Това се питах и аз. Не можех да приема мисълта за нов живот в Калкута. Впрочем дори не знаех какво мога да правя там, защото работа вече нямах, препоръчителни писма не бях получил; да отида в кантората, за да ги поискам, беше свръх силите ми. Имах достатъчно спестени пари, за да мога да живея в уединение още около година. Но след това? Ще трябва да започна отначало, ще замина далече, Ява например, и там ще имам смелост да започна нов живот… Тези мисли обаче бяха просто мисли. Защото не можех да се представя отделен от Индия и не можех да си представя, че започвам отново работа. Всяка дейност, всяка амбиция, всяка цел ми изглеждаше толкова безсмислена, че само споменът за тях ме натъжаваше до смърт. Стоях на верандата на хижата, когато нямаше други посетители, гледах боровите гори и се питах: Нима може да има нещо по-добро? Нима може нещо друго да има по-голямо значение от тази гора, която никой не пита защо расте и за кого разкрива небивалата си хубост? Бих искал да бъда отсечен дънер, да плувам бавно, ведро, опиянен от водите на Ганг. Да не чувствам нищо, да не си спомням вече за нищо. Нима не може да бъде смисъл на съществуването превръщането в минерал, в кристал например? Да бъдеш кристал, да живееш като кристал и да разсейваш светлината…

Тогава през главата ми минаваха множество глупави въпроси, без връзка с философията. Не бях си взел никаква книга и мислех наслуки — всичко, което ми харесваше, всичко, което ме успокояваше. В постоянно мълчание разговарях много с хора, които си измислях сам, всички подобни на мене, но много по-дълбоки, по-свободни. Копнеех за свобода, мисля, както никога не е копнеел затворник. Чувствах се отвсякъде обвързан. Имах забранени зони в ума си — например зоната преди и след 18 септември…

* * *

В началото на февруари пристигна посред нощ една непозната, която събуди пазача и поиска стая, но на толкова неразбираем език, че човекът дойде при мене, за да му помогна. Излязох с онази подплатена с кожа хималайска пелерина, която ми придава вид на монголски планинец. На шезлонг на верандата се беше тръшнала изнемощяла жена, от която в началото се виждаше само русата коса и доста едричките ръце, с които загръщаше плътно около себе си един жалък тренчкот. Знаеше само няколко думи на хинди и лицето й светна от радост, когато ме видя. Дишаше развълнувано. В двора — един момчурляк с багаж. Бяха дошли пеша от Раникхет, губили много пъти пътеката и трябвало да минат през потока, за да се изкачат на хижата. Разказваше ми всичко това възбудено, защото, както разбрах, беше имала някакво неприятно приключение в Раникхет и беше тръгнала след настъпването на вечерта. Казваше се Женя Исак, беше от Кейптаун, Южна Африка, и се намираше от няколко месеца в Индия, обикаляше Хималаите и търсеше манастир, който да я приеме. Отначало ми направи впечатление на студена, здравомислеща жена, екзалтирана повече от разочарование, отколкото от жажда за друга истина.

Когато пазачът запали големия фенер, я видях по-отблизо. Доста млада, безизразна, с кръгло лице, сини очи, с глас на момиче, който контрастираше с добре сложеното, високо, силно тяло, с яки ръце и широк гръден кош. Беше облечена странно, в пътнически колониален костюм, приспособен много куриозно за път из планината. Беше толкова замръзнала, че пазачът трябваше да прави чай след чай, а тя го пиеше ненаситно, като говореше непрекъснато, питаше и подпитваше. Тази ненавременна посетителка донякъде ми досаждаше, но се успокоих, като научих, че най-късно след два дни заминава за Майкхали с намерение да стигне до Бхадринатх. До Бхадринатх има път поне трийсет дни. Усмихнах се, като я слушах, защото върховете сега бяха съвсем замръзнали, пътеките покрити със сняг; и после пътят до Бхадринатх не минава през Майкхали, а през Хардвар. Дадох й всички пояснения и я посъветвах да отиде в Котвара, откъдето можеше да вземе влака за Хардвар. Попита ме, дали отивам някъде, дали ще остана дълго тук. Противен ми е всеки опит да се проникне в душата ми, да се опознае настоящето ми, да се отгатне миналото ми. Отговорих кратко и грубо, че не зная какво ще правя, но засега ще остана тук, защото това е малко посещавана от пътници хижа и въздухът на боровите гори ми действа чудесно…

На другия ден тръгнах в зори — както винаги. Обиколих планината, окъпах се под скалата, ядох медени пити и се върнах през нощта. Пазачът ми каза, че мем-сахиб е болна и че е питала за мене. Как ли е отгатнал той това? — засмивам се наум, като си мисля за рехавия хинди, който Женя Исак знаеше. Чукам на вратата и ми отговаря променен от треската глас. Това ме разстрои малко, защото мисълта, че трябва да стоя постоянно край някаква болна жена, и то бяла, ми беше непоносима. Намерих я с температура, тресеше я, но бе доста бодра. Помоли ме да й напиша на хинди някои основни думи и да й приготвя чаша какао, защото пазачът не умее. Съвсем не я вълнуваше фактът, че е болна тук, в недрата на планината, сама, че не знае езика и няма надежда да получи помощ. Каза ми, че има треска от около три седмици, че лежала тежко болна в къщата на някакъв бутанец близо до Алмора, но че не я е страх. Попитах я просто така, случайно, какво я е накарало да дойде в Индия и тя леко се изчерви, после неочаквано каза:

— Искам да постигна абсолютното!…

Изведнъж ме напуши смях: Чувството ми за хумор, което моментално се съживи при отговора на непознатата, ме натъжи и ме обезпокои. Мислех, че никакво чувство, че нищо смешно не може вече да ми направи впечатление. Мислех, че съм станал безчувствен и пропорциите или отсенките вече не могат да привлекат вниманието ми; минавах край тях, както се минава край камък. Но сериозността на Женя, когато каза „абсолютното“, отвори изведнъж очите ми за един свят на фарс и безсмислие, на измама и сън, на смешно и трагично. Светът, в който и аз живея толкова време…

С много усилия успях да променя разговора, като я попитах какво мисли за Ганди и за индийското национално движение. Така правя винаги когато искам да запазя дистанция от някой човек. Женя ми признава, че макар и да е английска поданица, тя е от семейство на финландски евреи, преселили се в края на миналия век в Южна Африка, че не може да понася лицемерието на белите, че е дошла тук с решението да забрави всичко, да влезе в някой ашрам, да търси истината, живота, безсмъртието. Слушам я безизразно, слушам всички суеверия за факирска и мистична Индия, всички нелепости от книгите на Рамачарака, цялата псевдокултура, която се разпространяваше из англосаксонските градове. Чувствам, че е била дълго сама, че би искала да ми каже всичко, доволна, че е намерила човек да я слуша и „да я разбере“. Не престава с изповедите си — казва ми изведнъж, че има още четири сестри, че тя е челистка в градския оркестър на Кейптаун, че е изнасяла концерти в Йоханесбург, че получавала 40 лири стерлинги на месец, но не се разбирала със семейството си („буржоа, които искали да я оженят!“) и тогава се оттеглила в една ферма в околностите, където се връщала всяка нощ след концерт с една миникола, която си купила сама със собствени спестявания.

Би продължила с изповедта, ако не бях се извинил, че е прекалено късно и не мога да остана повече в нейната стая, и след като я попитах дали иска още нещо, се оттеглих, като й стиснах много сдържано ръка и й пожелах бързо оздравяване.

Тази нощ мислех дълго за илюзията на „абсолютното“, което клетата музикантка търси, и почувствах огромно състрадание, като размислих, че е зарязала дома и свободата си в цивилизования свят само защото е прочела книгите на онзи английски комедиант с псевдоним Рамачарака. (Научих по-късно, че самият прочит на тези книги — „които са й разкрили друг свят, отвъд чувствата“, е бил пълен с перипетии и загадки. Веднъж сънувала името на книжарница, която не познавала. Точно на другия ден нейният автомобил катастрофирал на една от слабо оживените улици и когато вдигнала очи, видяла, че се намира пред книжарницата от съня си! Влязла и намерила на един рафт множество книги по теософия, окултизъм и йогизъм, но купила само книгите на Рамачарака, чрез които „Индия й се открила“.)

Два дни не можех да правя дългите си разходки, не можех да мечтая и да размишлявам, както правех вече толкова месеци, защото Женя беше още болна и имаше нужда от мене почти всекичасно. И тя почувства в края на краищата, че доста ме отегчава, но беше толкова самотна и толкова нещастна, че пренебрегваше гордостта си и пращаше постоянно да ме викат под измислени предлози. В онези съвместно прекарани часове тя продължи с признанията, сякаш бе свръх възможностите й да общува духовно с мене, преди да ми разкаже целия си живот и да ми разкрие всичките тайни на душата си — душа, за която тя претендираше, че е различна от тези на съвременниците ни, но като всеки човек живееше с неудовлетворението и илюзиите на мадам Бовари и се подхранваше с максималистични идеи и истини с главна буква. Женя ми разкри така цялото си отвращение от света, от обществото, от семейството и от любовта, безкрайните си страдания, докато отново намерила свободата и се отрекла от всичко. Само раздялата с музиката, с изкуството била по-тежка. За любовта имаше твърде първобитно мнение, за да размишлява за нея. Никога не се беше влюбвала, а онзи, когото мислела по едно време, че обича, се сгодил за друга. Тогава разбрала, че само й се е сторило, че обича. Много искала да опознае напълно любовта, преди да се откаже от този ефимерен живот, за да търси абсолютното. Та две седмици преди да напусне Африка се отдала на един приятел, симпатичен немец, превъзходен танцьор, който някога я ухажвал и който не могъл да повярва, когато му казала, че е девствена. Този неин приятел, груб и непохватен, я накарал да се отврати окончателно от телесното общуване с мъжете. Даже била възхитена, че животът, за който се готви, няма да й даде възможност да обича и да бъде обичана. Беше започнала да смята, че всеки мъж е звяр, свиня или кретен, че единствените мъже, които заслужават някакво внимание, са онези, които се отказват от „удоволствията“ на света, тоест отшелниците, философите, мистиците. В главата на Женя се блъскаха множество несъстоятелни идеи редом със сантиментални разочарования и женски суеверия („свръхчовекът“, „самотникът“, уединението, приключението, отказът). Почти се ужасих, като я слушах, защото, откакто се бях оттеглил тук, успявах да мисля за едно нещо докрай, да изследвам една идея с всичките й последици, и без да искам, страдах от хибридната и несвързана същност на съзнанието на това младо момиче в търсене на абсолютното.