— За мене без сладко, благодаря — каза той и взе две чаши наведнъж, с двете си ръце.

Облегната на вишната, Лиза видя как поглъща водата на един дъх, отметнал глава назад, сякаш искаше да я излее направо в гърлото си. Лиза го гледаше, без дори да се учуди. В този миг отново я прониза мисълта, че животът й е пропилян, че е била измамена — преди да разбере, независимо от волята й. Искаше й се само едно: да разговаря с някого, да се сприятели с някого, някой непознат, на когото да разкаже година по година целия си живот.

Обърна глава. Наблизо, направо на тревата, бяха седнали Владимир, братът на Рири, и двамата гости. Стори й се, че нещо се е променило в поведението на Владимир. Говореше сякаш другояче, по-тържествено, по-отговорно. Известно време го наблюдаваше, без да може да разбере причината. После изведнъж зърна цигарата, която момчето внимателно държеше между пръстите си. Синкавият дим се издигаше в топлия въздух на градината като самотна, трептяща ивица и бързо се изгубваше в светлината.

— Какво ти е, глава ли те боли?

Стере се беше приближил тихо до нея и взе ръката й в своята.

— Нищо ми няма — усмихна се Лиза.

— Хайде, хайде, аз като че ли не се досещам — възкликна Стере. — Чу онзи романс и затова. Все същата си остана ти: сантиментална!

Стамате вдигна очи и силно се изчерви. Стере му отправи един признателен приятелски поглед.

— Не би ли желал да ни изпееш и нещо по-весело, господин инженер? — попита той, като се приближи до групичката, дърпайки Лиза за ръка.

Стамате понечи да стане, но Стере натисна с ръка рамото му.

— Не се притеснявай, моля те, нали сме си свои…

— Мислех, че може би госпожата… — измънка Стамате.

— Тя си остана каквато си беше: сантиментална и романтична — усмихна се Стере. — Затова те питах няма ли да ни изпееш нещо по-весело…

Стамате отново се опита да стане. Чувстваше се неудобно да седи така на тревата, със свити до лактите колене, и да гледа от долу на горе. Опитваше се да се усмихне и с пресилената си усмивка да скрие, че е объркан и няма желание да отговори.

— Стой си, драги, не се притеснявай — каза Стере и отново натисна с ръка рамото му. — Или пък пееш по-добре прав?…

— В градината едва ли може да се пее — каза Лиза. — Няма подходяща обстановка…

Владимир ядосано хвърли цигарата си през оградата. Стере беше прекъснал разговора им точно когато той се бе разгорещил, когато смущението, обхванало го по време на обяда, беше отминало.

— Може ли някой да пее в тази горещина! — възкликна той иронично. — По-добре се разполагайте и вие на тревата. Ще си поприказваме, докато се свечери… Господин капитанът знае безброй интересни неща. Тъкмо казваше, че е чел наскоро една книга…

— О, оставете!… — смути се капитанът.

— Виждам аз, че си цял учен, няма шега — подкани го Стере с възхищение.

— Знаеш ли, Лиза, става дума за съществуването на Исус! — въодушеви се Владимир.

Лиза се престори на учудена и заинтригувана.

— Може ли някой някога да знае нещо сигурно за Исус? — каза Стере равнодушно.

— Има документи — осмели се да се обади капитан Мануила.

— А нима тези документи не са създадени пак от поповете? — попита иронично Стере. — Аз пак ще повторя това, дето съм го казвал толкова пъти: религията е добра за селяните, за хората от низините, които без нея ще станат анархисти… Сигурно ще кажеш и друго — че Исус е бил идеал за нравственост, за самоотверженост и така нататък. Идеал да, не възразявам, дори обратното, смятам, че ние би трябвало да го имаме за пример…

— За какво разговаряте така разпалено? — внезапно попита Дорина, която се беше приближила до групата.

Капитанът се изправи учтиво, последван от Стамате. Стере не успя да се намеси.

— Говорехме за Исус — отговори Лиза. — Господин капитанът чел наскоро някаква книга и точно искаше да ни каже…

— Да не е „Син человечески“ от Емил Лудвиг? — попита Дорина.

— За кой Лудвиг става дума? — намеси се Стере. — Да не е онзи, дето описа живота на Наполеон? Лизенце, и ние имаме тази книга…

Капитан Мануила се обърна към Дорина и й отговори така, че да не го чуят останалите:

— Не, госпожице, ставаше дума за една по-малко известна книга, която всъщност не е и така нова. Излезе преди около десетина години. Казва се „Le mystère de Jésus“29 от П. И. Кушу.

— Ще ми я дадеш ли да я прочета и аз? — помоли Владимир.

— С удоволствие, господин Съвяну — отговори любезно капитанът.

Лиза беше започнала да гледа на него с повече симпатия. Не изглеждаше никак прост. Пък и беше дал възможност на Стере да се прояви. Това, което той каза за Исус, й се струваше доста интересно, въпреки че би трябвало да си подбира по-грижливо изразите. Би могъл да каже нещо и за християнската мистика, за катедралите…

На Владимир му се искаше да се отдалечи с капитана, Стамате и Дорина, да си направят отделна групичка и да разговарят на воля, но Рири го хвана за ръката и го дръпна назад.

— Иди в къщата — прошепна му тя, — Аглая те вика.

Владимир забърза към централния вход. Имаше спортна походка, която винаги му придаваше самоувереност, напомняше му, че е само на 19 години, че е студент в Историко-филологическия факултет и целият живот е пред него.

Свари госпожа Соломон да рови из чекмеджетата в трапезарията, за да търси чисти салфетки.

— Викала ли си ме? — попита той и пое дълбоко дъх.

— Исках да те попитам дали можем да вземем грамофона в манастира, — обясни госпожа Соломон.

Владимир помълча за миг, сякаш се опитваше да се концентрира. Трудно му беше да отговори, въпросът дойде така неочаквано и толкова чужд на мислите, които беше породил у него досегашният разговор.

— Не знам дали ще остане време за танци — каза той разсеяно. — Ще стигнем там надвечер и ще трябва да им покажем езерото, гората и всичко останало… После ще седнем да вечеряме…

— В такъв случай ти напразно донесе грамофона — каза госпожа Соломон отегчено.

— Мислех, че ще се танцува тук — извини се Владимир.

— Както виждаш, сега са седнали на приказки — отвърна госпожа Соломон, като посочи с глава към градината. — Няма и да поискат да влязат вътре…

— Навън е много по-приятно — опита се да я умилостиви Владимир. — А мисля, че и за вас е по-добре, по-рано ще се отървете от гостите…

Той се засмя, за да подчертае, че се е пошегувал. Чувстваше се обаче малко виновен. Когато преди седмица госпожа Соломон му се обади по телефона, за да ги покани с Рири във Фиербинц, той беше предложил да вземе грамофона, за да забавлява гостите. Знаеше за какво става дума и тъй като добре познаваше Дорина, се страхуваше, че обядът ще мине в ледена атмосфера, а следобедът ще бъде скучен. Ако грамофонът е там, младежите биха могли да потанцуват веднага след обяда — и ледът ще бъде стопен. Знаеше какво удоволствие доставят танците, особено на госпожа Соломон, която прекарваше голяма част от годината далече от Букурещ, сама със съпруга си в покрайнините на това село.

— Как ти се струва капитанът? — попита я той след малко, като видя, че Аглая не му отговаря. — Знаеш ли, сега, накрая, стана по-общителен…

— Правете каквото искате, аз не се бъркам — каза остро госпожа Соломон.

„О, господи, защо ли е така кисела днес? — запита се учуден Владимир. — Вероятно защото никой не я ухажва.“ Припомни си, че Аглая се забавлява само когато някой настойчиво и галантно я ухажва и този някой не е господин Соломон. За съжаление днес нямаше нито един кавалер. Капитанът би трябвало да ухажва Дорина, а пък приятелят му, инженерът, изглежда, е много стеснителен. Виж, ако се танцуваше…

— Може би няма да е лошо да организираме нещо тук — осмели се да се обади отново Владимир. — Сега още няма четири. Ние тръгваме едва към седем и половина… Ако потанцуваме, може да им дадем повод да се опознаят по-добре…

— Досега нямаха време дори да си поприказват — каза госпожа Соломон. — Все не ги оставяте на мира…

И двамата замълчаха. Владимир се опитваше да измисли подходящ предлог, за да може пак да излезе на двора.

— Кой е приятелят му? — обади се отново госпожа Соломон.

— И аз днес се запознах с него. Казва, че е инженер-агроном. На Стере му скимна да го кара да пее в двора…

— Той си е все такъв — каза госпожа Соломон.

Владимир почувства, че трябва да отклони разговора. Аглая можеше всеки момент да се впусне в семейни проблеми и той щеше да е принуден да я слуша, без да посмее да защити някого.

— А защо да не им предложим да посетят селото? — попита той изведнъж.

Аглая го погледна учудена и с присмех в очите.

Беше готова да му каже: „Като че слушам Жорж!“ — когато вратата се отвори и влезе господин Соломон.

— Лиза питаше за тебе — каза той, като си вееше с кърпичка. После се обърна към Владимир: — Жалко, че те нямаше и тебе!… Да видиш, драги, колко хубаво обясняваше!… Ще знаете, че е начетено момче и има бъдеще… — Приближи се до жена си. — Ще отидем и ние до манастира, обещах им… Забравих да ти кажа — добави след малко, — там са и Замфирескуви. Дошли тази сутрин направо от Букурещ, но поспрели в гората…