Щом се върнех в стаята, записвах в дневника си преценки и впечатления, защото ми се струваше, че присъствието на Женя е повече от обикновена случка. Това беше именно моят контакт с един свят и с едно мислене, от които се бях изтръгнал вече. Една седмица след пристигането й, време, в което Женя успя да оздравее и да се възстанови, но още не тръгваше, промених изцяло отношението си към нея. Докато в началото ми досаждаше и ме дразнеше, сега ме интересуваше като спектакъл, като проверка. Първата проверка направих по отношение на нашия бял европейски свят, който бях напуснал и към който трябваше рано или късно да се върна. Втората проверка, много по-сериозна, се отнасяше към самия ми живот и към младостта ми.

Трябва да кажа, че почти се изплаших от себе си, когато заварих Женя полугола в стаята; не потрепнах, а я погледнах като предмет. Много мислех онази нощ, като се питах дали преголямата ми любов към Майтреи и силният шок от раздялата, както и уединението, не бяха ме направили равнодушен към секса, дали не са ме превърнали в безсилен и сантиментален страхливец, дали не живея далече от света, защото не мога да се справя с него и съм решил да се оттегля от любовта и от жените, защото нито едното, нито другото вече може да ме привлече. Прекарах часове в дълбок унес, като си мислех, че може би съм просто корабокрушенец, който реагира машинално, запазил за цял живот печата на първото поражение. Признавам, светът — с жените и илюзиите му, с неговата действителност и борби — вече не ме интересуваше. Но с неудържим порив исках да зная дали все още бих могъл да се заинтересувам от всичко това. Да не би аз да се оттеглям и да се чувствам отвратен само защото трябва да постъпя така? Ами ако аз вече не съм свободен да избирам?

Гледах отново Женя, но тя не предизвикваше в мене никакво вълнение, никаква страстна мисъл, никаква свобода на мисълта и тогава се опитвах да я предизвикам, да я принудя да бъде женствена, такава каквато без съмнение е била, преди да замине за Кейптаун. Мислех, че така може би ще успее да ме привлече. И ако тя би ми доказала, че човекът в мене не е мъртъв, че аз съм останал същият, със своите грехове, с дребнавости и страсти, тогава бих могъл да се оттегля от света, бих бил свободен да си избера пътя, както съм решил, бих бил свободен да направя каквото и да е точно защото мога да направя и противоположното. Истина е, че понякога Женя се проявяваше като много женствена. Макар обикновено да ми държеше речи върху теософията и „Тайните на Централен Тибет“ (защото имаше множество митове, в които сляпо вярваше, говореше тайнствено с полупритворени очи, с леко загадъчен глас), понякога, напротив, се смееше много, поднасяше ми съвсем миличко чаша какао, пудреше се (отказала се от пудрата и червилото, откакто дошла на Хималаите) и все се опитваше да ме накара да й кажа как съм се озовал в уединението си и каква е тайната на пръстена с черния камък, който нося.

Странно е колко много мислех за Майтреи, като гледах и говорех с Женя. Непрекъснато беше в паметта ми, тя, единствената, и често, като си представях, че прегръщам някоя жена, Женя например, се учудвах от невъзможността на това изображение, на нереалността на всяка възможност за любов. Ясно беше, че аз толкова безумно обичах Майтреи, а споменът за нея толкова решително анулираше всяко чуждо присъствие, че се питах даже дали съществуването в едно живо минало не действа разрушително. Забелязах, че се питам със страх какво ще правя с остатъка от живота си, дали няма да повторя историята на Абелар и Елоиза. Исках да се почувствам отново свободен, да проверя свободата си, за да мога да обичам Майтреи без страх, че отстъпвам пред живота. Много трудно ми е да разясня тук всички смътни чувства, които тогава ме подтикваха към разкрепостяване, към ново преживяване. Може би дори и аз не ги разбирам. Може би.

Женя беше решила да замине един понеделник сутринта и поиска даже да й изпратят хамалин от Раникхет. Три дни преди това започна да прави много намеци, използваше моите невинни забележки, за да се смее многозначително, като се оплакваше, че напуска живот, който не познава, че иска да направи само един опит, защото нищо не си струва да бъде повторено в любовта, и т.н. Чудесно ме забавляваше това възвръщане към женствеността. И понеже в събота вечер имаше чудна луна, говореше ми се и исках да разбера какво става с мене, защо мълча толкова и защо се крия, останахме двамата на верандата и й разказах от начало до край историята за Майтреи.

Около полунощ навън стана студено и влязохме в стаята й да свърша разказа си и да изпием чаша чай. Когато й разказах всичко, резюмирах писмото на Кхока и споделих решението си да я забравя, за да не я карам да страда (не знаех какво може да означава това, но фразата звучеше добре и й я казах; още повече, че — като се има предвид моята често пъти глупава искреност — тази вечер аз даже играех малко театър), Женя остана тъжна, смълчана, със сълзи в ъгълчетата на очите си. Попитах я защо плаче. Не ми отговори. Приближих се до нея и хванах ръцете й, отново я попитах и й стиснах ръцете. Продължаваше да мълчи. И тогава приближих лицето си още повече, моят дъх беше почти до устата й, попитах я още по-тихо, по-многозначително. Изведнъж тя въздъхна тежко, затвори очи, прегърна ме през раменете и ме целуна по устните хапливо, диво. Обзе ме странна радост, когато отидох да залостя вратата.

* * *

Някому може да се стори, че написаното в последните страници не се отнася към историята на Майтреи. И все пак това е само нейно продължение. За Майтреи мислех, докато прегръщах онова бяло и яко тяло на финландска еврейка. Майтреи търсех в целувките, от нея исках да се отърва, нея исках да забравя. Търсех я и я гонех. Молех за една-единствена подробност, която да ми напомня за нея, и в същото време знаех, че бих бил потресен и отвратен, ако я открия някъде в това бяло тяло, през което любовта беше минала, без да спре.

… Наистина ли исках да я забравя, или исках да си докажа, че само нея обичам и че всяка друга любов би била излишна? Не знаех дали е проста проверка или първо бягство, първа спирка в калта. Не можех да повярвам, че някога бих забравил такова нещо. Не ми се вярваше, че и аз съм като хилядите други нещастни простосмъртни, които обичат, забравят и умират, без да оценят нищо като вечно, като единствено. Само преди няколко седмици се чувствах толкова свързан с Майтреи и толкова уверен в любовта си към нея. Нима целият живот е фарс?…

Поставях си подробни глупави въпроси, защото ме беше страх да си призная огромната сила на любовта ми към Майтреи. Естествено, прегръдките на Женя ме отвратиха дълбоко. Сега съм сигурен, че ще мине много време, преди да имам отново куража да се приближа до жена, и то само ако обстоятелствата се променят. Обичам Майтреи, само нея! И скърцах със зъби, измислях всякакви милувки, които убиваха горката Женя, а мене озлобяваха още повече, защото не успяваха да ме оскотят колкото бих искал, не успяваха да заличат от живия спомен на чувствата ми другата, единствената — Майтреи.

Попитах я:

— Защо тогава се хвърли на врата ми?

— Бих искала да обичаш и мене като Майтреи — каза тя, като ме гледаше със сините си безизразни очи.

Занемях. Възможна ли е такава жажда за самоизмама, такъв копнеж за любов?

— Ти ми разказваше как си обичал Майтреи, а аз мислех за себе си, колко самотна и нещастна съм била, и едва сдържах сълзите си…

Вярвам, че разбра, че никога няма да мога да я обичам; нито дори плътски. Излязох призори от стаята й изтощен, с нечовешки ясно съзнание, а тя остана в леглото, разхвърляно от спазъма на опитите ми да забравя Майтреи.

… Изпратих я в понеделник до потока, който тече през боровата гора. Защо ли господ я изпречи на пътя ми? Женя Исак, ще се срещнем ли някога?

Останах отново сам, отвратен, замаян, опитвах се да разбера какво ще стане с мене, опитвах се да се върна в сладкия сън с Майтреи. Няма да успея никога да опиша всичко, което ми мина тогава през ума в дългите седмици след заминаването на Женя. Спомням си смътно за безсъниците си, за безплодността на дните. И сякаш всичко премина в един миг; събудих се една сутрин малко по-рано, гледах изненадан слънцето в лицето ми, светлината, зеленината. Избавил се бях от нещо тежко, от нещо убийствено. Идваше ми да пея, да тичам. Не зная как стана това. Товар сякаш се беше свлякъл от мене, в душата ми бе нахлуло нещо ново.

И тогава се върнах.

XV

… По цял ден търся работа по канторите на пристанището. Обещанието на В., че ще ми намери място за преводач от френски в консулството, все не се осъществява. Имам само още стотина рупии, макар че много хора тук ми дължат пари. Харолд се държи с мене много лошо. Помолих го да живеем в една стая, защото от 15-и съм принуден да се преместя, а той ми отказа, като изтъкна глупава причина — че не съм бил християнин! Не можел да спи в една стая с идолопоклонник! Истината е, че знае всичко, знае, че вече нямам пари, нито надежда за голяма заплата. Госпожа Рибейро, като ме вижда сега с мръсна риза, забравя всичкото добро, което съм й сторил въпреки цялата си бедност. Едва ми поднася чай, когато отивам да видя Харолд. Нямам вече нищо за продан. Останах с шест-седем ризи. Обезсърчителен ден; много, твърде много неприятности.

… Среща с Кхока. Пак ми носи писмо от Майтреи. Отказах да го приема. Казах му, че съм дал дума на инженера. (Но дали съм я дал? И сега не знам.) Кхока твърди, че Майтреи много ме моли да се срещнем веднъж или в парка Бхаванипур, или в някое кино, или пък да ми се обади по телефона. Отказвам всичко, недвусмислено, ожесточено, и дълбоко страдам. Какъв смисъл има да започвам отначало, когато всичко ще свърши пак там — в сълзи, в безумие?