класа от предишния срок, в която той беше победил Спенсър.

— Дойдох в болницата, докато още беше в безсъзнание — призна той. — Поговорих с родителите ти, но… — Той сведе поглед към обувките си. — Не бях сигурен дали ще искаш да ме видиш.

— О! — Сърцето на Спенсър подскочи. — Аз… Щях да поискам да те видя. Освен това… съжалявам. За… нали се сещаш.

Андрю кимна и Спенсър се зачуди дали е разбрал за случилото се с Оливия.

— Може ли по-късно да ти се обадя? — попита той.

— Разбира се — отвърна Спенсър, изпълнена с въодушевление. Андрю вдигна ръка и леко й махна за довиждане. Тя го проследи с поглед как се отдалечава по коридора, заобикаляйки група момичета от оркестъра, които носеха куфари с цигулки и виолончела. Днес за втори път за малко не се разплака от големия стрес, изморена от втренчените погледи на учениците, които я зяпаха така, сякаш беше дошла на училище само по прашки. Най-накрая днес се беше случило нещо хубаво.

Алеята пред сградата беше пълна с жълти автобуси, един регулировчик с яркооранжев потник и, разбира се, вездесъщите новинарски бусове. Един оператор на СиЕнЕн забеляза Спенсър и смушка репортера.

— Госпожице Хейстингс? — втурнаха се двамата към нея. — Какво мислите за хората, които се съмняват, че снощи сте видели Алисън Дилорентис? Наистина ли я видяхте?

Спенсър стисна зъби. Проклета да е Емили, че се беше раздрънкала за това.

— Не — отвърна тя, вперила поглед в обектива. — Не сме я видели. Това е недоразумение.