— Как си? — попита я Байрън с нежен глас.

Ариа сви рамене. Подминаха ъгъла, където се бяха събрали група ученици, които чакаха училищния автобус. Те разпознаха Ариа от новините и започнаха да я сочат с пръст. Тя бързо вдигна качулката си, обшита с изкуствена кожа, и се сгуши в нея. Поеха по улицата на Спенсър. На завоя беше паркирал един голям общински камион, а зад него — полицейска кола. От другата страна на улицата Джена Кавана, придружавана от голямата си немска овчарка, се придвижваше бавно към лексъса на госпожа Кавана, избягвайки внимателно големите ледени буци. Ариа потръпна. Джена знаеше много повече за Али, отколкото показваше. Ариа се чудеше дали случайно не пази някоя ужасна тайна — в деня на празненството на Мередит Джена стоеше в двора на Ариа и сякаш искаше да й каже нещо. Но когато Ариа я попита какво не е наред, Джена се обърна и си тръгна. Освен това като че ли познаваше и Джейсън Дилорентис много добре — но защо предишната седмица той се е карал с нея в къщата й? И защо А. им го беше съобщил, щом Джейсън нямаше нищо общо със смъртта на Али?

— Полицай Уайлдън каза, че вие, момичета, се опитвате да разберете кой е истинският убиец на Али — обади се Байрън. Гласът му избумтя толкова силно и неочаквано, че Ариа подскочи. — Но, скъпа, ако Иън не я е убил, ченгетата ще разберат кой го е направил. — Той се почеса по врата; нещо, което правеше само когато се намира под стрес. — Тревожа се за теб. Ила също.

Ариа примигна при споменаването на майка й. Родителите й се бяха разделили през есента и двамата бяха завързали нови връзки. Откакто Ила започна да се среща с Ксавие, развратен художник, който се беше нахвърлил на Ариа, тя избягваше майка си. Баща й определено имаше право, но тя вече беше твърде затънала в разследването, за да се откаже изведнъж.

— Ако си излееш душата, ще се почувстваш по-добре — каза Байрън, след като Ариа не отговори, и намали музиката.

Подминаха една ферма, в която се разхождаха шест упорити бели лами алпака, след това — край „Уауа“. Трябва да спрете да повтаряте, че сте видели Алисън, отекна в съзнанието й гласът на Уайлдън. Нещо в него не спираше да я тревожи. Той звучеше толкова… агресивно.

— Не съм сигурна какво видяхме — призна тя с тих глас. — Ще ми се да вярвам, че просто сме се нагълтали с твърде много пушек и това е. Но какви са шансовете всички едновременно да видим Али, която прави едно и също нещо? Не е ли твърде странно?

Байрън включи мигача и премина в дясното платно.

— Странно е. — Той отпи кафе от чашата си. — Помниш ли как преди няколко месеца ме попита дали призраците могат да пращат есемеси?

Ариа си спомняше смътно за този разговор, но определено беше разговаряла за това с Байрън, след като старият А. беше изпратил първото си послание. Преди тялото на Али да бъде открито в задния им двор, Ариа дълго време се беше чудила дали призракът на приятелката й не изпраща тези есемеси от отвъдното.

— Някои хора вярват, че мъртвите не могат да намерят покой, докато не предадат някакво важно послание. — Байрън спря на светофара зад една тойота приус, на чиято броня беше залепен стикер „ТИ ГОНИШ!“.

— Какво искаш да кажеш? — сепна се Ариа.

Минаха покрай Часовниковата кула, скъп жилищен комплекс със собствен голф клуб, и малкия градски парк. Неколцина смелчаци, облечени с дебели анораци, разхождаха кучетата си. Байрън издиша шумно през носа си.

— Просто искам да кажа, че… смъртта на Алисън е загадка. Арестуваха убиеца й, но всъщност никой не знае какво точно е станало. А вие, момичета, сте били точно на мястото, където Алисън е намерила смъртта си. Години наред тялото й е лежало там.

Ариа протегна ръка, взе чашата с кафе на баща си и отпи от нея.

— Да не би да казваш, че… сме видели призрака на Али?

Байрън сви рамене и зави надясно. Навлязоха в алеята на „Роузууд дей“ и се наредиха на опашка след колоната от автобуси.

— Може би.

— И смяташ, че тя иска да ни каже нещо? — попита недоверчиво Ариа. — Значи и ти не вярваш, че Иън го е направил?

Байрън поклати енергично глава.

— Не, не казвам такова нещо. Просто понякога определени неща не могат да бъдат обяснени по рационален начин.

Призрак. Като че ли баща й повтаряше хипарските приказки на Мередит. Но когато Ариа погледна към профила му, покрай устата му се бяха образували дълбоки бръчки. Веждите му бяха събрани и той отново се чешеше по врата. Явно говореше сериозно.

Тя се завъртя рязко към Байрън, изпълнена с милион въпроси. Защо призракът на Али е тук? Какво е недовършеното й дело? И как би трябвало да постъпи сега Ариа?

Но преди да успее да каже нещо, някой рязко почука по вратата й. Едва сега се усети, че вече са стигнали до входа на училището. Около колата се бяха събрали трима репортери, правеха снимки и притискаха лица към прозореца.

— Госпожице Монтгомъри? — извика единият от тях.

Тя ги погледна стреснато и се обърна отчаяно към баща си.

— Не им обръщай внимание — каза, Байрън. — Бягай.

Ариа си пое дълбоко дъх, отвори вратата и хукна към училището. Проблеснаха светкавици. Репортерите се развикаха. Зад гърбовете им Ариа забеляза няколко ученици, които открито се забавляваха с настъпилото объркване.

— Наистина ли видяхте Алисън? — викаха репортерите. — Знаете ли кой запали пожара? Дали са го запалили, за да прикрият някакви жизненоважни улики?

При последния въпрос Ариа рязко се обърна, но не каза нищо.

— Вие ли запалихте пожара? — извика тъмнокос мъж на трийсет и няколко години. Репортерите се приближиха още повече към нея.

— Разбира се, че не! — изкрещя Ариа, изпаднала в паника. След това си проби път с лакти, хукна нагоре по стълбите и се шмугна в първата врата, която водеше към задната стаичка на театралната зала.

Вратата се затръшна зад гърба й, Ариа въздъхна накъсано и се огледа. Голямата театрална зала с високи стени беше празна. Декоративните лодки от „Тихи океан“, последният училищен мюзикъл, бяха струпани безразборно край стената. Пред очите й се ширеха празните плюшени кресла в аудиторията. Там беше тихо. Зловещо тихо.

Когато паркетът изскърца, Ариа се вцепени. Една сянка се скри зад завесата. Тя рязко се завъртя и през ума й прелетя ужасяваща мисъл. Това е човекът, който запали пожара. Човекът, който се опита да ни убие. Те са тук. Но когато се приближи установи, че там няма никой. Ами ако това наистина беше духът на Али, който се луташе отчаян. Ами ако Байрън беше прав, че мъртъвците не могат да намерят покой, докато посланието им не бъде чуто? В такъв случай Ариа трябваше да намери начин да общува с нея. Може би беше дошло времето да разберат какво иска да им каже Али.

6.

Спускане в заешката дупка

В понеделник следобед Емили грабна учебниците си по биология, тригонометрия и история и затръшна вратичката на гардеробчето си. Отнякъде се изсипа един рекламен флаер и падна на пода. На него с големи, заоблени букви пишеше:

„ПЪТЕШЕСТВИЕ ДО БОСТЪН: МЛАДЕЖКА ГРУПА НА «СВЕТА ТРОИЦА»“

Тя се задави от изненада. Флаерът стоеше там от предишната седмица, когато тогавашното й гадже Айзък я беше поканило да го придружи. Емили дори успя да получи разрешение от родителите си — беше си помислила, че това е идеалното време да прекара известно време насаме с Айзък. Но вече не смяташе така.

Усети пристягане в гърдите. Трудно й беше да повярва, че само допреди няколко дни тя с цялото си сърце вярваше, че двамата с Айзък се обичат — всъщност дотолкова беше убедена в това, че дори спа с него. За пръв път.

Но след това всичко ужасно се обърка. Когато Емили се опита да каже на Айзък за ужасните погледи на майка му и хапливите й подмятания, той веднага скъса с нея, като почти й заяви, че е луда.

Край нея минаха няколко ученички от долните класове, които хихикаха и си сравняваха червилата. Как успя да си внуши, че Айзък я обича? Как можа да легне с него? Когато в събота вечерта Айзък я намери на партито в „Радли“ и й се извини, тя вече не беше сигурна, че го иска. След пожара той беше изпратил няколко есемеса, интересувайки се дали е добре, но тя не му отговори. Всичко между тях се беше изпарило. Айзък дори не я беше изслушал. И сега всеки път, когато си спомнеше за онова, което бяха направили в спалнята на Айзък, тя изпитваше желание да грабне един калъп сапун и да изстърже спомена за стореното от кожата си.

Емили завъртя рекламния флаер в ръце и го хвърли в най-близкото кошче за отпадъци, след което продължи по коридора. През тонколоните се носеше класическа музика. Стените бяха облепени с червени и розови плакати, оповестяващи бала на „Роузууд дей“ по случай Свети Валентин. Стълбите както винаги бяха задръстени с народ, а някой шумно изпусна газове в стълбищната шахта. Беше обичайният понеделник в училище… с изключение на едно нещо: всички я зяпаха.

Буквално всички. Две момчета от отбора по бейзбол тихичко подвикнаха „изрод“, когато мина покрай тях. Госпожа Буут, учителката на Емили по творческо писане от предишната година, надникна през вратата на кабинета си, ококори се, щом видя Емили и веднага се шмугна обратно като мишка в дупката си. Единственият човек, който не я зяпаше, беше Спенсър. Тя дори нарочно извърна глава на другата страна, сякаш още беше ядосана, че Емили е казала на полицията за това, че са видели Али в задния й двор. Голяма работа. Приятелките й може и да бяха убедени, че са халюцинирали колективно, резултатите от ДНК анализа може и да показваха, че тялото в ямата е било на Али и всички в Роузууд може да смятаха, че Емили бълнува, но тя знаеше много добре какво видя. Предишната нощ, след като заспа, беше връхлетяна от множество сънища за Али, в които приятелката й я молеше да я намери. В първия сън Емили беше влязла в църквата и беше намерила Али и Айзък да седят заедно на последната скамейка, да се кискат и да си шушукат. В следващия сън Емили и Айзък лежаха голи под завивките в леглото му, точно както беше станало предишната седмица. Чуха нечии стъпки по стълбите. Емили си помисли, че това е майка му, но вместо това в стаята влезе Али. Лицето й беше покрито със сажди, очите й бяха огромни и уплашени.