Дорина също погледна нагоре, към небето. Наистина беше толкова тихо, толкова спокойно…

— Сякаш сме в Чишмиджиу — добави Мануила.

— Не, по-скоро в Синая, в парка оттатък манастира — уточни Дорина и се усмихна.

— Тъжно е, нали?… И като си помислиш, че можехме да влезем в гората боязливо и да си разказваме приказки с дяволи и призраци…

— Не, не, моля ви, наистина ме е страх — възкликна Дорина глезено.

— Все ще мога да ви защитя, не се страхувайте… Както и да е, щяхме да прекараме много/по-добре, ако не бяхме срещнали онзи младеж…

Дорина отново помръкна. Ядосваше я настойчивостта на Мануила. „Кой знае какво си мисли за мене този грубиян…“ Всъщност, когато го видя, Дорина за миг повярва, че е Андроник. Би било забавно да срещне Андроник сама. Кой знае, може би… Обърна се пак назад. Нямаше никого, а беше й се сторило, че някой ги наблюдава. Бяха се отдалечили много от останалата част от групата.

— Какво мислите, че правят другите? — попита Дорина, за да смени темата.

— Каквото правим и ние, говорят за любов… — каза капитанът с преднамерена вулгарност.

Дорина трепна неспокойно. „Ако вземе сега да ми се обяснява?“ Би било смешно… И все пак е възможно този човек един ден… Поне да беше глупав като Стере, да можеше да го презира…

— Аз поне искам да разговаряме с вас за любовта — поде отново капитанът, — но не на шега… Не зная какво правят сега останалите, аз обаче искам да ви запитам сериозно, приятелски, ако ми позволите, разбира се…

— Но да! — побърза да се съгласи Дорина поуспокоена.

— Искам да ви запитам вие как мислите: всичко това, любовта, една случайност ли е, пламък, който се разгаря изведнъж, както се казва, или е нещо, което се натрупва бавно, след няколко години съжителство и приятелство… Вашето мнение, разбира се, ме интересува…

— Виждате ли, аз малко разбирам от това, за да имам лично мнение — пошегува се Дорина. — Вероятно бих могла да ви, кажа нещо по този въпрос, но от друга гледна точка. Бих могла да говоря като за нещо непознато още, за което съм си мислила, разбира се, и аз като за един идеал.

Започна да приказва бързо, разпалено, на скоро си даде сметка, че не мисли, като говори, че говори почти несъзнателно. Други спомени имаше в ума й, завладян от проблясването на две неспокойни очи… Спря и погледна отново небето, за да дойде на себе си.

„Мисли си за другия“ — разбра с огорчение Мануила.

Чувстваше толкова ясно присъствието му, че вълна от отчаяна ревност ярко оцвети бузите му, спря дъха му.

— Да, разбирам — каза той, като се овладя.

— Така е, нали? Има неща, които е много трудно да определиш… — извини се Дорина.

Продължаваха да вървят заедно. Пак за него, все за него си мисли — усещаше капитанът.

— Колко ли е часът?! — попита изведнъж Дорина, сякаш си беше припомнила, че трябва да свърши нещо неотложно. — Дали да не се връщаме?…

7.

Минаваше десет часът и семейство Замфиреску започваше да губи търпение. Бяха останали на двора и седяха на пейката пред манастирската приемница.

— Да знаете, че е така, както ви казах — обади се госпожа Замфиреску. — Искат да се отърват от Дорина…

Госпожица Замфиреску се почувства унижена от обрата на разговора, стана от пейката и се отправи към езерото.

— Отивам да видя дали не идват — каза тя.

— … И аз подозирам кой е уредил работата — продължи госпожа Замфиреску. — Станало е тайничко в Букурещ, да не разберем ние нищо… Изглежда, се страхуват да не им откраднем зетя…

Понечи да се засмее, но не можа да овладее яда си. Поне да беше се върнала по-скоро Лиза, да научи нещо от нея…

— Гладна ли си? — попита я господин Замфиреску. — Какво ще кажеш, ако не ги чакаме повече и седнем на масата?…

Госпожа Замфиреску намери повод да си излее яда.

— Боже господи, че нали до четири часа седяхме на масата, драги! И, слава богу, добре си похапна…

Господин Замфиреску рязко се обърна към жена си, готов за кавга. Точно в този момент обаче госпожица Замфиреску затича към тях, като им махаше с ръка.

— Връщат се — извика тя весело. — Чух им гласовете откъм езерото… Каква приятна компания са!…

Сега съжаляваше, че не отиде и тя с тях в гората… Може би са играли различни игри или са попели заедно. След като толкова се забавиха…

— Добре, че се връщат — каза господин Замфиреску оживен. — Надявам се, че след вечерята няма веднага да седнете да играете карти…

Госпожа Замфиреску се нацупи, стана от пейката и отиде при дъщеря си.

— И да не вземеш да им кажеш, че сме ги чакали за вечеря — прошепна тя. — Да не си мислят, че примираме за тях… Да видим най-напред дали ще ни поканят…

Гласовете се чуваха вече съвсем ясно. Изглежда обаче, че групата се движеше бавно, тъй като известно време не се показа никой. Постоянно се чуваше смях. Госпожа Замфиреску също си приготви усмивката. Върна се отново на пейката и започна да говори високо, като се опитваше да оживи своята малка група. „Да не си помислят, че ни е доскучало тук сами и че ги чакаме тях, за да се забавляваме…“

— Кога ще изгрее луната, Хорика?! — попита тя гальовно господин Замфиреску.

— Към полунощ — отговори мъжът й и се взря в небето.

— Мене не ме излъгахте — чу се гласът на Стере, — защото ние с Жорж добре се бяхме разположили, не сме кръстосвали гората като вас…

— Е, хайде, кажете, не беше ли хубаво?! — попита засмян Андроник.

Това беше смях, който не можеше да те разсърди. Младежки, искрен, клокочещ сякаш от горда мъжественост. Госпожица Замфиреску се усмихна, въпреки че другите бяха още на няколко метра от нея.

— Най-излъган останах аз — добави Андроник, — защото планът ми не успя…

— А защо не искаш да ни кажеш какъв план имаше? — попита Лиза.

— Не мога — извини се Андроник, — защото още не съм се отказал от него. Заблудих се малко в гората и не стигнах навреме, това беше всичко… Иначе и досега щяхте да сте в гората…

— Умирам от любопитство! — каза Лиза.

— Бъдете спокойна, госпожо — увери я Андроник. — Играта продължава, без дори да подозираме…

Двете групи се събраха и госпожа Соломон разказа на другите как бягаха из гората.

— Беше страхотно! — възкликна тя. — Толкова тихо и един чист въздух…

— Нали ви казах? — намеси се госпожица Замфиреску.

Всички бяха въодушевени и говореха едновременно. Дори Стамате беше сега по-общителен и от време на време се осмеляваше да се пошегува. Целувките на Лиза му бяха вдъхнали смелост.

— Да знаете, че щом изгрее луната, ще отидем още веднъж в гората — каза той.

— Аз не — застрахова се Стере. — Да върви младежта.

Госпожа Замфиреску шумно се разсмя. Значи на Стере може да се разчита, а вероятно и на Соломон. Малко покер след вечеря, уединени в някоя стая на манастирската приемница…

— Кой ще приготви трапезата? — попита господин Соломон. — Донесохме си кошниците от колата?

Рири, Лиза и госпожа Соломон отидоха да сложат масата.

В първия момент госпожица Замфиреску поиска и тя да им помогне, но видя, че Дорина остава. В такъв случай е по-добре да остане и тя. Има толкова младежи — шегуват се, смеят се, — по-хубаво е тук…

— Кой ще дойде с мен в избата да купим вино? — попита отново господин Соломон.

Почти всички мъже пожелаха да видят манастирската изба. Особено нетърпеливи бяха Андроник и Владимир.

— Да знаете обаче, че ще донесем виното във ведро — обясни им господин Соломон, поласкан от вниманието, с което се посрещаше всяка негова покана.

— Във ведра и глинени кани — уточни господин Замфиреску. — И да поискате да ви дадат от онова, рубиненото, страхотно е… Има и тамянка, но то много бързо ти се качва в главата…

— Много е силно — намеси се и госпожа Замфиреску. — Хорика, ние от кое имаме в колата?

— От същото.

— Хич не ни и трябва да ги смесваме — каза Стере. — Да не забравиш обаче да поискаш и сирене. Правят тия тука едно сирене, да ти се вземе акълът…

Групата тръгна да търси калугера, отговарящ за избата. Когато се разприказваха, бяха забелязали сенки на монаси, наизлезли пред килиите да видят откъде идват толкова гласове, но икономът не беше между тях. Господин Соломон го познаваше — мършав, висок калугер, с рядка брада, „изгризана от молците — добави господин Соломон — и приказва на носа си“. Започна да говори носово като него.

Стамате и капитан Мануила се разсмяха.

— Но къде е Андроник? — запита внезапно господин Соломон, забелязал, че младежът е изчезнал.

— Сигурно е отишъл да търси приятелите си — каза Владимир.

— Хайде де! Нима мислиш, че тази история с приятелите е истина?! — промълви шепнешком, с ирония в гласа, капитанът.

— Шшт! Недей така, може да ни чуе — намеси се Стамате. — Не е хубаво да го одумваме, когато го няма.

— Това казвах и аз — обади се господин Соломон. — Изглежда ми момче от добро семейство, но жалко, че е такъв буен, неспокоен — добави той, за да помири всички.