Андроник постоя за миг с поглед, зареян в нощта навън. После се върна отново на мястото си в средата на стаята, постави ръка на челото си и започна тихичко да мърмори. Капитан Мануила го чуваше сега така ясно, сякаш му шепнеше на ухото, само на него. Същата магия, разбира се, тъй като постоянно се повтаряше думата „змия“, която Андроник произнасяше по безброй начини, просъскващо или провлечено. Мануила се усмихна. Нима всичко, което Андроник им разказваше за фантастичното си детство, прекарано сред цигани, не беше само измислица, за да ги излъже още веднъж? Ала тогава как това циганско отроче успя наистина да доведе змия тук, в средата на стаята? Капитан Мануила я видя, беше сигурен в това. Един голям сив смок, който почти беше танцувал на лунната светлина и беше пълзял по ръцете на Андроник… Може би Андроник е научил тези чародейства от циганите… И кой знае още колко други нечестиви неща?! Магьосник като него ще приспи цяла къща, ще обере каквото може и ще изчезне…

Мануила погледна подред останалите. Искаше само да разбере отсега дали Андроник не ги е смаял с някоя благовонна билка и дали не е откраднал часовника на Стамате например… По изпитите им и бледи лица обаче капитанът не можа да отгатне нищо. Стояха долепени до стената както в началото, със същите восъчни лица. Почувства отново, че го обхваща страх, и клепачите му сякаш натежаха. А ако изкрещи… Нямаше сили да помръдне дори пръст, не можеше да издаде дори стон. Точно както в онзи ужасен, незаличим час от детството, когато беше влязъл ненадейно в стаята на майка си на село и я беше намерил онемяла, просната на пода с празен поглед, а той не можеше да разбере какво й се е случило. Узна едва по-късно — дошла една циганка, врачуваща на раковина, седнала на пода да й гадае, извадила от торбата ръка на мъртвец и с нея направила един кръг наоколо. Само толкова си спомняше… Сега обаче Мануила разбираше добре какво става пред него. Съзнаваше, че Андроник вече разваля магията, след като беше завършил невероятния си разказ, че е откраднат господарски син, отгледан сред цигани…

Пръв излезе от вцепенението Стере. Той беше видял как Андроник се обърна към прозореца, знаеше, че змията вече отдавна я няма. Пристъпи напред, отначало боязливо, а после бързо се отправи към вратата. Нощният въздух го посрещна студен и свеж и го събуди. Стере въздъхна уморено и разтри челото си. Опитваше се да разбере какво се беше случило с него. Всички спомени се оплитаха в ума му. Почувства се уморен, боляха го най-вече изтръпналите крака и ставите. Седна на края на стълбите и дълбоко си пое въздух.

10.

— Госпожи и господа! — чу се гласът на Андроник. — Веселието може да започне отново! Змията, това нечестиво, телурично животно, земно оръдие на дявола, беше изгонена оттук…

Напразно Андроник се опитваше да се шегува. Всички се пробуждаха с мъка, боязливо се отдръпваха от стената и търсеха погледите си. Андроник се приближи до господин Соломон и постави ръцете си на раменете му. Мъжът сънливо се поклати.

— Готово, господин Соломон! — извика Андроник. — Изгоних я! Отиде си!…

Господин Соломон явно не разбираше. Младежът заплашително впи поглед в очите му, разтърси го и прошепна:

— Събуди се! Нищо не се е случило!…

В този миг се чу острият вик на страдаща жена и госпожа Соломон конвулсивно зарида. Всички изтръпнаха. Стере нерешително се появи на прага. Госпожа Соломон плачеше съкрушена, смазана, като че всеки миг щеше да се строполи без свяст. Андроник бързо отиде при нея и стисна ръката й…

— Госпожо! Госпожо! — силно извика той, за да надделее истеричните писъци на жената. — Това беше само шега, събудете се!…

Госпожа Соломон се стресна и за миг преглътна сълзите си, после заплака отново, като трепереше цялата.

— Трябваше да очакваме и това! — каза Андроник, сякаш се обръщаше към някого от мъжете, които стояха наблизо.

Всички изглеждаха обаче все още сънени, изумени от собственото си приключение, учудени от тези крясъци, които не знаеха откъде идват. Андроник пристъпи още по-близо до госпожа Соломон и сложи дясната си ръка на челото й.

— Край вече — прошепна той, — мина, нали?

Жената захълца покорно. Кризата, изглежда, я беше събудила, защото веднага я досрамя от слабостта й, и тя несигурно се отправи към съседната стая.

— Какво стана? — попита смутено Стере от прага. — Кой крещеше така?…

— Аглая — кротко прошепна господин Соломон, като че ли се извиняваше. — Нервна е… Не издържа — добави той сякаш на себе си.

Излезе от вцепенението и капитан Мануила. Приближи се до Стамате и тъй като искаше да види със собствените си очи светещия циферблат, го попита:

— Колко е часът?

Стамате много внимателно разгледа стрелките.

— Дванайсет и единайсет минути — каза той.

Андроник се засмя.

— Можеше да запиташ направо мене — каза той и се приближи до капитана. — Всичко продължи само три минути, дори по-малко…

— Повече беше — замисли се капитанът, като се опитваше да свърже нишката на спомените си и да открие началото им.

— Сторило ви се е — поясни Андроник. — Така става винаги, времето тече по-бавно при подобни обстоятелства…

Говореше високо и ясно, пъхнал ръце в джобовете на сакото си, като че нищо не беше се случило. Опитваше се да прогони по някакъв начин студенината и болезненото безпокойство, което беше обхванало всички. Никой не помръдваше, без преди това да се е огледал внимателно навсякъде, сякаш се страхуваше да не се блъснат в нещо незабелязано досега, но готово всеки миг да се изпречи пред тях. Помещението се беше променило някак нелогично: на някои места беше станало твърде претрупано, на други — празно и опасно.

— Какво беше това? — чу Андроник гласа на Владимир.

— Само едно чародейство, мой скъпи приятелю — отговори му усмихнат Андроник.

Не пропусна случая да им обясни, да ги съживи.

— Ти, който изучаваш история и литература, трябва да знаеш това по-добре от мене — добави Андроник. — Аз умея само да правя магии… понякога, и то повече на шега…

Андроник говореше и в същото време въртеше очи из стаята, като се опитваше да запали любопитството на останалите, да ги привлече към себе си.

— Ти знаеш колко много символи са свързани със змията във вярванията на всички народи — продължи той все по-високо. — Спомни си за змията…

— Пази боже! Пази боже! — извика в този момент госпожа Замфиреску и се прекръсти уплашено.

Като чу думата „змия“, целият предишен ужас я разтърси отново. Андроник млъкна внезапно и се отдръпна от Владимир.

— Сега разбирам какво е станало — каза Андроник и потърси кибрит на масата. — В стаята гори само една лампа, а лунната светлина е много силна…

От тази лунна светлина Дорина все още не можеше да откъсне очи. Сякаш само от нея се надяваше да дойде някаква развръзка, сякаш само в тези сребристи струи можеше да намери обяснение на всичко, което се случи. Нишката на събитията досега все се късаше.

Девойката се беше озовавала от време на време, в просъница, в различни ситуации, чиято последователност сега никак не можеше да възстанови. Ала всичко, което се беше случило на брега на лунното езеро, беше започнало именно от тази студена светлина. И сватбата, и младоженецът, и лодката, люлееща се от дълго време самотна, която е толкова трудно да отблъснеш от брега…

— Сега, разбира се, е по-добре! — възкликна Андроник, след като запали още една лампа и вдигна фитила на първата.

Лунната светлина избледня и се процеди навън, унизена от новия пламък на лампите. Стените и предметите в стаята отново придобиха очертания. В минутите на мълчание отвън се чуваха щурците, но песента им идваше сякаш от много далече.

— Госпожи и господа! — още веднъж се опита Андроник да ободри другарите си. — Сега всичко е както преди!… Бихме могли да измислим, нова игра, докато се свари кафето!…

Господин Соломон с ужас си припомни, че само преди малко беше попитал кой ще пие още едно кафе. Какво ли се беше случило оттогава? Сложих ли кафето да се вари, сервирах ли го, изпиха ли го?!… Може би!… И все пак Андроник отново чака да се свари кафето. Друго ли?… Господин Соломон уплашено разтърка челото си. Помисли си, че му се мяркат мисли и образи, които само обърканият му мозък свързва в едно. И все пак стаята беше същата, както и по-рано. И хората бяха същите. „Само Агло е в другата стая, прилоша й. Ще трябва да видя как е…“

Господин Соломон решително си проправи път към съседната стая. Намери жена си просната на леглото, с изнурено, безизразно лице.

— Смяташ ли, че ще се уреди? — попита тя с пресипнал глас, като го видя до леглото.

Господин Соломон сви рамене. Въпросът не го учуди, но не намери какво да отговори и се задоволи само да вдигне рамене.

— Мислех си за Дорина, за нея ти казвах — добави госпожа Соломон със същия нисък и изтощен глас.

— Така е, имаш право, почти бях забравил — рече господин Соломон. — Току-виж, нещата се променили сега…

— Защо?

— Знам ли, казах го ей тъй. Кой знае?…

Госпожа Соломон бавно извърна глава. Дишаше тежко и всяко движение като че още повече я замайваше…

— А на теб какво ти е? — попита тя.

— Нищо, добре съм. Мислех си, че трябва да пием по едно кафе…