Sara Shepard - Мис Безсърдечна

Някога случвало ли ви се е нещо наистина важно да изчезне просто ей така? Като например онзи Марков шал на „Гучи“, който носехте на бала в девети клас? Цяла вечер беше вързан на врата ви, а когато дойде време да се прибирате, пуф! Няма го. Или онова прекрасно медальонче, подарък от баба ви. По някакъв незнаен начин му пораснаха крачета и то просто си тръгна. Но изгубените неща не изчезват ей така във въздуха. Те със сигурност са някъде.

Четири красиви момичета от Роузууд изгубиха някои от най-важните си притежания. Неща, много по-важни от едно шалче или една огърлица. Като доверието на родителите си, например. Бъдещето си в Айви лигата1. Чистотата си. Освен това смятаха, че са изгубили и най-добрата приятелка от детските си години… но може би не беше така. Може би Вселената беше решила да я върне жива и здрава. Но не забравяйте, че в този свят съществува равновесие на силите: когато си върнете едно нещо, то друго ще ви бъде отнето.

А в Роузууд това означава каквото и да е. Доверие. Здрав разум. Живот.

Ариа Монтгомъри пристигна първа. Спусна подпорните на колелото си върху посипаната с чакъл уличка, седна под близката върба и погали ниско окосената ливада. Предишния ден уханието на тревата навяваше мисли за лято и свобода, но след всичко, което се беше случило, мирисът й вече не изпълваше гърдите на Ариа с ликуване.

Втора се появи Емили Фийлдс. Беше облечена с все същите изтъркани дънки и лимоненожълта тениска „Олд Нейви“, която носеше и предишната вечер. Сега дрехите й бяха омачкани, сякаш беше спала с тях.

— Здрасти — каза апатично тя и се отпусна на земята до Ариа. В същия този момент Спенсър Хейстингс цъфна на входната врата на голямата си къща със сериозно изражение на лицето, а Хана Мерин затръшна вратата на майчиния си мерцедес.

— И така… — наруши най-накрая мълчанието Емили, след като всички се събраха под върбата.

— И така… — повтори като ехо Ариа.

Всички се обърнаха едновременно настрани и погледнаха към хамбара в задния двор на Спенсър. Предишната нощ Спенсър, Ариа, Емили, Хана и Алисън Дилорентис, тяхната най-добра приятелка и тартор на групичката, трябваше да се съберат за дългоочакваното гостуване с преспиване по случай завършването на седми клас. Но вместо купонът да продължи до зори, той прекъсна рязко малко преди полунощ. Не само, че не се оказа идеалното начало на лятото, а и се превърна в смущаваща катастрофа.

Никое от момичетата не смееше да вдигне очи и да погледне останалите. Нито пък се осмеляваха да погледнат към вратата на голямата викторианска къща, която принадлежеше на семейството на Алисън. След няколко минути трябваше да застанат пред нея — но този път не по покана на Алисън, а на майка й, Джесика. Рано сутринта тя се беше обадила на всяка една от тях, съобщавайки им, че Алисън не се е появила за закуска — дали не е на гости у някоя от тях? Тя не изглеждаше особено разтревожена от отрицателните им отговори, но когато се обади няколко часа по-късно, съобщавайки, че Али още я няма, гласът й беше писклив и разтревожен.

Ариа пристегна опашката си.

— Никоя от нас не знае къде е отишла Али, нали?

Останалите поклатиха глави. Спенсър предпазливо натисна лилавия оток, който се беше появил на китката й тази сутрин. Нямаше представа къде се е ударила. Освен това ръката й беше одраскана на няколко места, сякаш се беше лутала из гъсталак от розови храсти.

— И не е казала на никого къде отива, така ли? — попита Хана.

Всички момичета поклатиха отрицателно глави.

— Сигурно е отишла да се забавлява някъде — заключи Емили тъжно и се оклюма също като магаренцето Йори. Момичетата й бяха измислили прякора „Убиец“, личния питбул на Али. Мисълта, че Али намира други хора за по-забавни от нея, направо й разби сърцето.

— Колко мило от нейна страна, че покани и нас — обади се горчиво Ариа и ритна един тревен чим с кубинката си.

Горещото юнско слънце прежуряше безмилостно върху бледите им кожи. До слуха им достигна плискането на водата в басейна и бръмченето на косачка в далечината. Роузууд, Пенсилвания, непоквареното и луксозно предградие на Филаделфия, тънеше в типично лятно блаженство. В някой друг ден момичетата вече щяха да лежат в шезлонгите около басейна на роузуудския „Кънтри клъб“ и да се зазяпват по готините момчета, които учеха в тяхното елитно частно училище „Роузууд дей“. Все още можеха да го направят, но някак им се струваше нередно да се забавляват без Али. Без нея се чувстваха неориентирани, като актриси без режисьор или като марионетки без кукловод.

Предишната нощ Алисън изглеждаше много поотегчена от обичайното. И много по-объркана — беше предложила да ги хипнотизира, но когато Спенсър поиска щорите да останат вдигнати, Али настоя, че трябва да ги спуснат; след това си тръгна внезапно, без да се сбогува. Всички момичета имаха усещането, че знаят защо си е тръгнала — Али беше намерила нещо по-приятно за правене, с много по-големи и много по-готини приятели.

И въпреки че никоя от тях не си го признаваше, те отдавна предчувстваха, че ще стане така. В „Роузууд дей“ Али бе момичето, което определяше модните течения, което оглавяваше всеки момчешки списък за най-готините момичета в училище и което решаваше кой е популярен и кой — смотаняк. Можеше да очарова всеки, от мрачния си по-голям брат Джейсън, до учителя по история, най-строгия в „Роузууд дей“. Предишната година тя беше извадила Спенсър, Хана, Ариа и Емили от неизвестността и ги беше поканила в своята светая светих. През първите няколко месеца нещата се развиваха идеално, петте момичета властваха по коридорите на „Роузууд дей“, грееха в центъра на всички купони на випуска и винаги получаваха най-доброто сепаре в „Рив Гош“, изритвайки не толкова популярните момичета, които бяха седнали първи там. Но към края на седми клас Али започна да се отдалечава все повече от тях. Не им се обаждаше веднага, след като се прибереше от училище. Не отговаряше тайно на есемесите им в час. Когато момичетата й говореха нещо, погледът й често се рееше безучастно, сякаш мислите й бяха на съвсем друго място. Единственото нещо, което интересуваше Али, бяха техните най-дълбоки, най-мрачни тайни.

Ариа погледна Спенсър.

— Снощи ти изтича след Али. Наистина ли не видя накъде тръгна? — Налагаше се да вика заради силното бръмчене на косачката.

— Не — отвърна бързо Спенсър, забила поглед в белите си джапанки „Джей Крю“.

— Изтичала си навън? — Емили подръпна едната си опашка. — Това не си го спомням.

— Веднага, след като каза на Али да си върви — информира ги Ариа с леко раздразнение в гласа.

— Не вярвах, че наистина ще го направи — промърмори Спенсър, откъсвайки дивото яркожълто глухарче, което растеше под върбата.

Хана и Емили загризаха нокти. Вятърът смени посоката си и въздухът се изпълни със сладката миризма на люляк и орлови нокти. Последното нещо, което си спомняха, беше странната хипноза на Али: тя започна да брои на обратно от сто, докосвайки с палец челата им и обявявайки, че вече са в нейна власт. И по-късно — може би след няколко часа — те се събудиха от дълбок сън, а Али я нямаше.

Емили зарови нос в пазвата си, нещо, което правеше, когато беше разтревожена. Тениската й ухаеше леко на омекотител и дезодорант.

— Какво ще кажем на майката на Али?

— Ще я прикрием — отвърна сухо Хана. — Ще кажем, че Али е била с приятелките си от отбора по хокей.

Ариа вдигна глава и разсеяно проследи с поглед следата, оставена от реактивен самолет високо в безоблачното синьо небе.

— Може би. — Но дълбоко в себе си тя не искаше да прикрива приятелката си. Предишната нощ Али беше направила няколко неприлични намеци за ужасната тайна на баща й. Наистина ли заслужаваше помощта й?

Емили проследи с поглед една едра мъхеста пчела, която прелиташе от цвете на цвете в градината на Спенсър. Тя също не искаше да прикрива Али. Али сигурно беше с по-големите си приятелки от отбора по хокей — обиграни, смущаващи момичета, които пушеха марлборо в своите рейндж роувъри и ходеха на купони, където се лееше алкохол. Нима това, че си пожелаваше Али да загази заради приятелството си с тях, я правеше ужасна? Беше ли лоша приятелка заради това, че искаше Али само за себе си?

Спенсър също се закашля. Не беше честно Али да очаква да излъжат заради нея. Предишната вечер, преди Али да докосне челото й и да я хипнотизира, Спенсър скочи възмутено. Беше й омръзнало Али да ги командва. Беше й омръзнало нещата да стават така, както искаше тя.

— Стига де, момичета — настоя Хана, усещайки всеобщата неохота. — Трябва да я покрием. — Последното нещо, което искаше, беше да даде на Али причина да ги зареже — ако това станеше, Хана отново щеше да се превърне в старата грозна тромава смотанячка. А това беше най-ужасното нещо, което можеше да се случи. — Ако не я предпазим, тя може да разкаже на всички за… — Гласът й секна и тя погледна към къщата от другата страна на улицата, където живееха Тоби и Джена Кавана. През последната година мястото беше запустяло, тревата в предния двор плачеше за окосяване, а ръбовете на гаражните врати бяха покрити със зелена плесен.