— На тебе мога да ти кажа — започна Андроник. — Съжалявам, че заради мене се развали всичко… Ако не беше това проклето животно, сега може би щяхме да се разхождаме с лодка по езерото…

— По езерото в никакъв случай — каза Мануила. — Все още не е време за това… Не виждаш ли колко студено стана?

— Не усещам нищо — каза Андроник и вдигна очи към небето. — Чувствам само едно непреодолимо желание да вършим лудории… Да се катерим по дърветата, да се хвърляме от клон на клон, да плуваме в това тайнствено езеро…

Мануила го слушаше учуден и с известна завист. Без съмнение е голям проклетник или дори магьосник в истинския смисъл на думата. Откъде ли извира у него толкова сила, толкова жизненост и въображение?…

— Като мине полунощ — продължи Андроник, — не зная какво става с мене… Понякога ми се струва, че съм птица, друг път си представям, че съм язовец, маймуна… Сигурно ти е смешно, нали? — попита той събеседника си.

— Не, никак — отвърна сериозно капитанът.

— И почти винаги забравям какво съм правил, после не си спомням къде съм прекарал нощите си…

— Сега с право бих могъл да се смея — все така сериозно каза Мануила.

Андроник тъжно се усмихна.

— Лъжеш се, ако си мислиш за жени, за любов, както е прието да се казва. Нощта има за мен съвсем друго очарование… Погледни — посочи тор с ръка небето, гората, — всички тези неща са по-силни от любовта. И по-значими…

Млъкна внезапно, сякаш беше издал някаква тайна. Постоя известно време навъсен, зареял поглед в безкрая.

— … По-значими, защото никога не знаеш откъде идват, къде е началото и къде — краят им… Любовта, жената я виждаш пред себе си, в леглото си дори, любовта я чувстваш как се ражда и как умира… А всичко това?…

Посочи отново нощта, големите заспали дървета и сякаш и на него му стана страшно. Мануила много ясно почувства вълнението на Андроник. Наистина сега всички неща изглеждаха другояче…

— И поне да им стигаше това, че те смазват със силата си — добави Андроник. — Ала никога не става така. Те те променят, помрачават разума ти, а понякога и напълно ти го вземат… Ето защо ти казвах…

— Разбирам — прекъсна го изтощен Мануила. — Това е като някаква отрова…

— Не, не е така — живо го прекъсна Андроник. — То е в кръвта ти и дори родителите ти не са виновни, че е там… Но виждам, че не ме слушаш — добави той и се усмихна снизходително.

Погледът на капитана беше празен, сънят вече го надвиваше. И сякаш всяка дума на младия човек прибавяше нова умора, наслагваше още повече сън в неговото същество.

— Да — призна той, — точно исках да те помоля да ме извиниш. Едва се държа на краката си… Денят беше труден за мен. И толкова странни неща…

Андроник стисна ръката му и го загледа усмихнат как се качва по стълбите. Препъваше се на всяка крачка, сякаш беше пиян. Мануила влезе в стаята почти без да съзнава къде стъпва. Намери мястото си и се тръшна облечен на дюшека. Останалите спяха, изтощени от умора.

* * *

Останал сам, Андроник тръгна да се разхожда умислен. Бавно мина край килиите на калугерите. Отникъде не се чуваше никакъв шум. Сякаш някакъв неестествен покой се беше настанил в цялата гора. Андроник тръгна полека по алеята, извеждаща от манастира. От двете й страни имаше високи дървета, ниски акации и диви саморасли рози. Всичко спеше дълбоко под ярката лунна светлина. Андроник дочу дрезгаво чуруликане от един храсталак и веднага спря.

— Какво бе, още ли не спиш?… Я ела тук!…

Протегна ръка и почака малко. Една дребна птичка изпърха между клоните, бързо прелетя и кацна свенливо в дланта му. Андроник внимателно приближи ръката си до лицето. Птичката трепереше, но не отлетя.

— Какво става с тебе? — попита Андроник, като се преструваше на сърдит. — Ей сега ще настъпи денят…

С другата си ръка леко и нежно прихвана птичето и го погали по главичката. То се сгуши, после весело разтърси перца.

— Хайде, най-хубаво ще направиш, ако веднага си легнеш, нали не си и ти влюбен!…

Протегна ръка и птичето послушно отлетя, без да се страхува, без дори да изчурулика. Младежът се заслуша за миг в шумоленето на листата, сякаш искаше да се увери, че го е послушало.

После се поколеба. Не знаеше накъде е по-добре да тръгне. Повървя наслуки по алеята, но бързо промени решението си и се отправи към езерото.

Когато мина покрай килиите, отново се спря, за да чуе дали някой не се е събудил. Все същата тишина като в омагьосан замък. Едва когато се намери извън зидовете на манастира и се спусна към езерото, усети, че тук глъчката е в разгара си. Щурци, зелени скакалци, жаби, големи птици, които кратко изкряскваха, събудени от луната — тук сякаш наистина животът продължаваше пълнокръвно дори и насън…

* * *

„Замълчи! Престани да плачеш! Нищо не се е случило!“ — говореше й Андроник съвсем близо до ухото. Госпожа Соломон всъщност плачеше, за да чувства още близостта му, мъжествена и топла, да чува още думите му, нашепвани с такава страст. „Много те моля!“ — продължи Андроник и докосна с устни крайчеца на ухото й. Госпожа Соломон никога досега не беше усещала такава нежност. Цялото й тяло омекна при това огнено докосване. Поиска да се защити, но ръцете на Андроник здраво я прегърнаха. „Надявам се, че в цялата тази гора има не само един сатир“ — пламенно й прошепна той. Госпожа Соломон се усмихна. „Откъде знаеш за какво си мисля? — попита тя хем за да се брани, хем за да го подразни. — Хайде, по-добре да видим какво правят другите!“ — добави бързо. „Всички спят — прошепна Андроник, — не се безпокой. И нима не виждаш, че угасна запалката? Това е знакът, това е залогът…“ Госпожа Соломон се опита да се отскубне от ръцете му, но топлината на младежа я замайваше, омагьосваше я. „Дано само някой не щракне запалката, да ни види“ — въздъхна тя…



Лиза чу отново гласа на Стере: „Петият!“, но този път така отдалече, така приглушено, че по-скоро отгатна думата, защото я знаеше. „Сега е неговият ред“ — си каза тя. Опита се да остане спокойна, но въпреки това трепереше. А ако преди това дойде змията?… Напразно се страхуваше. Андроник тихо се появи измежду дърветата. „Чакаше ли ме?“ — попита той и се усмихна. „Да. Исках да ти кажа, че запалката угасна…“ Посочи към хралупата на дървото, но Андроник дори не проследи жеста й с очи. Приближи се до нея и смело я прегърна. Лиза трепереше, но тялото на мъжа беше така силно и така привлекателно, че не посмя да се отдръпне. „Трябва да ми дадеш залога!“ — прошепна й Андроник. Лиза се опита да се откъсне от прегръдките му. Удоволствието може би ще е по-голямо, ако я подгони сега из гората, а после диво я прегърне с железните си горещи ръце. Не успя да се освободи. Андроник я приковаваше на място, шепнейки на ухото й. „Видя ли я?“ — попита той. Лиза почувства как кръвта нахлува в лицето й и все пак слушаше с голямо наслаждение дръзките му думи. „Не те ли е страх от нея?“ — попита отново Андроник. Лиза засрамено поклати глава и поиска да скрие лицето си в рамото на младежа, но той намери устните й и ги задържа, без да й позволи да си поеме дъх. Бавно-бавно, с едно безгранично наслаждение, примесено с ужас от смъртта, Лиза почувства как губи съзнание и припадна в мига, в който видя измежду свитите длани на Андроник да се появява ужасяващата глава на змията.

Владимир случайно протегна ръка в мрака и откри близо до себе си Лиза. Беше смаян, но не се осмели да я запита какво търси там, в неговото легло. „Та това не е твоето легло!“ — възкликна Лиза, сякаш отговаряше на неговия непроизнесен въпрос. Наистина Владимир с плахо учудване забеляза, че не се намира в стаята си, а в едно дълго непознато помещение, пълно със саксии с цветя. „Кой е запалил лампата?“ — внезапно попита той. „Не свети никаква лампа, струва ти се — отговори му усмихната Лиза, — свети само луната!“ Погледна го в очите настойчиво, предизвикателно. „Та това е грях — каза си Владимир. — Какво ще си помисли Стере?“ Лиза се доближи още повече до него и му прошепна: „Ти какво правеше в гората? Събираше змии, а?“ Владимир потрепери от страх. В същия миг забеляза с ужас как лицето на Лиза се променя, как погрознява противно и уродливо и му се зъби с огромната си синкава уста. Закри очите си с длани. Пое дъх изплашен, като трепереше целият от необясним ужас и отвращение. „Хайде, не се бой — чу той отново гласа на жената, — хайде по-добре да проследим другите!…“ Владимир отвори очи и видя пред себе си Аглая. „Убиха я — каза тя усмихната. — Нахвърлиха се всички върху нея и я убиха!“ Говореше за змията, разбира се. Владимир въздъхна облекчено. „Не беше кой знае колко голяма — продължи госпожа Соломон. — Ето, това е всичко, което остана!“ И му показа часовника. Циферблатът сега беше обсипан с блестящи мъниста. „Да не е много късно — каза Владимир. — Знаеш, че идва моят ред.“ Зачакаха и двамата да чуят сигнала. Госпожа Соломон все повече се приближаваше към него. Прегърна го през кръста и се облегна на гърдите му. Владимир чувстваше как го завладява томителна слабост, приятна топлина, от която му прималя, и той се разтрепери. „Това не е възможно — казваше си той, — не е…“ Тогава чу вика на Стере: „Вторият!“ Изплъзна се от ръцете на жената и хукна диво в нощта през топлата и приветлива гора.

12.

Няколко минути след като Дорина заспа, някой се приближи до нея, потупа я по рамото и й каза:

— Хайде! Скоро ще стане ден!…

Девойката уплашено скочи от леглото. Така бързо? А другите тук ли ще останат, сами в манастира?…