Когато излезе от тоалетната, веднага забеляза Коул в кухничката. Главата му стигаше почти до сводестия таван. В едната си ръка държеше порцеланов кафеник, а в другата — чаша. При звука от затварянето на вратата на тоалетната той се обърна и непроницаемият му поглед се фокусира върху нея.

— Кафе? — Реми понечи да приеме, после си спомни, че при пътуване със самолет кофеинът често усилва отпадналостта. Сякаш прочел мислите й, Коул уточни: — Без кофеин е.

— Тогава ще изпия една чаша.

Застана на входа на кухничката. Наблюдаваше го. Когато й подаде чашата, пръстите им неволно се докоснаха.

Погледите им се срещнаха и отново я прониза споменът за това как се бе чувствувала, когато ръцете му я любеха. Спомни си невероятната хармония и дълбоките чувства, които сега се колебаеше да нарече любов.

Нещо грубо проблесна в чертите на слабото му лице и изтъни линията на устата му. Тогава той рязко се обърна да потърси още една чаша в шкафчето. Беше ли разбрал съмненията й? Може би. А тя наистина се съмняваше — и в своите чувства, и в неговите.

— Защо не ми каза, че сме скъсали, а ме накара да мисля, че само сме се карали? — Обви чашата с ръце, сякаш имаше нужда от нейната топлина.

Погледна я и се усмихна хладно.

— Сигурен бях, че Гейб ще побърза да ти го каже.

— Защо не ми призна? Не ти ли се струва, че това е измама?

— Сигурно сега съжаляваш за случилото се… — Поднесе чашата към устните си.

— Да, съжалявам. — Наблюдаваше го как отпива бавно. Разбрала изведнъж грешката си, премести поглед от устата към очите му. Искаше й се сърцето й най-после да се укроти. Независимо от всичките й съмнения, той продължаваше да я привлича силно. — По-добре да бях почакала да си спомня за нашата любовна връзка и чак тогава да подновя сексуалната. — Погледна надолу към чашата си. — Иска ми се… — Не довърши, спря я ненужността на фразата.

— Но не и на нас двамата — отбеляза тихо Коул.

Погледна го.

— А на теб какво ти се иска?

В очите му проблесна копнеж и малко гняв, че е издал този копнеж.

— Иска ми се да бях казал на госпожа Франке, че съм страшно зает и никога да не ти бях позволил да минеш през онази врата.

Бяха й необходими няколко секунди, за да схване казаното.

— Когато си се приближил на по-малко от три метра до мен?

— Да.

— Ще ми разкажеш ли? — Беше повече от любопитна да научи обстоятелствата, които ги бяха събрали. — Коя я е госпожа Франкс?

— Секретарката ми.

Загледа се в Реми и започна да си припомня онзи ден — острото бръмчене на вътрешния телефон и своя разсеяно кратък отговор…



— Да, какво има? — беше попитал Коул, без да вдига очи от отчета за месец юли.

— Госпожица Жарден е тук и иска да ви види.

— Кой? Намръщи се.

Последва кратко мълчание, после секретарката му заговори отново — леко припряно, леко объркано.

— Реми Жарден.

— Дъщерята на Фрейзър? — Смръщи чело още повече. — Какво… Няма значение. — Затвори шумно отчета и се облегна назад в креслото. Завладя го любопитство, напук на здравия разум. — Поканете я да влезе.

Почти веднага топката на вратата се завъртя. Когато я видя, Коул машинално се изправи — обноските, на които майка му толкова държеше, се бяха вкоренили дълбоко в него. Колкото и невероятно да му се струваше, Реми Жарден изглеждаше по-привлекателна, отколкото си я спомняше от единствената им кратка среща преди няколко месеца. На изкуствената светлина в стаята косата й беше като старо злато и подсилваше бледата мургавина на кожата й. Красивото й лице с правилни черти бе оживено от някакво топло, искрено любопитство.

Докато пресичаше стаята, шумоленето на кораловия шантунг привлече погледа му към лятната й рокля — полупрозрачна, тя падаше свободно върху естествените й извивки. Забеляза, че разглежда помещението — стандартен, старовремски кабинет на администратор, за облицоването на чиито стени е била пожертвана цяла махагонова горичка. На устните й се появи усмивка, когато забеляза портрета на дядо си, който висеше на обичайното си място. Спря пред масивното бюро. Златистите петънца на кафявите й очи блестяха привлекателно от топлота и радост.

Познавайки привичките на хората от нейния кръг, той очакваше да наклони брадичка и да го погледне предизвикателно изпод дългите си мигли. Но не стана така. Тя стоеше срещу него и го гледаше изненадващо открито.

— Мислех си, че вече сте преустроили кабинета, а всичко си е абсолютно същото, както когато баща ми седеше зад това бюро.

— Имайки предвид финансовото състояние на компанията, реших, че е по-добре парите да бъдат похарчени за нещо друго. — Изпита облекчение, че широчината на бюрото изключва необходимостта от ръкостискане. — Моля седнете, госпожице Жарден — посочи към двата солидни стола с кожени седалки.

— Благодаря.

Изчака я да се настани, после седна и той.

— Сигурен съм, че ще ме разберете, но това ваше посещение, госпожице Жарден, е малко повече от неочаквано за мен. Защо поискахте да ме видите?

— Дойдох да ви заведа на обяд, г-н Бюкенън — обяви тя с лекотата и самоувереността на богата млада жена, която е свикнала да върши каквото пожелае.

Той реагира бързо и инстинктивно, прикривайки се зад любезна усмивка:

— Съжалявам, но аз…

— Вече проверих разписанието ви, г-н Бюкенън. Нямате никакви срещи до три часа. А и обядът е свързан с бизнеса.

— Чий бизнес? — Вдишваше мириса на парфюма й — смес от сладка гардения и сандалово дърво — дръзка като самата нея.

— На компанията.

— Наистина ли? Извинете учудването ми, но доколкото зная, вие не се интересувате от бизнеса, като изключим присъствието ви на събранията на управителния съвет.

Тонът й стана малко по-студен:

— Имате право, г-н Бюкенън. Никога не съм се занимавала пряко с дейността на компанията, но ме интересува кой я ръководи. Сега вие заемате този пост и мисля, че е време да науча нещо повече за вас.

— Не смятате ли, че беше по-разумно да го направите, преди да взема нещата в свои ръце, г-це Жарден?

Без да се смути от този въпрос, тя се усмихна и на бузите й се появиха привлекателни трапчинки.

— Знаете старата поговорка, г-н Бюкенън — „по-добре късно, отколкото никога“. Освен това, възбудихте любопитството ми, след като миналата седмица съобщихте на баща ми, че нямате никакво желание да бъдете предложен за член на неговия клуб. Предадоха ми, че точните ви думи били: „Пет пари не давам, че клубът е една от най-елитните и влиятелни организации в щата.“ — Усмивката й стана по-широка. — Горкият, още страда от шока, който му причини вашият отказ. — Замълча. Разглеждаше го с неприкрит интерес. — Вие сте израснали в Ню Орлиънс и очевидно знаете, че има хора, които биха дали всичко имената им да бъдат споменати дори само като кандидати.

— Аз не съм от богаташкия квартал, г-це Жарден, и не желая да общувам с вашата компания.

— Бихте могли да създадете важни връзки.

— Може би… Но тези „важни връзки“ не са донесли на баща ви нищо особено, нали? И със сигурност не са извадили Кресънт Лайн от финансовите затруднения. Нали затова ме взехте в управата.

— Така е. — Понечи да каже още нещо, но рязкото избръмчаване на вътрешния телефон я спря.

— Да? — Усети напрегнатостта в гласа си. По дяволите, защо я беше пуснал да влезе?

— Извинете, че ви безпокоя, г-н Бюкенън — заговори тревожно секретарката му. — Дошъл е разносвач с пакет за вас. Казва, че са му наредили да го остави тук…

— Да, очаквах го. Приемете доставката.

— Но от едната страна е… малко смачкан. Преди да го приема, няма ли да е по-добре да го отворите и да видите всичко ли е наред?

Коул не я изчака да довърши, а излезе иззад бюрото и се устреми към вратата, промърморвайки някак залисано на Реми: „Ще трябва да ме извините“. Когато се озова във външния кабинет, погледът му прескочи тънката като молив г-жа Франкс и облечения в кафява униформа разносвач и се насочи към правоъгълния пакет, подпрян отстрани на бюрото. Стиснал челюсти, огледа вдлъбнатата предница на картонената кутия, после извади от джоба на панталона си сгъваемо ножче.

Без да бърза, започна да разопакова. Ако вече имаше някаква повреда, не искаше да я увеличи. Когато накрая извади позлатената рамка, въздъхна успокоено. Литографията беше невредима.

— Повредена ли е? — попита угрижено г-жа Франкс.

— Изглежда, че не, ако изключим няколкото драскотини по рамката.

Постави я на дивана, седна на възглавниците и се наведе да я разгледа по-отблизо. Прокара леко ръка по повърхността, явно търсейки евентуални наранявания, но не откри. Накрая отдръпна ръката си и се загледа с неприкрито удоволствие в старата литография.

Почти в същия миг усети някакво движение зад себе си. Чу лекото шумолене на коприна и тутакси Реми Жарден се наведе до него. Тя се пресегна и също прокара ръка по картината.

— Били са много популярни през втората половина на седемнайсети и през осемнайсети век. — Изгледа го с леко учудване. — Подобни литографии — особено в такова добро състояние — са рядкост.

— Знам. — Погледът му се плъзна по тъмнорусата й коса. Небрежната прическа сякаш канеше мъжа да зарови пръстите си в нея.