* * *

Вечерта, уведомени от Харолд, дойдоха да ме видят момичетата. Пуснаха в хола грамофона, поръчаха уиски и оранжада и демонстрираха пресилена веселост, за да ме утешават. (Харолд им беше казал, че страдам от нервна депресия, преумора или нещо подобно и че преди да замина, трябва „да се забавлявам“, за да забравя.)

— Хей, Алън — каза ми Гърти, — защо си толкова мрачен бе, момче? Нима твоето момиче не е до тебе?

Настани се на коленете ми, а на мене ми беше толкова отвратителен този допир, че потреперих целият и я помолих да ме остави, защото съм уморен и болен.

— Да не би да си влюбен? — премигваше тя хитро. — Да не те е омагьосала някоя индийка? Някоя гурелива цветнокожа, каквито ти харесват на тебе…

Смееха се с глас всички. Дойде и госпожа Рибейро, която подреждаше стаята ми.

— Оставете момчето на мира. Хайде, Алън, изпий чаша уиски. Да видиш как всичко минава. Очната операция не е нещо толкова сериозно…

— Но какво си мислите вие, мисис Рибейро, че Алън плаче за тази операция? — попита саркастично Гърти. — Той си има нещо друго, по-сериозно, сигурно момичето му е избягало с някой пътуващ музикант…

— Млъкни — сопнах се й, изведнъж разгневен, и станах от стола.

— Ще те помоля да бъдеш по-учтив с мене — отговори ми тя изчервена. — Тук не си при твоите цветнокожи в Бхаванипур.

— Гърти! — викна Клара и хвана ръката й. — Остави бедното момче.

— Всички много го глезите, „бедното момче“ тук, „бедното момче“ там. Хленчи като жена и се утешава със своите мръсни бенгалци. Никакво право няма той да обижда мене, една християнка.

— Но и той е християнин! — застъпи се Клара.

— Ха, така си мислиш ти, че още е християнин — присмя се Гърти. — Какво казваше, Харолд? Ами когато ти говорел той за индуизма и за неговите крави и ругаел нашия Бог Исус Христос? И сега ще ми казваш на мене да мълча…

Харолд беше извънредно объркан, госпожа Рибейро беше обхваната от паника:

— Я се усмирете!

— Аз си тръгвам — казах аз отпаднало и станах.

Гърти ме погледна нацупено.

— Отива да се моли в храма си. Няма да му помогне Господ…

* * *

Прекарах адска нощ. Щом като останах сам (бях се разхождал много по улиците, пушех машинално и се стремях все към туземните квартали, чийто шум, суетня и език ми напомняха дните с Майтреи) и се съблякох, мъката, която умората беше приспала, отново ме връхлетя, този път без да мога да й се противопоставя. Напразно хапех възглавницата, напразно се удрях, за да не крещя. Повтарях: „Майтреи, Майтреи…“, докато престанах да разбирам това име на момиче; звученето му вече нищо не ми напомняше и оставах замаян с лице между възглавниците, без да знам какво се е случило с мене, какво се е скъсало вътре в мене, какво става. Мислите ми скачаха от едно нещо на друго, без никаква връзка, виждах отново Тамлук Садия и други безбройни места, които познавах, без да разбирам нищо. Само ме беше страх да мисля за всичко, което можеше да възкреси лицето на Майтреи от вечерта на раздялата или гласа на господин Сен, който ми казва: „Good-bye, Алън!“; или погледа на госпожа Сен и нейното настойчиво „Вземи си чая!…“ Сгърчвах се всеки път, щом тези сцени се опитваха да се върнат отново в паметта ми. Чувах как Харолд хърка в съседната стая, чувах от време на време часовника на протестантската църква да бие в нощта. За да се успокоя, мислех за смъртта. Да се удавя в Ганг, та Сен да разбере колко искрено обичах Майтреи. На другия ден вестниците биха писали за този млад европеец, самоубил се без причина, намерен в покрайнините на града от лодкарите, които се прибирали вечерта. Майтреи би припаднала, като научи, госпожа Сен би се разкайвала, защото и тя тогава би разбрала колко искрено и всеотдайно съм обичал Майтреи. Мисълта за смъртта беше единственото ми успокоение. Премислях с наслада всеки епизод, всеки жест: как пиша писмо на господин Сен, отправям се към моста и плача — ей така, само няколко сълзи, после от перилата гледам надолу как текат жълтите тинести води, завива ми се свят и — край… И пак завъртвах филмовата лента отначало. Така съм заспал призори.

Събуди ме Харолд, за да ми каже, че ме търсят по телефона. Втурнах се като луд в хола само по пижама. Веднага познах гласа на Майтреи, който поглъщах закопнял, макар че ме беше страх да й говоря, за да не ме чуе Харолд или някой от пансионерите на госпожа Рибейро. Казваше ми нещо, което по-скоро отгатвах, защото говореше тихо, навярно за да не събуди другите, и постоянно я давеха сълзи. Гласът й като че ли идваше от затвор, от заключена килия, толкова сърцераздирателен беше и копнееше за свобода.

— Алън, каквото и да се случи… Бъди мъж и върви напред, не се обезкуражавай… Не мога вече, Алън, извини ме… вече не мога. Бих искала да ти кажа…

Изведнъж гласът замлъкна. Беше дошъл някой, навярно госпожа Сен. Аз виках напразно:

— Ало! Ало! — Никой не ми отговори.

Върнах се в стаята съкрушен до смърт. Бих искал да избягам, стените ме задушаваха, измъчваха ме моите вещи, плетеното кресло, в което толкова пъти беше сядала Майтреи. Всяка вещ събуждаше в паметта ми някоя сцена, някоя дума и не бях в състояние да се опомня, най-сетне да туря край на безкрайно мъчителните спомени, които бяха убили човека в мене само за един ден.

— Как е инженерът, Алън, направили ли са му операцията? — попита Харолд.

— Още не — отговорих аз пътем. — Може да го оперират днес.

— Горкият човек…

Тръшнах се в леглото и отново запуших. Бях почти неподвижен, само ръцете ми трепереха, иначе лицето ми се беше вкаменило, не можех дори да плача и стоях така под вентилатора, не знаех какво да правя, какво ще се случи.

Около десет часа пред къщата спря куриер с велосипед, който попита за мене. Госпожа Рибейро ми донесе един плик. Човекът не чакаше за отговор. Пишеше ми Сен.

„Господине,

Сега разбирам, че нямаш нито уважение, нито чест. Мислех те само за луд, но виждам, че действаш като змия в тревата, на която, ако не й смажеш главата, когато трябва, се обръща и те ухапва. Няма и 24 часа, откакто даде думата си, че няма да се опитваш да общуваш с нито един член от семейството ми, а я потъпкваш подло, като караш да страда бедното дете, върху което — за нещастие — имаш някакво влияние. Ако опиташ още веднъж подобно нещо, ще направя всичко, което е по силите ми, за да бъдеш изгонен от държавата. Надявах се, че ще проявиш здравомислие и ще напуснеш града. Наредих днес по телефона да те уволнят. Единственото нещо, което ти остава да направиш, е да си вземеш заплатата и веднага да заминеш. Неблагодарността ти трябва да има граници.

Нарендра Сен“

Четях писмото изумен. Не защото ме беше уволнил, аз самият бях решил да напусна, тъй като не бих могъл още веднъж да се срещна очи в очи със Сен след всичко, което ми беше казал Кхока. Бях изумен, защото разбрах, че Майтреи ще прави все повече подобни грешки, от които ще страда постоянно, а нейните страдания удесеторяваха моите, защото знаех, че не мога с нищо да й помогна и напразно ще се измъчвам отдалече. Прибрах плика и тръгнах, като си взех само шлема.

— Ще се върнеш ли за обяд, Алън? — попита госпожа Рибейро.

— Разбира се.

— Приготвила съм ти любимите ти ястия, каза ми ги Харолд, ще видиш… И недей да мислиш повече…

Усмихнах се и излязох замаян, без цел. Мислех си, че е добре да изтегля пари от банката, ако наистина трябва да напусна града след ден или два. Но не го напусках заради нареждането на Сен, не ме стряскаха неговите заплахи. Заминавах, защото знаех много добре, че само така бих могъл някак да помогна на Майтреи, че само така тя може да ме забрави. Мислех като юноша. Стигнах до банката пеша, макар че разстоянието от Ройд Лейн до Клайв Стрийт е доста голямо. След като си надиплих добре банкнотите в портмонето и си разпределих дребните пари из всички джобове, тръгнах нагоре към гарата. Когато минах моста, се наведох да погледна Ганг, мръсен и задръстен с лодки, и мисълта за самоубийство ми се разкри изведнъж с цялата си подлост и смехотворност. На гарата се спрях да изпия чаша лимонада. Беше станало дванайсет часа. Излязох и поех вдясно по околовръстното шосе, което води към околните села и минава през Белур. Когато навлязох в сенчестото шосе, се почувствах по-силен, по-спокоен и поех настървено по пътя. Изобщо не спирах дори и да запуша, а вървях непрекъснато с големи, решителни крачки. По шосето минаваха колите, които вървят по маршрути гарата — Хугли, и почти всички спираха до мене, защото им се виждаше чудно един европеец да ходи пеша по извънградски път. Спрях само при една бедна барака, където старица продаваше лимонада, пан и чушки, спрях да пия нещо студено. Тази среща сякаш ме утеши, защото говорих на старицата на бенгалски, не на хинди, както би следвало, и езикът на Майтреи беше истински балсам за мене.

Пристигнах около два и половина в Белур манастир, след като ме валя дъжд в продължение на два километра и ме измокри до кости; стигнах опръскан с кал и с блуждаещ поглед, който изплаши Свами Мадхвананда, един отшелник, когото познавах отпреди, когато идвах тук с колата на инженера. Отидох на брега на Ганг да се поизсуша и както се бях тръшнал там на тревата, с лице към слънцето, пред очите ми изникнаха всички наши разходки с Майтреи, виждах се отново щастлив и безгрижен. Не можах да се удържа и понеже не можех да плача, извадих бележника си от джоба и започнах да пиша, само за себе си. (Днес чета отново бележките, написани с кръв, и ми изглеждат толкова студени, толкова незначителни. Например: „Защо отмина всичко? Една огромна пустота в мене. Нищо вече няма значение. Когато чуя бенгалска песен горе в манастира, ми идва да заплача: «Майтреи, Майтреи, Майтреи!» Никога вече няма да я видя…“ Колко неспособни сме да предадем дори в момента същината на преголяма радост или болка. Достигнах до убеждението, че само паметта, само разстоянието може да им придаде живот. Дневникът е сух и незначителен.)