Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Всичко това научих чак на втория или на третия ден от Кхока, но в онази нощ подозирах много по-лоши неща, допусках, че Чабу я е изненадала някоя нощ и е казала това на госпожа Сен. Преди четири сутринта отидох в библиотеката да чакам Майтреи с новини. Стоях там, докато се разсъмна съвсем, прикрит зад рафтовете, но не дойде нито Майтреи, нито сестрата на Кхока или Лилу, чрез които би могла да ми изпрати бележка. В седем часа долу слезе госпожа Сен да приготви чая и трябваше да се промъкна внимателно в стаята си, за да не ме забележи.

Точно очаквах да ме извикат за чая, когато в стаята ми влезе инженерът с черните очила, които скриваха добре погледа му, бе малко разтреперан от слабост и започна доста развълнувано, но приятелски:

— Скъпи Алън, реших да се подложа на онази очна операция, за която ме молят от толкова време лекарите. Трябва да остана в санаториум около два или три месеца и затова реших да изпратя семейството си в Миднапур при мои роднини. И тъй като и ти си малко уморен, ще направиш добре да си починеш някъде на планина.

— Кога трябва да тръгна? — попитах аз със спокоен глас, който ме учуди. (Впрочем още не проумявах какво става с мене и извърших в този ден много неща, без да си дам сметка.)

— Още днес, защото след обяд аз постъпвам в санаториума — каза инженерът, като ме наблюдаваше под прикритието на черните стъкла.

— Хубаво, но няма къде да отида, трябва да си намеря квартира, трябва да си пренеса багажа…

Намерих сили да се противопоставя, макар всичката ми кръв да беше сякаш изтекла от вените, и показах загрижено малкото вещи, които имах: легло, гардероб, библиотека, два куфара, писалищна маса. Инженерът се усмихна много учтиво.

— Енергично момче като тебе винаги може да се оправи. Ако тръгнеш още сега, ще намериш квартира до един часа. Кхока ще ти докара нещата след обяд с камион. Може би ще поживееш у някой от приятелите си, докато заминеш на планина, а после ще се наредиш по-добре…

Целият треперех, когато стана да си тръгне. Инстинктивно се обърнах към шкафа да си взема тропическия шлем и веднага да тръгна, но госпожа Сен, която беше стояла в коридора и беше слушала всичко, влезе в стаята и ми каза усмихнато:

— Не можеш да тръгнеш оттук, без да се нахраниш…

— Не мога да хапна нищо — казах й аз едва доловимо.

— Ще те помоля и ти ще похапнеш — продължи госпожа Сен със същия тон. — Чаят е готов.

— За какво ли ми е сега? — попитах аз още по-тихо.

(Чувствах, че мога да се свлека на земята всеки миг, защото разбирах, че тръгвам и че още не съм видял Майтреи и не знаех какво прави тя там горе.)

Инженерът тръгна и аз се разридах, скубех косите си и хапех юмруци. Проснах се в креслото отмалял, почти задушен от болка, която не знаех как да нарека, защото не беше нито любов, нито страдание, а чувство на пълен срив, сякаш съм се събудил изведнъж сам в гробище, без никой до себе си, на когото да се оплача, от когото да очаквам утеха. Начупен бях сякаш на десетки парчета, защото чувствах тялото си като рана, душата си опустяла, нямах вече нито воля, нито сили да се опомня за миг. Влезе Лилу също разплакана и бързо ми подаде едно листче: „Не ме пускат да те видя. Не си съсипвай живота, не се оставяй да те победят. Тръгвай по света и покажи на всички чистотата си. Бъди човек. Скоро ще получиш вести от мене. Майтреи“ Почеркът беше разкривен, на неправилен английски, с мастилени петна. Бързо стиснах листчето в ръка, тъй като идваше госпожа Сен с прислужника, който ми носеше чая.

— Не мога да ям, не мога да ям нищо — казах аз разплакан.

— Аз те моля да вземеш чаша чай — каза меко госпожа Сен.

Стори ми се, че съзирам в нейния глас състрадание и малко разбиране, и като си спомних колко добра беше с мене, колко много ме обичаше и ме наричаше „сине мой“, защото толкова беше искала да има и син освен двете момичета, не можах да се овладея, паднах в краката й и ги прегърнах разплакан.

— Прости ми, мамо, не разрешавай да си тръгна оттук — избухнах аз, — прости ми, прости ми…

Лилу плачеше, облегната на вратата. Госпожа Сен не направи никакъв утешителен жест, а остана права и усмихната, докато се мятах в краката й. Почувствах този хлад и се надигнах, като си изтривах очите и хлипах.

— Вземи си чая — каза тя.

Погледнах към чашата, но ме задави ридание и покрих лицето си с ръце. Лилу не можа повече да издържи и избяга в коридора разплакана. Госпожа Сен остана там, до вратата, гледаше ме със същата леко подигравателна ледена усмивка и ме подканяше:

— Вземи си чая…

Обелих като насън един банан и сръбнах от чашата, в която чаят беше изстинал. Веднага плачът ми пресекна, само хълцах. Щом видя, че съм изпил чая, госпожа Сен излезе в коридора и извика прислужника да вземе таблата.

— Мога ли да видя децата, преди да тръгна? — примолих се жално аз.

Господин Сен тъкмо влизаше и ми каза:

— Майтреи е малко болна и не може да излиза от стаята си.

После се обърна към госпожа Сен:

— Повикай Чабу.

Когато госпожа Сен излезе от стаята, инженерът ми подаде един затворен плик и ми каза:

— Прочети това чак след като напуснеш къщата ми. И ако искаш да ми се отблагодариш за доброто, което ти сторих тук, в Индия, спазвай онова, за което те моля…

Тръгна си, преди да успея да продумам. Поех плика разтреперан от безсилие и го мушнах машинално в джоба си. Когато видях Чабу, веднага я прегърнах и започнах разплакан да я люлея:

— Какво направи ти, Чабу, какво направи?

Бедното момиче не разбираше нищо, но като ме виждаше да плача, започна и то да плаче и да ме целува по лицето, както бях навел глава към крехкото й тяло и я люлеех машинално.

— Какво направи, Чабу? — толкова можех да й кажа.

— Но аз какво знаех? — попита тя, като се опитваше сякаш да се опомни. — Защо плачеш, дада̀? Ти защо плачеш?

Пуснах я, за да си избърша лицето. Впрочем госпожа и господин Сен бяха дошли отново и стояха до вратата — и двамата ледени, сякаш казваха: „Хайде, време е да тръгваш…“

Целунах още веднъж Чабу по двете страни, после се съвзех, хванах шлема си, коленичих пред госпожа и господин Сен и докоснах с ръка десния крак на всеки от тях — поздравът за най-дълбоко уважение, който ми беше известен — и тръгнах.

— Good-bye, Алън — каза инженерът и ми протегна ръка.

Но аз се престорих, че не виждам, и тръгнах по коридора. Чабу изтича след мене, като плачеше с глас.

— Къде отиваш, дада̀? Къде отива Алън-дада̀? — питаше тя майка си.

— Дада̀ е болен и отива да се лекува — каза госпожа Сен шепнешком на бенгалски, като я прегърна, за да не излезе на улицата след мене.

Когато слизах по стъпалата на верандата, повдигнах очи към балкона с глициниите и видях за миг Майтреи. Тогава чух, че ме повика, после — кратък и изплашен писък, и я зърнах да пада на балкона. Исках да се върна, но срещнах инженера в коридора.

— Забрави ли нещо, Алън? — попита ме той подозрително.

— Нищо, сър, не съм забравил нищо.

Тръгнах бързо. Качих се в първата попаднала кола и дадох адреса на Харолд. Когато потеглих, аз се опитах да погледна още веднъж къщата в Бхаванипур, но сълзи бликнаха от очите ми, колата зави и вече нищо не видях.

Опомних се точно когато колата заобикаляше към Парк Стрийт. Отворих плика на Сен и прочетох със свито сърце това, което той ми пишеше на английски, без обръщение, на лист, на който в горния ъгъл бяха изписани и подчертани думите „строго поверително“.