— Иска ми се да бъда стара — заяви внезапно тя с топъл и меланхоличен глас, който ме прониза. — Стара като Роби Такур.

— Кой е този Роби Такур? — попитах аз, развълнуван без причина.

— Тагор. Бих искала да съм стара колкото него. Когато си стар, обичаш повече и страдаш по-малко.

След това се засрами от думите си и понечи да избяга. Спря и се овладя, защото ме изгледа и вероятно разбра колко съм смутен, както стоях подпрян на стълбата, без да зная как да се държа с нея.

— Мама се разтревожи много: чела в една книга, че в Европа сервират супа всяка вечер. У нас никога не сте яли супа и затова слабеете. Ние не пазим бульона от яденето, даваме го на птиците.

— И аз не обичам супа — опитах се да я успокоя.

— Бих искала да обичате! — каза тя и очите й проблеснаха.

— Какво значение има в края на краищата?

— Има, заради мама…

Поиска да добави нещо, но се спря. И аз се почувствах неловко от това прекъсване, като не знаех как да изтълкувам гневния проблясък в очите й. Може и да съм я разсърдил, помислих си аз.

— Моля да ме извиниш, ако съм сбъркал с нещо — казах меко. — Не зная как да се държа с индийците…

Когато й заговорих, тя вече се готвеше да се изкачи по стълбите, но спря, за да ме изслуша. Погледна ме отново, но този път толкова странно (О! Как да опиша погледите й, които не бяха никога едни и същи, никога), че и аз широко отворих очи, попивайки я с поглед.

— Защо ми поискахте извинение? Защо ме карате да страдам?

— И през ум не ми е минавало — извиних се объркан аз. — Стори ми се, че съм те ядосал, и тогава…

— Как е възможно един мъж да иска извинение от едно момиче?

— Ако е сбъркал нещо, налага се… Освен това така е прието…

— Да се извинява на едно момиче?

— И на едно дете — похвалих се аз. — Поне така…

— Така ли правят всички европейци?

Поколебах се.

— Истинските европейци, да.

Тя се замисли и затвори за миг очи, но само за миг, защото избухна в смях и пак притисна свенливо гърдите си с ръце.

— Може би се извиняват един на друг само помежду си, между бели. От мен би ли поискал някой извинение?

— Естествено.

— Ами от Чабу?

— И от нея.

— Чабу е по-черна от мене.

— Не е вярно.

Очите й заблестяха пак.

— Вярно е. Аз и мама сме по-бели от Чабу и от татко. Не сте ли забелязали?

— И какво от това?

— Как какво от това? Чабу ще се ожени по-трудно, защото е мургава, и ще трябва да се дадат повече пари за нея…

Като изрече това, почервеня и съвсем се развълнува. Всъщност доста смутен бях и аз, защото сега знаех много повече за сватбите в Индия, отколкото ми беше известно по време на посещението на Люсиен, и защото разбрах колко мъчително е за едно индийско момиче да говори за тези пазарлъци. За наш късмет госпожа Сен повика отгоре Майтреи и тя хукна натам щастлива с книгата под мишница, като извика: джачхе!

Върнах се в стаята си очарован от всичко, което бях открил през този ден. Измих се, защото наближаваше часът за вечеря (вечеряхме много късно, към 10–11, по бенгалски обичай, а след ядене всички отиваха да си легнат), и отворих дневника, за да запиша нещо. Подържах няколко секунди писалката във въздуха, а после затворих тетрадката, като си казах: глупости…

V

Иска ми се да заявя категорично от самото начало, че изобщо не съм мислил за любов през първите месеци, които прекарах в компанията на Майтреи. Очароваше ме повече същността й, онова, което бе недостъпно и завладяващо в живота й. И ако мислех често за Майтреи, ако в дневника ми от онова време се срещат много нейни мисли, ако разказвах случки с нея и най-вече, ако това момиче ме смущаваше и ме вълнуваше, то е било заради нещо странно и непонятно в очите й, заради отговорите й, заради смеха й. Истина е, че се чувствах привлечен от нея. Дори в стъпките й имаше някакъв чар и зов. Ще излъжа обаче, ако не кажа, че целият ми живот в Бхаванипур — не само момичето — ми се струваше вълшебен и нереален. Бях влязъл толкова бързо и цялостно в един дом, в който всичко ми изглеждаше неразбираемо и подозрително, че понякога се събуждах от този индийски блян и се връщах мислено към своя, към нашия живот — и усмивка се явяваше на устните ми. Нещо се беше променило, разбира се. Вече не ме интересуваше почти нищо от предишния ми свят, не се виждах с никого, освен с гостите на семейство Сен, и дори бях променил тематиката на четивата си. Малко по малко интересът ми към математическата физика отслабна, започнах да чета романи и политически книги, а след това все повече история.

Случи се обаче друго. Един ден Майтреи ме попита дали искам да науча бенгалски, като предложи да ми дава уроци. Още през първата седмица аз вече си бях купил прост разговорник по бенгалски, в който се зачитах скришом и се мъчех да разбера смисъла на думите, с които Майтреи отговаряше при повикване или с които изразяваше недоволството си. По този начин успях да науча, че джачхе означава „ей сега идвам“ и че ки вишан! — което чувах във всеки разговор — изразява възклицание и учудване, нещо като „колко любопитно!“. Не напреднах обаче много с този учебник и затова се съгласих да учим заедно с Майтреи. В замяна аз трябваше да й предавам уроци по френски.

Още същия ден, веднага след обяда, седнахме да работим в моята стая. Отначало се побоях да учим там и бях предложил библиотеката, но инженерът ме посъветва да останем при мен, където беше по-тихо. (Очевидните усилия на Сен да ме сприятели с дъщеря си и прекалената снизходителност на госпожа Сен ме поставяха във все по-неудобно положение и ме караха да бъда подозрителен и сприхав. Понякога се питах дори дали не са решили да ме оженят за дъщеря си, въпреки че логично погледнато подобно нещо беше невъзможно, а те, ако приемеха подобен брак, биха изгубили и кастата, и името си.)

Седнахме двамата на масата — аз доста далеч от нея — и урокът започна. Веднага разбрах, че бенгалски ще мога да науча единствено сам. Обясняваше ми толкова изразително и ме гледаше толкова отблизо, че я слушах, без да запомням нищо. Само от време на време казвах „да“.

Наблюдавах я и се отдавах изцяло на това занимание, на този неясен порив, който няма нищо общо с очите, въпреки че започва от тях. Никога досега не бях виждал по-променливо лице, което се съпротивляваше упорито на всеки опит за постоянство. Още пазя три снимки на Майтреи, но когато и да ги извадя от чекмеджето и да ги погледна, не мога да я разпозная върху нито една от тях.

Последва, както се бяхме уговорили, урок по френски. Започнах да й обяснявам местоименията и произношението на азбуката, но Майтреи ме прекъсна:

— Как се казва „аз съм младо момиче“?

Казах й го, а тя взе да повтаря доволна:

— Je suis jeune fille, je suis jeune fille!

Произнасяше думите с невероятна точност. Урокът ми обаче се оказа ненужен, защото тя все ме прекъсваше, за да й казвам на френски разни изречения и думи без връзка помежду им.

— Кажете нещо, преведете ми го и аз ще повтарям — налучка тя най-добрия метод.

Тогава започна серия от много странни беседи, защото Майтреи постоянно ме питаше дали превеждам точно онова, което бях казал на френски.

— Аз бих казвала едно, а щях да превеждам друго — призна си тя.

След няколко урока вече не ме гледаше, а драскаше с молива в тетрадката, докато говорех. Пишеше по десет пъти: Роби Такур, Роби Такур, после се подписваше, рисуваше цветя, изписваше калиграфски „Калкута“, „Съжалявам“, „Защо?“ или импровизираше стихове на бенгалски. Когато не можех да се вглеждам в очите й, говорех безспир като пред чужд човек. Все пак не се осмелявах да я помоля да престане.

— Защо не искаш да ми кажеш, че не ти харесва да пиша, докато говориш? — попита ме тя изведнъж, като ме гледаше право в очите, с учудваща женственост в гласа.

Отвърнах неопределено и продължих урока — по-смутен, вярно е, но и малко ядосан. Тя отново наведе очи над тетрадката и написа: „Късно е, твърде късно, но не е късно.“

— Какво означава това? — попитах я аз, тъй като не можах да се сдържа и да не погледна в тетрадката.

— Нищо, просто игра — отвърна тя, като изтри написаното буква по буква и нарисува по едно цвете над всяка дума. — Дойде ми нещо наум: ще предавам уроци по френски на Чабу.

Спомням си, че ме обзе лудешки смях, който зарази и нея.

— Да не мислиш, че няма да мога? Ще бъда по-добър учител от теб, дори и по френски…

Говореше полусериозно-полузакачливо, като ме поглеждаше крадешком (нещо, което не бе правила никога досега); това ме накара да трепна и ме зарадва, защото ми се стори много по-женствена, много по̀ моя. Разбирах я по-добре, когато си играеше на жена, отколкото когато си оставаше варварка до мозъка на костите или „пантеистка“, както казвах аз. Казах й нещо на френски и не пожелах да го преведа; Това я предизвика; тя почервеня и помоли да повторя изречението. Запамети го отлично, взе от масата английско-френския речник и започна да търси в него думите, които й се струваше, че се съдържат в тайнственото изречение. (Всъщност то не беше нищо особено; казал й бях нещо най-банално.) Тя не откри нито една дума от изречението ми и това я разсърди много.