От топлината на женската ръка Владимир разбра, че нещо се е случило със съпругата на братовчеда Соломон. Беше възбудена, очите й блестяха, гласът й беше станал по-плътен.

— Да знаеш колко ме беше страх, преди да те видя!… — оплака му се тя глезено. — Откакто се заблудих, стоя тук сама…

Същият трепет постепенно обхващаше и Владимир.

— Как можа да се заблудиш? — попита я той повече за да каже нещо, отколкото за да получи отговор.

Защото тази тишина, в която чуваше само ударите на сърцето си и учестеното дишане на братовчедка си, го ужасяваше…

— Стори ми се, че някой ме дебне — каза госпожа Соломон. — Тебе не те ли е страх?

— Не — каза спокойно Владимир. — Но не разбирам нищо от тази игра. Не зная дори колко минути са минали, откакто тръгнахме…

Обърна се към госпожа Соломон. Срещна пламтящите й очи и в миг поруменя.

— Дали да не отидем да видим колко е часът? — попита той ей така, колкото за да скрие смущението си.

— В това няма никакво очарование — прошепна госпожа Соломон. — Хайде по-добре да хванем някого в любовно прегрешение и да се пошегуваме.

Двамата тръгнаха, притиснати един до друг, да търсят пътеката. Владимир не смееше да мине покрай онези дървета, зад които беше чул преди малко шепот и приглушен смях. Страхуваше се и въпреки това мястото го привличаше като омагьосано.

Неговата братовчедка все повече се отпускаше на ръката му.

— Лиза — чу се отдалече гласът на Стере.

Госпожа Соломон се засмя.

— Всеки си търси жената! — каза тя високо. — Може точно в това да се състои играта…

Лиза чу стъпки и се опита да се освободи от ръцете на Стамате.

— Пусни ме! — прошепна тя.

Госпожа Соломон неочаквано спря, сякаш и нея я омая същото непонятно вълнение, което беше изпитал по-рано Владимир.

— Тук има някой — каза тя тихо. — Хайде да ги хванем…

Двамата се приближиха до дървото. Изведнъж Лиза застана пред тях.

— В тази гора има един фавън — възкликна тя, като се опитваше да скрие вълнението си.

— Да се надяваме, че не е само един — засмя се госпожа Соломон.

Искаше да хване отново ръката на Владимир, но той беше приковал очи в мястото, откъдето изскочи Лиза. Кой ли е бил там? И какво ли се е случило под прикритието на гъстия мрак? Срамуваше се от мислите си и в същото време го беше яд на собственото му тяло, което отчаяно се бореше със свенливостта. Искаше да избяга. Струваше му се, че сега цялата гора диша като човек, топло, чувствено. Сякаш от всички страни проникваше горещият дъх на голи тела и във всички храсталаци дишаха прегърнати двойки.

— А ти какво правеше тук, Владимире? — внезапно го попита Лиза. — Ти ли викаше преди малко? — попита го тя отново и му се усмихна.

— Като че ли не си разбрала… — отговори обиден Владимир и се намръщи. — Като че днес за първи път ми чуваш гласа…

Госпожа Соломон се засмя и го придърпа по-близо до себе си.

— Остави ми момчето на мира, не го ядосвай! — каза тя покровителствено.

Владимир беше отвратен от себе си. Трябваше да смени темата, да се избави от мислите си.

— Къде ли са другите? — попита той и бързо освободи ръката си, която госпожа Соломон беше хванала здраво. Приближи длани до устата си и се провикна.

След този протяжен вик сякаш му олекна напълно и той усети, че самочувствието му се възвръща. Стори му се, че цялата гора зашумя и зазвънтя от неговия вик.

— Влаад! — отговори му радостен вик на девойка. — Къде сте се скрили?

— Хайде да я изплашим! — предложи Лиза.

— Това е Рири — каза Владимир. — Ако я изплашим, ще се разкрещи и ще станем за смях…

И наистина откъм осветеното място се виждаше да се приближава една сянка, която пристъпваше страхливо.

— Не ме плашете! — извика Рири. — Знам къде сте!…

Въпреки това напредваше много предпазливо. Иззад всяко дърво би могъл да изскочи неочаквано някой, да я хване здраво с ръце и да я изплаши…

— Ще ви кажа нещо забавно — добави тя вече по-отблизо. — Ама не ме плашете!…

Спря и зачака. Трепереше цялата.

От мрака пред нея излезе Владимир.

— Къде беше? — попита я той, за да я успокои.

— Отидох да видя колко е часът и се загубих. Кой още е там? — бързо попита Рири и се взря изпитателно в мрака.

— Лиза и Агло — каза отегчено Владимир. — Видя ли още някого?

Рири се засмя.

— Минах покрай часовника — прошепна тя. — И да видиш, Стере и Жорж са вече там и много спокойно са се изтегнали на тревата.

Иззад дърветата се показа заинтригувана Лиза.

— А някой виждал ли е Андроник? — попита тя.

— Него не го видях… Да знаеш, че нещо ни готви… Имам обаче още една тайна — добави Рири, като отново сниши гласа си. — Дорина и капитанът се разхождат като влюбени…

Госпожа Соломон също дойде при тях.

— Видя ли ги? Капитанът ли беше или Андроник? — попита Лиза.

Рири възнегодува. Беше именно Мануила, крачеше до Дорина и двамата тихо си приказваха. Не беше успяла да чуе какво си говорят. Дорина все вдигаше нагоре глава, сякаш се опитваше да проникне с поглед през гъстите клони и да съзре небосвода.

— Сами ли бяха? — повтори въпроса си Лиза. — Да не би и Андроник да се е криел някъде там?…

Рири заобяснява наново. Усети, че говори разпалено, сякаш се опитваше да защити Андроник от неоснователно обвинение, и се изчерви.

— Какво ли са си говорили влюбените? — зачуди се Владимир и се усмихна. — Ще кажем на Жорж, да го зарадваме…

* * *

Капитан Мануила беше срещнал Дорина случайно, без да я търси. Тръгна последен и след кратко колебание се отправи към полянката. Както си вървеше замислен, с наведена глава, изведнъж му стана много противно, че прояви слабост. Да слуша той, благоразумен човек, заповедите на един хлапак. И дано поне няма нещо нечисто тук…

Изглеждаха му странни много неща в този Андроник. Най-много го дразнеше обаче това, че шумното му и вълнуващо появяване, въображението му на младеж, свикнал да си губи времето със спорт, жени или в сън, беше развалило на всички им удоволствието да потънат наивно смълчани в нощната тайнственост на гората. Тази голяма заспала гора вече не вълнуваше Мануила. Сякаш беше градска градина, в която си играят юношите и децата… Измислиците на Андроник бяха унищожили цялата загадъчност и сега сенките на дърветата се струваха на капитана подходящи само за любене или за спане.

Тъкмо мислеше да се върне на мястото, от което бяха тръгнали, когато видя съвсем близо до себе си Дорина. Позна я по ярката блуза, по дългите, неспокойни ръце.

— Вие ли сте, господин капитан? — попита го девойката.

— Да, случайно — отговори Мануила. — Чакате ли някого?

Наистина Дорина сякаш дебнеше. Беше си избрала място, откъдето можеше да наблюдава в разни посоки между стволовете на дърветата, а самата тя оставаше почти незабележима. Когато капитанът я запита, Дорина отрече прекалено категорично. Мануила разбра и кръвта изведнъж нахлу в лицето му. Озлоблението му към Андроник започна да расте. И в същото време оскърбената му гордост го караше малко да презира това глупаво момиче, което си мислеше, че може лесно да го измами с първия срещнат.

— Не разбирам много що за игра е това — каза Мануила, като забеляза, че Дорина мълчи объркано. — Имам чувството, че Андроник ще открадне нещо и ще изчезне… Най-забавното е, че толкова разумни хора се оставиха да ги заблуди — добави той бързо, като усети, че Дорина иска да го защити.

— Не вярвам господин Андроник да е един най-обикновен мошеник — каза Дорина, като се овладя.

Капитанът се засмя и се приближи още повече до девойката. Сега му се струваше, че пред него не стои една евентуална годеница, една добре възпитана госпожица, която трябва да уважава, а някое от онези безбройни момичета, които срещаше в своя ергенски живот. Хвана ръката й и я придърпа леко към себе си.

— Оставете, госпожице, той не заслужава да бъде защитаван от такова мило момиче като вас…

Дорина замръзна, учудена от рязката промяна в капитана. Що за човек е той, че си позволява толкова много и по такъв вулгарен начин?…

Страхуваше се да извика. Капитанът не беше й казал още нищо неприлично и на жеста му не би трябвало да се придава особено значение, ако не беше така неочакван…

— Хайде по-добре да се поразходим — каза отново Мануила.

Дорина се поколеба, но капитанът леко я дръпна след себе си.

— Доста странно постъпвате, господин капитан — осмели се да каже Дорина.

— Представете си, че играем на залози, госпожице — засмя се Мануила. — Сърди ли се някой?… И понякога се случва да ти се падне точно кавалерът, който не ти се харесва…

Подчерта така явно думите си, че Дорина се почувства задължена да се извини.

— Не исках да кажа това, но признавам, че вашият глас ме изплаши малко…

— Може би заради ехото… А не мислите ли, че сега дори не можем да почувстваме, че се намираме в гора? — попита след известно време капитанът и обгърна с поглед всичко наоколо.