Андроник не промълви повече нито дума. И той чакаше. Лунната светлина стигна до краката му. Нима започва някаква магия?… Дорина беше вперила очи в него и сякаш не осъзнаваше, че е будна. Каквото и да се случеше сега, не би я учудило. Както насън — всяка среща, всяка нелепост, всичко й се струваше естествено. Нея никой няма да я докосне, никой няма да може да й причини зло — като насън…
И толкова естествено влезе змията в стаята, като пропълзя покрай краката им, че никой не се изплаши. Една празнота в гърдите, и толкова.
Беше голям пепеляв смок, който напредваше внимателно, сякаш едва сега се раздвижваше. Пълзеше тромаво, повдигаше леко глава и после пак бързо я навеждаше към пода, като че търсеше следа.
Когато се приближи до ивицата светлина, спря за миг зашеметен. После се отправи към Андроник, като се полюшваше. Лунната светлина сякаш омагьоса и него, защото сега се влачеше със сънлива грациозност и всяка нова извивка караше тъмните му люспи да потрепват. На Дорина й се стори, че змията идва право към нея, и неочакван ужас прогони досегашната омая. Като че внезапно се беше пробудила пред нещо, което е невъзможно да се гледа с очи, нещо ужасно и опасно, забранено за девойки. Близостта на змията изсмукваше дъха й, изтласкваше кръвта от вените й, разтапяше цялата й плът в някакъв ужас, примесен с непознатия трепет на мъчителна любов. Някаква смесица от смърт и еротика лъхаше от това уродливо поклащане на влечугото в студената светлина.
— Хайде, по-бързо! — чу Дорина думите на Андроник, идващи сякаш от много далече.
Кого ли вика така настойчиво? Кръвта нахлу отново в лицето на девойката, като че беше чула някаква много тайна, забранена дума. Ужасът и отвращението я замайваха със същата сила, с която се бореха в кръвта й свенливостта и непозволеното желание.
— Къде се забави толкова? — чуха се отново сподавените думи на Андроник.
Смокът съвсем се беше приближил до него и сега сякаш се бореше със собствения си свян и не се осмеляваше да сложи глава в отворената длан, която протягаше младежът. Застана напрегнат и зачака, само главата му непрекъснато помръдваше, като че ли се опитваше да се освободи от някаква магия.
— Хайде, ела тук! — заповяда му Андроник.
Лиза затвори очи и залепи лакти за стената. Всеки момент можеше да припадне и да се свлече на пода. Видя как змията се вдига до дланта на Андроник и като че самата тя почувства студа и ужаса от докосването, като че тази стрела от неестествена плът я прониза цялата.
— Така, по-близо! — извика Андроник.
Дорина гледаше отново, замаяна и бледа. Никаква човешка сила не можеше сега да я изтръгне от този невидим кръг, който я свързваше с Андроник. Смокът плавно изпълзя по китката, после по ръката, докато докосна с вцепенената си глава врата на Андроник. Тогава младежът го хвана с дясната си ръка и го задържа в юмрука си, като го гледаше в очите.
— Защо си така съкрушен? — попита той и се усмихна.
Мануила се пробуждаше. Видя змията в ръката на Андроник, но видяното приличаше толкова много на току-що свършилия сън, че почти не го учуди. Разглеждаше стаята с широко отворени очи. Не го обезпокои нито едно от бледите лица, които виждаше около себе си. Точно както досега, точно както в този зашеметяващ кошмарен сън, с разходката по езерото, с книгата „Le mystère de Jésus“, която Владимир четеше на глас, с вдигната нагоре дясна ръка. И изведнъж лодката потъна, точно както беше разказал Андроник на брега на езерото, потъна във водата, без тя да избълбука нито веднъж, плъзна се към дъното, сякаш беше покрита с олово.
— Някой ти е убил жената и си останал сам-самичък — говореше Андроник, като че ли чуваше в отговор шепота на змията.
Лиза отвори очи и потрепери цялата както в началото. Смокът се поклащаше близо до лицето на Андроник и всяко негово колебливо потрепване придобиваше в усещанията на Лиза един друг, неочакван смисъл. Влудяваща омая идваше от думите на Андроник, от танца на влечугото.
— Искаше да ухапеш някого тук ли? — попита Андроник приятеля си. — Искаше да си отмъстиш?… А нима не виждаш, че всички тук са порядъчни хора и има толкова красиви жени — добави той усмихнат, без да отмести поглед от очите на змията.
Дорина отново поруменя и сърцето й заби силно. Мислите и желанията й сега без свян завладяха ума й. За нея, разбира се, говореше Андроник: „красиви жени“. Нея беше избрал той…
— На сватба ли си дошъл? — запита учудено Андроник. — Почувствал си, че тук има сватба?!…
Капитан Мануила изведнъж се изчерви. Въпреки че беше точно като насън, тези неща все пак не бива да се казват пред всички. Обърна се към Дорина и бегло я погледна. Девойката стоеше като закована. Беше бледа, с треперещи устни. В този миг за нея започваше пътуването. Лодката ги чакаше на същото място, тях двамата, да потеглят навътре в езерото. С Андроник до нея, отпуснала се на ръката му, тя вече не изпитваше нищо, дори и радост. Сега ще се отблъсват от брега и ще останат прегърнати в лодката, може би дори притиснати един до друг на дъното й, като в гнездо. „Вторият!“ — чу в този миг гласа на Стере и поиска да тръгне. Но някаква невидима тежест я прикова на място, увиснала на ръката на Андроник. „Хайде, тичай!“ — чу отново гласа на Стере, сякаш вече по-настоятелен. „Ще загубиш залога!“ — й каза някой до нея на шега. Сега обаче Дорина знаеше какво означава това и сведе очи. Нали е сватба, знае какво я очаква… Но защо ли не можеше да помръдне от брега на езерото, не можеше да се движи, да тича?… „Тичай! Тичай!“ — чу тя още веднъж няколко гласа, които викаха зад нея. Нима Андроник не можеше да е реши, нима не му харесваше нейният залог?…
— И кои ще бъдат булката и младоженецът? — пошегува се Андроник. — Коя от дамите би избрал ти, проклето животно, останало без жена?!
Разбира се, Андроник пита змията само на шега, реши Лиза. За нея си мисли той, когато казва, че тук има толкова красиви жени и от всички трябва да избере една. Да избере само една, ето това ще направи сега Андроник. Затова постави жените в кръг, долепени до стената, за да ги вижда по-добре, да ни прецени всичките и да си избере само една. Годеникът е той самият. „И ме е избрал мене, само мене“ — чувстваше Лиза, омагьосана от безсрамния, мъжествен танц на змията.
— Хайде, кажи, на тебе коя тук ти харесва най-много? — прошепна все така шеговито Андроник.
Госпожица Замфиреску се разтрепери. Ами ако я избере нея? Ако змията я доближи, ако почувства как пълзи по гърдите й, как слиза дръзко надолу, все по-сигурно и по-ужасяващо?! Не, не, това не е възможно, защо така, защо тъкмо нея?!…
— Добре! — извика Андроник и се засмя. — Голям проклетник си ти!… А сега си върви оттук, мъртвата те чака…
Точно както си мислеше ужасена госпожа Замфиреску. Този нечестив смок е всъщност една душа, дошла кой знае от чий гроб. И има мъртва съпруга. Точно както всички останали, както всички хора, които имат близки, отдавна заровени в земята. Оттам идват те понякога, преобразени в змии — идват в къщите на живите и пият мляко, оставено за тях, и вино, смесено с мед… Ужасът на госпожа Замфиреску граничеше с благоговение. Само да имаше още малко сила да се прекръсти, да се помоли за душите на мъртвите. Кой ли не намира покой на оня свят и е изпратил тази нечестива змия от толкова далече, точно в манастира… Дано само не поиска и другиго. Да не поиска нов гроб, че понякога има и такива поличби.
— Ще отидеш далече — прошепна Андроник, — ще плуваш до острова в средата на езерото и ще останеш скрит там. Да не съм чул, че си ми престъпил думата. И да не си ухапал човек. Нищо няма да ти се случи, бъди спокоен… Хайде, сега върви…
Змията остана за миг изправена в ивицата лунна светлина, сякаш се умилкваше пред нечии невидими очи. Андроник бавно вдигна ръка и посочи вратата. Изплашено вероятно от заплахата, влечугото се обърна, но се поколеба, докато си намери пътя. Главата му непрестанно мърдаше нагоре-надолу.
Владимир сега го виждаше много добре, защото неговият бяг в гората, сам, преследван от невидим дух, едва сега завърши. Дори не беше разбрал как започна гоненицата. С един циферблат на светещ часовник, който ставаше все по-голям и по-голям и изведнъж го ослепи със зелените си лунни отблясъци, а в средата му се появи змията. Как не беше разбрал, че часовникът на Стамате, който държеше в ръка, докато бягаше в гората, крие в себе си змия? Неусетно стрелката на часовника беше започнала да расте и да оживява и Владимир изведнъж с ужас видя как изникват пръстените на змията, как блестят и потреперват те на фосфоресциращата светлина. Веднага да пусне часовника, да го захвърли! А нима все още го държеше в ръка? Беше зад него! „Вторият!“ — чу Владимир вика на Стере. Каква радост е да можеш да бягаш нощем в гората, където има толкова много големи и добри дървета, които могат да те скрият. Колко добър беше Стере, че му даде знак за тръгване тъкмо сега, да може да избяга от нечестивия дъх след себе си, да се избави от омайващата светлина на фосфоресциращия циферблат… И изведнъж върху килима от светлина пред него се изправи змията. Вече не го плашеше. Беше в краката му, не идваше отзад, голяма и невидима.
— По-бързо, по-бързо! — заповяда Андроник, като пристъпи и той към вратата.
„Значи Андроник е бил този, който ми разказа приказката за хубавата белолика Аргира, превърната в змия“ — досети се Стамате. Сега се учуди, че му е било толкова трудно да го разбере. Едва когато позна гласа на Андроник, когато го видя, че е съвсем близко и се отправя към вратата, той осъзна кой е говорил. Стамате през цялото време мислеше, че разказва калугерът. Беше му се сторило, разбира се, тъй като икономът не се виждаше никъде. И дори не бяха вече в манастирската изба. Ето, всички останали са тук…
"Майтреи. Змията" отзывы
Отзывы читателей о книге "Майтреи. Змията". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Майтреи. Змията" друзьям в соцсетях.