Госпожа Рибейро, след като изчезна за около час, заета с домакинска работа, влезе отново в стаята и ме попита какво искам да пия: чай, уиски или бира. Отказах с толкова уморен жест, че старицата се приближи до леглото ми сериозно загрижена.

— Но ти си болен, Алън — каза тя.

— Не знам какво ми е — преструвах се аз. — В последните месеци съвсем се изтощих, защото не отидох никъде това лято и нещастието на инженера ме разтърси дълбоко. Искам да напусна Калкута за известно време… Имате ли някоя свободна стая, мисис Рибейро?

Когато хазайката чу за свободна стая, едва не подскочи от радост, покани ме да видя съседната на Харолдовата стая, попита ме защо не оставам още в Бхаванипур, после, като видя, че разпитванията ме уморяват, смени темата, заинтересува се от температурата ми, посъветва ме веднага да напусна Калкута, да замина за две-три седмици някъде на планина (Дарджилинг например или Шилонг, или даже на море, в Гопалпурат-сий, където отец Джъстъс се е излекувал от преумора, защото въздухът е великолепен и в хотела вече не живее почти никой). Слушах я как говори и одобрявах всяка дума само да не ме кара да отвръщам, да разговарям, да мисля. Веднага ми донесе от хола списание „Дъ Стейтсмън“, за да потърся адреси на разни пансиони, и обсъждаше всяка местност, казваше ми кой е бил там и по какъв повод, а аз я слушах и ми се струваше, че сънувам, толкова беше невероятно присъствието ми тук — и даже животът ми, цялото ми тяло, което бях опънал в леглото, цигарите, които пушех, докато трябваше да умирам, защото бях отделен от Майтреи. Как може да има такива неща по света — питах се аз, като само чувствах, а не формулирах въпроса, — как е възможно един час след напускането на Бхаванипур да мога да слушам приказките на една старица, която дори не подозира, че има пред себе си корабокрушенец? Всичко ми се струваше нереално, невъзможно и усещах, че ще полудея, ако остана за дълго с такива хора, ако не потъна някъде в усамотение, да забравя, да се забравя. Заминаването ми изглеждаше единственото спасение, поне за известно време. Реших да замина още на другия ден, закъдето и да е.

— Моля ви, телефонирайте на господин Сен, Саут хиляда сто четирийсет и четири — обърнах се аз към госпожа Рибейро, — и му кажете да ми изпрати нещата тук…

Госпожа Рибейро винаги би се почувствала засегната да телефонира на един „цветнокож“, но в този миг беше толкова щастлива, че я чух да разговаря учтиво, навярно с Манту, и да благодари за любезността.

— Отивам да приготвя стаята — каза ми тя.

Радвах се, че отива, че сега нога свободно да въздишам и да плача. Изведнъж ме прониза мисълта, че съм остарял, че косата ми е побеляла от мъка, и скочих, за да се видя в огледалото. Едва се познах. Лицето ми беше бледо, изпито, веждите — разрошени, сякаш проскубани, не зная каква бръчка се беше вдълбала в ъгъла на устните, която съвсем ме променяше, придавайки ми вид на човек със силна воля. Учудих се, като открих в лицето си мъжествена решителност и енергичност — качества, които отдавна бях загубил. (Оттогава вече не вярвам на израженията у хората. Струва ми се, че правилата, по които лицата се изменят, нямат нищо общо с истинските душевни преживявания. Може би само очите, единствено те, могат да издадат човека.) Върнах се потиснат в леглото и запалих друга цигара.

Харолд ме посрещна с „ура“. Госпожа Рибейро му беше разяснила с няколко думи целта на посещението ми. Той се опита да ме накара да говоря, но под предлог, че ме боли главата, му казах съвсем накратко защо съм дошъл. Поиска веднага пиене. Каза ми, че всяка температура и всякаква болка минават с уиски. Пих и аз една чаша, но замайването ме накара да почувствам още по-остро отдалечаването от Майтреи. Идваше ми почти да вия. Когато пристигна Кхока, мислех, че ще го прегърна от вълнение. Беше дошъл в доста мръсно дхоти24, с напуканите си крака без сандали, и всички от къщата го гледаха с пренебрежение и отвращение, но той идваше „при мене“, влизаше и излизаше гордо, като носеше нещата ми от камиона и превеждаше хамалите през хола. Горях от нетърпение да ми каже какво става там, в Бхаванипур. Когато платих на шофьора и на хамалите, го повиках в стаята, поисках чай от госпожа Рибейро и отворих нова кутия цигари. Харолд кипеше, че не оставам с него на приказка, но вероятно отгатваше в моето внезапно тръгване от дома на Сен нещо повече от това, което му бях признал, и не се осмели да дойде и да ни прекъсне.

Кхока ми донесе един екземпляр от „Удхата“, на който Майтреи беше написала последните си думи: „На моя скъп, на моя скъп! Майтреи, Майтреи“ Само толкова? — натъжих се аз. Кхока ми каза да погледна и в края на книгата. „Сбогом, скъпи мой, не съм казала нищо, което да обвинява тебе. Казах само, че си ме целунал по челото. Трябваше да кажа — тя беше наша майка и знаеше. Алън, приятелю, скъпи мой, сбогом! Майтреи“

Взирах се занемял в почерка й. Кхока пушеше и също до едно време мълча, после неочаквано заговори, сякаш продължаваше някаква своя мисъл.

— … Така че трябваше да се разбере. Много непредпазливи бяхте. Всички ви виждаха, като се целувахте в креслото. Шофьорът казал и на Манту, и на Лилу. Никой нямаше смелост да ви предупреди…

Питах се дали и Кхока знае само колкото другите, или е разбрал повече. Но усетих колко маловажно е сега това и се оставих да ме носят други мисли.

— Чабу се съвзе — заговори отново Кхока. — Щом видя Майтреи припаднала, сякаш се събуди от сън. Попита за тебе. „Къде е дада̀?“ — така питаше всички, държеше се за госпожа Сен, теглеше я за сарито и я питаше. Казах й, че идвам да те видя, и тогава ми даде тази бележка…

На откъснат от училищна тетрадка лист Чабу пишеше на бенгалски с най-калиграфския си почерк: „Обични дада̀, ще можеш ли да ми простиш някога? Не знам какво ме накара да кажа: мислех, че не правя нищо лошо, като казвам, защото и вие не правите нищо лошо, като се обичате. Майтреи страда ужасно. Можеш ли да направиш нещо, за да не страда? Къде тогава е вашата любов? Бих искала да умра.“

— Плачеше, когато го пишеше, и ми каза да ти го дам непременно и да й се обадиш по телефона някоя сутрин. Сега вече не е луда, не изглежда луда. Бедната…

Замълча отново за известно време, после неочаквано въздъхна.

— Какво има, Кхока? — попитах го аз.

— Ох, какво да ти говоря за себе си, когато виждам колко страдаш!

Говореше претенциозно, театрално, като си придаваше скръбен израз, за да привлече вниманието ми, но тонът, с който каза тези няколко думи, веднага ме отчужди от него. Може би Кхока отгатна и тази неприязненост, защото промени темата.

— Когато започнах да изнасям нещата от стаята ти, Майтреи дотича долу и започна да ги прегръща и да крещи. Трябваше насила да я приберат. Господин Сен, който е грубиян, я удряше по лицето с юмруци, докато го разкървави. Тя припадна в стаята си…

Слушах и плачех, но болката ми не нарастваше. Какво повече можеха да ни сторят, освен да ни разделят? Нима щях да страдам повече, ако ме беше набил или ми беше ударил плесница? Виждах я с окървавено лице, но не нейните рани разкъсваха сърцето ми, а самото й същество, нейното отсъствие.

— … Затвориха я в стаята почти гола, за да не може да слиза в твоята стая. Когато беше припаднала, я заливаха с вода, за да се свести, после, когато дойде на себе си, я биеха, за да каже. Крещеше: „Обичам го, обичам го!“ Само толкова чувах отдолу. „Той не е виновен, какво искате от него?“ Сестра ми каза, че викала: „Какво искате от него?…“

И все пак на мене не ми бяха направили още нищо. По-добре да ми бяха ударили плесница, мислех си аз. Защо господин Сен не събра смелост да ми удари плесница? Защо ми протегна страхливо ръка и ми каза: „Good-bye, Алън!“

— Преди да дойдат да я вземат горе, Майтреи ми прошепна: „Ще му се обадя утре по телефона.“ Но може би няма да успее. Господин Сен я държи заключена. Чух да говорят с майка й за женитбата, колкото се може по-бързо.

Вцепених се. Кхока забеляза моя страх и продължи разпалено:

— Ще я женят за един професор от Хугли, и то веднага след като се върнат от Миднапур. Знаеш ли, че искат да отидат в Миднапур?

— Зная — отговорих аз почти безразлично.

— Те са зверове, всички те са зверове — разгорещи се Кхока. — Не ги ли мразиш?

— Защо да ги мразя? Аз им причиних цялото зло. Каква вина могат да имат те? Освен може би, че ме въведоха в къщата си…

— Искаха да те осиновят — разясни ми Кхока.

Усмихнах се. Колко празно, колко излишно ми се струваше всичко това, всички събития, които биха станали, ако аз бях друг, цялото щастие, което бих могъл да имам, ако… Струваше ми се безсмислено да мисля за онова, което би могло да се случи. Бях сам, сам, това бе болката на настоящето. Не можех да проумея нищо друго.

Кхока ме погледна, видя сълзите ми и въздъхна:

— Майка ми е тежко болна и аз нямам пукната пара, нито една рупия да й дам. Мислех си да ти поискам на заем, докато получа хонорара си от Бенгалската филмова компания…

— Колко искаш?

Мълчеше. Аз не се осмелявах да го погледна в очите. Болеше ме от лъжата му, защото знаех, че майка му не е болна и че за нея се грижи един негов зет, търговец в Калигхат.

— Трийсет рупии стигат ли ти? — попитах го аз и без да чакам отговор, написах чек и му го подадох.

Благодари ми смутено и започна да говори пак за Майтреи. Помолих го едва чуто да си върви.

— Кхока, спи ми се, боли ме главата…