Госпожа Соломон тутакси стана любопитна.

— Откъде знаеш?

— Дойде човекът от съдилището. Изпратили го в селото за газирана вода.

Госпожа Соломон се увлече в разговора и Владимир използва случая да се върне отново на двора. Всички се бяха събрали под вишната. Капитан Мануила сега изглеждаше много по-непринуден, много по-приветлив. Разговаряше с Дорина и Лиза. Рири и Стере стояха по-настрана със Стамате.

— Кажете ми и на мене за какво разговаряте — започна Владимир, като се мъчеше да скрие яда си.

Още щом се приближи до тях, почувства, че са го забравили, че всички тези хора са разговаряли, без да се съобразяват с неговите идеи, с интелигентните забележки, които беше направил, докато седеше на тревата с двамата гости. Чувстваше гордостта си наранена. В края на краищата той беше насочил разговора към по-сериозни неща, той се беше пожертвал да прави компания на съвсем непознати хора. И се бе осмелил да го отклони от баналните теми към по-значителни проблеми и към книгите. Ако не беше той, капитанът не би събрал кураж да говори за такива сериозни неща…

— Изказахме куп еретични мисли, млади човече — понечи да отговори капитан Мануила.

Владимир му беше признателен за това и когато се приближи до него, му се усмихна.

Дорина обаче го прекъсна.

— Искам да ми отговориш за какво си мислиш обикновено, когато гледаш в празно пространство — каза тя, подхващайки отново прекъснатия разговор.

— Аз никога не зная за какво си мисля, когато зарея поглед нанякъде — отговори Лиза.

Сега и тя се въодушеви. Разговорът я интересуваше.

— Обикновено си толкова уморен, че не си спомняш нищо — намеси се Владимир.

— А на теб случва ли ти се изведнъж да ти се стори, че вече някога си преживял същите неща? — попита живо Дорина. — Например, че всичко, което става сега тук, в градината, се е случило вече точно по същия начин, със същите хора, че си казал същите думи?!…

Изглежда, че въпросът я интересуваше твърде много, защото дори не остави капитана да отговори, а заприбавя множество подробности и обяснения.

— … Знаеш ли, понякога, когато ми се случи да почувствам, че вече съм преживяла точно същите неща, ме обхваща ужас…

В този миг й се стори, че ще й се случи същото и сега. Не, не беше възможно. „Капитан Мануила не съм срещала никога“ — каза си тя, за да се успокои. И все пак почувства леко замайване.

— Ако съжалявам, че не се записах да следвам и философия — каза Владимир, — то е именно заради тези проблеми на душата. При нас, в Историческия факултет, нищо интересно не се разисква…

Господин Соломон беше излязъл на верандата.

— Кой иска чай, кои иска кафе и кой иска грамофонни плочи? — попита той весело.

Стамате се засмя. Стори му се много на място това прекъсване. Стере все му приказваше за петнистия тиф в Яш по време на войната и той не можеше да слуша разговора на групата до тях. Чуваше от време на време много ясно всичко, което казваше Лиза. С каква радост би й отговорил. Толкова неща може да й разкаже, да обсъди с нея. И дори с Рири, която изглежда много свястно момиче…

— Решавайте бързо! — чу се отново гласът на господин Соломон.

— Бихме могли да потанцуваме — прошепна Рири.

Всички се отправиха към верандата. Стамате остана малко назад.

— … Имаш силно аналитичен ум — чу той гласа на Лиза.

3.

Когато колите потеглиха от Фиербинц, вече се свечеряваше. Горещината съвсем беше изчезнала. Хоризонтът започваше да се разширява.

— Ще бъде великолепна вечер — каза Дорина, обърнала лице към капитан Мануила.

— Жалко, че шосето не е асфалтирано… — ядосваше се Владимир:

Тяхната кола наистина се придвижваше трудно. Не беше валяло отдавна и на места имаше цяла педя прах.

— Щом свием към гората, пътят ще се оправи — каза шофьорът.

Лиза се облегна назад върху седалката на колата и жадно вдиша полския въздух. Колко хубаво, че Стере остана назад, в другата кола, която щеше да пристигне половин час по-късно…

— Коя е тази звезда? — протегна ръка да покаже Дорина.

— Вечерницата! — възкликна Владимир. — Нима не знаеш поне толкова астрономия?

Капитан Мануила се усмихна и каза вежливо, без да се обръща:

— Госпожицата вероятно никога не е била влюбена… Вечерницата се разпознава и без астрономия…

— Така е — потвърди Лиза. — И Еминеску е писал… Дорина веднага се опита да си припомни стиховете от „Хиперион“30, но успя да възстанови в ума си само няколко строфи.

— Трябва да е много хубаво да живееш извън града, в малка къщичка някъде на село!… — каза отново Лиза.

В този момент й се струваше, че е истинско щастие да имаш вила недалеч от Букурещ, в гората край някое езеро. Преди няколко месеца беше гледала един американски филм, който показваше много такива елегантни вили в покрайнините на града — бели къщички с широки тераси, потулени в гората. И до Снагов има луксозни вили, на самия бряг на езерото, и там на кея пред терасата чака и леко се поклаща моторна лодка. Като в чужбина…

— … Да се отървеш веднъж завинаги от хората, шума, телефона — добави мечтателно тя, като продължаваше да гледа небето.

Тишината и отблясъците на залеза действаха така успокояващо, че на Лиза й се искаше да бъде наистина преуморена, съсипана от столичния живот, за да може по-пълно да се радва на тези нови красоти. Представи си, че е светска дама, уморена от бурни нощни развлечения, изтощена от дипломатически балове и чайове, разочарована от авантюри — една филмова героиня, на която животът досега не е отказвал нищо и която все пак, в дъното на душата си, продължава да бъде неудовлетворена. Тя би искала нещо друго, винаги нещо друго…

Обърна глава към капитан Мануила и го погледна с чувство на безгранично превъзходство, примесено с ирония, но същевременно и с топлота. Ех, само ако знаеха…

— Днес луната ще бъде прекрасна — каза Дорина. — Би трябвало да побързаме, за да ни остане време за разходка.

Бяха свили вече по отклонението за манастира. В далечината, скрит сякаш зад хоризонта, се мяркаше гребенът на манастирската гора.

— Какво ли правят другите? — попита Дорина и се обърна назад. — Дали колата им е тръгнала?

Другите бяха съпрузите Соломон, Стере, Стамате и Рири. Те щяха да дойдат с колата на един приятел лесовъд. Бяха тръгнали доста по-късно, но колата беше по-хубава и вече ги наближаваше. На хоризонта зад тях се появи облак прах.

— Те са! — потвърди Владимир, след като се вгледа внимателно.

— Твоят приятел, инженерът, е много стеснителен — каза Лиза.

— Само докато посвикне — обясни капитанът. — Всъщност и двамата не сме много експанзивни. При вас, по-младото поколение — обърна се той към Дорина, — общуването е по-непосредствено, сприятелявате се по-бързо. И добре правите… На мене например ми е доста трудно да стана, както се казва, другар на човек, с когото се познавам отскоро, въпреки че нашата професия…

В другата кола Рири, седнала до шофьора, се опитваше да проникне в далечината, заслонила с длан очите си, за да види дали вече ги настигат.

— … Казвам, ти като на брат, слушай ме ти мене — говореше Стере, — на твоята възраст важното е да не изпуснеш влака…

— Ама аз не съм чак толкова стар — усмихна се Стамате учуден. — Едва навърших трийсет и три години…

— Това казвам и аз — подчерта Стере. — Сега започва опасната възраст. Ако не се решиш до една-две години, ще се решиш твърде късно и тогава непременно ще се опариш, слушай какво ти казвам…

Стамате гледаше поруменял тила на Рири. Не смееше да помръдне глава, за да не срещне погледите на съпрузите Соломон. Какъв гаф направи, като прие разговора за брака. Трябваше да се преструва на наивен, сякаш не знае нищо за плановете на семейство Соломон относно капитана.

В началото обаче, като чу, че подемат разговор за брака, се беше зарадвал, защото смяташе, че така ще направи услуга на приятеля си, заминал напред с Дорина. Може би нарочно го бяха оставили в другата кола, за да поговори още веднъж със семейството… Но разговорът, който беше започнал твърде общо и неангажиращо, бързо се насочи към него. Стере го запита, почти без увъртания, защо той не се жени.

— Ужасно сме досадни — намеси се неочаквано госпожа Соломон.

В същото време тя чукна дискретно с върха на обувката си крака на Стере. Когато зет й се обърна учуден, госпожа Соломон свъси вежди така възмутено, че цялото й лице се изкриви.

— Агло! Колата на другите спря! — възкликна Рири и вдигна ръка.

Погледнаха всички. Колата беше спряла на около петстотин метра пред тях, близо до гората.

Някой размахваше ръце по средата на пътя. Беше висок, мургав младеж, гологлав и със слънчеви очила. Вероятно ги беше забравил на очите си още през деня, тъй като слънцето бе залязло и светлината не бе така ярка.

— Извинете ме, че ви спрях — каза той много вежливо, след като се приближи до колата и ги поздрави. — Предполагам, че отивате в Кълдърушан и бих ви помолил да ме вземете на стъпалото на автомобила.

Усмихваше се, но съвсем не беше смутен. С дясната си ръка се беше подпрял на вратата на автомобила, а с лявата бавно си свали очилата. Дорина потрепери. Имаше много живи, искрящи очи, с необикновено големи зеници. От думите и поведението му личеше, че е от добро семейство. Лиза с възхищение огледа отлично скроените му спортни дрехи с големи джобове отпред.