Намериха иконома и поискаха двайсет литра от тъмночервеното вино. Калугерът взе две големи глинени кани и едно ведро и им показа пътя.

— Само да можете да го изпиете всичкото — прошепна той, без да извръща очи.

Когато стигна пред една дървена врата, обкована с железа, калугерът спря, потърси ключа и отвори бавно, внимателно. После запали една вощеница и взе ведрото в лявата си ръка. Глинените кани остави на Владимир.

— Стъпвайте по-внимателно, че стъпалата са доста изтъркани — посъветва ги той.

Движеха се внимателно и с известно вълнение. Сводът на избата беше висок и се разширяваше, колкото по-навътре навлизаха. Владимир настръхна от студа и влагата, от тайнствеността на тези остарели зидове, от играта на сенките, раздвижени от пламъка на свещите.

— Кой знае колко неща са се случили тук — каза той замаян.

— Същото си мислех и аз — обади се капитанът. — Сякаш нещо те притиска… А сега тук се пазят само бъчвите с манастирско вино…

Стамате учудено разглеждаше стените на избата.

— … Дай ни, моля те, и малко от хубавото сирене — каза господин Соломон.

Калугерът пусна виното да тече в каната. То клокочеше и разпръскваше силна, благоуханна миризма. Очите на Владимир останаха приковани в рубинения въртеж в гърлото на съда. Виното преля малко и изтече във ведрото.

— … Това е най-хубавото вино по тези места — каза Андроник.

Всички потръпнаха и се обърнаха уплашени.

— Как дойде така бе, байно, че никой не те усети? — весело го запита господин Соломон.

Андроник посочи пътя, извеждащ от избата.

— Оттам — каза той спокойно. — Загубих ви на двора и затова дойдох направо в избата. Не за първи път слизам тук — добави той усмихнат. — Колко ведра от това вино съм изпил досега…

Калугерът вдигна глава, за да види по-добре лицето му. На пламъка на свещта всички имаха бледи, изпити лица, с дълбоки сенки.

— Познаваш ме, нали, отче? — попита го Андроник и прекара ръка през косите си.

— Идват много господа в манастира — каза калугерът и сведе очи. — Не ги помня добре.

— Но мене ме знаеш — добави по-тихо Андроник, като че ли искаше да го чуе само калугерът.

Обърна се рязко към останалите и им показа с ръка свода на избата.

— Аз познавам всички тези стени, сякаш съм бил тук от самото начало… Понякога ми се струва, че сънувам, толкова много неща помня. Кой ли ми ги е казал, кой ли ми ги е показал?… Сякаш съм се родил, когато се е градил манастирът…

Господин Соломон се засмя. Вдигна една от пълните кани доволен и я претегли на ръка.

— Говориш като по книга — каза той на Андроник. — Като в онези разкази за хора, които си въобразяват, че са живели някога и друг живот…

— Не — простичко го прекъсна Андроник. — На мен не ми се струва, че съм живял и друг живот някога, отдавна. Аз имам чувството, че съм живял тук непрекъснато, от съзиждането на манастира…

— Че то има повече от сто години — каза калугерът, но без особено учудване.

— Има дори повече, отколкото мисли твое преподобие — поправи го усмихнат Андроник.

Владимир наблюдаваше с известен страх навъсеното лице на Андроник. Дали от студа в избата или от изпаренията на разлятото вино, или пък от зашеметяващите сенки, които хвърляше по стените трепкащият пламък на свещта, но в последните минути неговите чувства и възприятия се бяха променили. Струваше му се, че с тези свои разкази Андроник злобно се подиграва с всички. Лицето му е мрачно, но е готов всеки миг да избухне в смях. Как останалите не забелязват, че Андроник се шегува или пък може би наистина сънува, пиян вече от това вино.

— Плащаме честно, господарски, и тръгваме — каза господин Соломон и отброи парите.

Капитан Мануила се беше смълчал и сякаш блуждаеше в мрака. Съживи го Андроник, като му показа отново стените.

— Мисля, че днес вече никой не знае — каза той, — че на това място загина истинската дъщеря на Моруци32, неговата родна дъщеря, а не другата, осиновената от втория брак…

Калугерът вдигна уплашено очи и скришом се прекръсти набързо. Андроник се престори, че не го вижда, и продължи с втренчени в Мануила очи:

— И аз не бих могъл да ти кажа откъде знам това, но така е останало. Тук е умряла тя, Аргира, „бледоликата хубавица“, както шеговито я наричали тогава…

— Защо е умряла? — попита Владимир с половин уста.

Доведоха я тук насила и без да знае старият княз. Някои казваха, че дори без да знае игуменът. Тогава жените не влизаха много в мъжките манастири. Доведоха я една нощ и както не се знае защо умря толкова неочаквано, така не се знае и как умря. Искаха да се отърват от нея, защото в същата година се уреждаше втората женитба на стария и другата девойка чакаше… И умря Аргира на третата нощ. Тук, на това място…

Андроник се обърна и показа с ръка наоколо.

— Споменавате ли я понякога в службите, отче? — неочаквано попита той калугера.

Икономът поклати глава. Сега за пръв път чуваше тази история и тя му се струваше измислена и варварска. Болярска дъщеря, умряла точно в избата на манастира — изглеждаше му невероятно.

— Хайде да вървим, че май става студено — каза господин Соломон.

Тръгнаха. Всички бяха настръхнали от студа в избата и от зловещия спомен, който Андроник беше възкресил толкова неочаквано.

— Какво ти дойде наум да ни плашиш с това момиче? — попита го господин Соломон, щом излязоха навън.

Андроник се засмя.

— Така се шегувам аз понякога, за да дразня хората, които са ми симпатични — каза той с друг тон. — Но тази история е тъжна, нали?…

След студа в избата нощта навън им се стори топла. Виждаше се част от небето между дърветата и килиите. Дворът изглеждаше леко осветен от скрита някъде наблизо светлина.

— Какво великолепие — възкликна господин Соломон, като гледаше небето и се възхищаваше на многобройните звезди. Беше спрял насред двора с кана вино в ръка. Андроник използва случая, приближи се до него и му прошепна тихо, за да не го чуят останалите:

— Моля те, не казвай на жените за историята с момичето. Ще им развалиш настроението…

Господин Соломон му кимна лукаво. В следващия миг обаче, като се взря по-дълбоко в очите на Андроник, шеговитото му настроение се изпари. Те имаха метален, тъмен, замайващ блясък.

— И ти си един дявол! — възкликна той.

В действителност близо до младежа изведнъж се беше почувствал изтощен. Безброй глупости му минаха тогава през ума. Дали пък този Андроник не е някой магьосник — от ония, които слагат упойващи билки във виното, за да ограбват после хората…

Тръгна подир другите, ала в душата му се беше прокраднало съмнение.

— Жаден ли си? — попита той след малко и спря. — Хайде да пийнем от каната…

Андроник на свой ред намигна лукаво, взе каната от ръцете на Соломон и внимателно я доближи до устните си. Започна да пие жадно, лакомо. Гълташе като насън. На господин Соломон чак не му се вярваше, но този юнашки жест го поуспокои. Докосна леко рамото на Андроник.

— Спри бе, човек, остави по глътка и за другите…

— Най-вече! — каза Андроник шеговито и загадъчно, след като отдръпна каната от устните си.

Ускориха крачка, за да настигнат другарите си.

8.

Вечерята беше към края си. Наближаваше полунощ и младите вече нямаха търпение да станат от масата и да отидат в някоя друга стая. Там биха могли да разговарят по-свободно, да си организират други игри или дори да потанцуват. Госпожа Соломон беше споменала, че се е погрижила да донесе грамофона на Владимир. Ако покрият с носна кърпа фунията, може би няма да се чува отвън. „Всъщност — беше добавила тя — всички калугери спят по това време.“

Трапезата беше скромна само на вид — малки чинии, книжни салфетки, тук-таме чаши. Всъщност госпожа Соломон и госпожа Замфиреску бяха отрупали масата със студено печено месо, колбаси, сардели, различни видове сирене, плодове. Избраха нарочно тази стая за трапезария, за да оставят свободни за игри и танци другите помещения — по-големи и по-чисти. Всички знаеха, че този „студен бюфет“ — както казваше госпожа Замфиреску — няма да трае дълго, и не искаха да пръскат чинии и чаши и в другите стаи. В две от тях щяха да спят по-късно дамите. Бяха занесли там пътните си чанти, дрехите и пакетите. Леглата щяха да бъдат събрани едно до друго, за да се сместят по-добре. Госпожа Соломон обяви, че и тя остава, въпреки че беше усетила веднага комарите.

Владимир пръв даде знак за ставане. Беше пил доста и сега бе придобил кураж и неизчерпаемо въодушевление. На трапезата беше седял между госпожа Соломон и госпожица Замфиреску и се беше почувствал ухажван и от двете. Всяка от тях искаше да му каже нещо тайно на ухото, като притисне гърдите си до рамото му. Впрочем по време на вечерята компанията съвсем се беше отпуснала. Манастирското вино беше поразпалило всички, дори и Замфирескуви, които не бяха така близки с останалите.

— Хайде да видим дали не е изгряла луната — каза Владимир, като стана от стола и хвана за ръка госпожица Замфиреску.

— А дали да не направим сега една разходка до езерото? — попита някой.

Шумът от отместените от масата столове, благодарностите, отправени към домакините, смехът и всеобщите приказки заглушиха отговора. Всички се отправиха към голямата средна стая. Господин Соломон точно се опитваше да преброи желаещите още едно кафе, когато забеляза, че Андроник е побледнял, а погледът му е прикован във вратата. Откакто беше станал от масата, Андроник не беше отронил ни дума. Изглеждаше загрижен, възбуден, а очите му шареха на всички страни.