— Скрий го в бюрото и гледай да не го вземе някой. Аз ще ти го поискам по-късно — каза ми тя изчервена.

Признавам, че не разбирах нищо, но и не подозирах нещо лошо, защото иначе не би ми дала да пазя писмото, което, макар да беше на бенгалски, можех да разчета или да помоля някой приятел индиец да ми преведе точно. Съхранявам и сега това писмо, макар още да не съм посмял да го прочета. Често си мисля кой обожател й е изпратил тогава цветята и защо излъга Майтреи, че е получила букета от приятелка от ученическите години, която не е могла да дойде…

Последваха същите дни и същите нощи, впрочем не за дълго, защото само седмица след рождения ден на Майтреи се случи събитието, заради което започнах да пиша тази тетрадка. Би трябвало да разкажа по-нашироко за тези последни дни, но не си спомням почти нищо, а дневникът, който не загатваше тогава близка промяна, пази само в общи черти един живот, от който сега вече съм се отдалечил и не мога да го призова в спомена си. По-късно, даже и по времето, когато пишех тази повест, мислех върху орисията си да не отгатвам никога бъдещето, да не предвиждам, нищо отвъд всекидневните събития. Кой би повярвал, че изневиделица могат да станат толкова големи обрати…

Ходехме всяка вечер на Езерата и понякога вземахме и Чабу. Инженерът ни убеждаваше, че и двамата с Майтреи трябва да си почиваме вечер от тревожния живот, който водехме в последните седмици, като се грижехме за болните. Вярно е, че Майтреи започна да отслабва, а и Чабу, която се успокои изведнъж след кризата на 10 септември, имаше нужда от разходки на чист въздух, след като прекара толкова време затворена в стая. И така, тръгвахме всяка привечер, за да се върнем в девет или десет през нощта. Чабу почти не говореше, обикновено седеше на пейката или на брега на езерото, гледаше, тихо пееше, плачеше. Ние двамата оставахме близо до нея и си говорехме много, прегръщахме се скришом, търсехме си ръцете, правехме планове. Майтреи все повтаряше като лайтмотив думите, които владееха мисълта й:

— Един ден ще ме вземеш оттук и ще тръгнем по света, да ми го покажеш…

Беше почнала да мисли сериозно за бягство — още повече, че и аз й признах, че имам доста спестени пари в банката, тъй като от заплатата си от 400 рупии не харчех почти нищо, откакто бях дошъл в Бхаванипур.

Една вечер (беше 16 септември) на Чабу й стана лошо, докато гледаше езерото, и я взех на ръце, за да я сложа да легне на пейката. Майтреи и аз седнахме там, близо до нея, милвахме я по главата, говорехме й мили неща, опитвахме се да я разсмеем, защото Чабу в тези последни дни се смееше на всяка дреболия, и това й се отразяваше добре, както твърдяха докторите.

— Защо не обичаш дада̀? — обърна се тя изведнъж към Майтреи.

Нас ни напуши смях, защото Чабу често говореше глупости и не ни беше страх от нея.

— Напротив, обичам го много — отвърна Майтреи усмихната.

— Ако го обичаш, целуни го — помоли Чабу.

Майтреи започна да се смее по-силно и й каза, че говори глупости и че послушно момиче като нея не трябва да говори глупости.

— Любовта не е глупост — каза Чабу много сериозно. — Хайде, целуни го. Ето, аз го целувам.

Наистина тя стана от пейката и ме целуна по бузата; и тогава, все така усмихната, Майтреи ме целуна по другата буза.

— Доволна ли си сега? — попита я тя.

— Ти трябваше да го целунеш по устата — отговори Чабу.

— Я се дръж прилично — рече Майтреи и се изчерви.

Но аз бях щастлив, че тази моя по-малка сестра (аз наистина обичах извънредно много Чабу) е разбрала за нашата любов, и казах на Майтреи да ме целуне. Тъй като тя не искаше, аз проврях ръка към гърдите й под шала и спрях свитата си за милувки длан на лявата й гръд, притиснах я, за да усетя сърцето й и едновременно с това да я накарам да ме целуне. (Майтреи не можеше да понесе тази милувка, без да се хвърли веднага на врата ми.) По една случайност и Чабу поиска да сложи ръка на гърдите на Майтреи, за да я помоли да ме целуне. И тя се натъкна там на моята ръка, която отдръпнах колкото се може по-бързо, но не преди да привлече вниманието на Чабу. Тя се разсмя.

— Видя ли, че дада̀ държи ръката си на гърдите ти? — избухна Чабу победоносно.

— Не говори глупости — сопна се Майтреи. — Това беше моята ръка.

— Сякаш аз не знам, сякаш аз не пипнах пръстена на дада̀… — Побиха ме тръпки от това уточняване, но като знаех, че Чабу говори много безсмислени неща, не се изплаших от евентуални последици. Не се стигна дотам Майтреи да ме целуне и скоро след това трябваше да се връщаме при колата, защото съвсем се беше стъмнило. До вкъщи забравих случката.

Тази нощ Майтреи не дойде при мене. От предпазливост, призна ми тя на другия ден. Не си спомням как прекарах времето почти до шест часа, когато облякох бенгалския си костюм в очакване да тръгнем с колата. Но никой не дойде да ме извика. Малко нервно аз попитах шофьора дали тази вечер няма да ходим на Езерата и той ми отговори (така ли ми се стори, или наистина беше нахален?), че е получил нареждане да закара колата в гаража. След няколко минути срещнах Лилу в коридора и тя ми каза, че госпожа Сен вече не пуска нито Майтреи, нито Чабу да ходят на Езерата. Всичко това ми се стори много странно. И загадката ме дразнеше; струваше ми се, че укриват от мене истина, от която абсолютно и неотложно се нуждаех. Опитах се да се срещна с Майтреи, но не успях, и тогава останах в стаята си, изтерзан от мисли. (Чудно, не ме беше страх. Исках само да зная точно какво се е случило, защо госпожа Сен е наредила на шофьора да закара колата в гаража и защо не можех да видя Майтреи.)

На трапезата, когато ме извика прислужникът (обикновено ме викаше някой от домакините), намерих госпожа Сен и Майтреи. Не говореха. Исках да изглеждам спокоен. Мисля, че наистина успях. Госпожа Сен търсеше очите ми, а аз не ги криех. Учудваха ме нейните директни изпитателни погледи. Опитваше се сякаш да проникне в душата ми. Лицето й беше придобило странна съсредоточеност, с подигравателна усмивка, ожесточила устните, начервени както винаги с пан. Сервираше ми мълчаливо, учтиво, а после седна отново с лакти на масата и ме загледа. Питаше се може би как съм успял да я лъжа толкова време, как съм я измамил с чистотата и уважението си. Усещах в неприязненото й иронично присъствие един всеобхватен въпрос: нима аз съм могъл да бъда такъв? Не зная какъв „такъв“ имаше предвид госпожа Сен, но чувствах въпроса и затова се стараех да изглеждам колкото може по-непринуден, говорех, гледах я в очите, питах я как върви лечението на господин Сен, защо не са дошли и другите на трапезата — като че ли нищо не беше се случило. Майтреи ми стискаше краката до счупване. Влагаше всичката си последна страст и целия си страх в това стискане на прасците. Искаше да ме погали по-нежно от всякога и чувствах нейното топло ходило да докосва прасеца ми леко, кротко, ласкаво, сякаш искаше да ме утеши, да ме подкрепи в премеждието, за което се досещах, но не го знаех. После взе крака ми между своите прасци и го стисна като последна прегръдка, като че ли полагаше усилия да ми придаде топлина и страст, които да не забравя, когато бъда далече от нея.

Някой извика госпожа Сен горе и веднага щом останахме сами, Майтреи ми прошепна, като хапеше устни, за да овладее чувствата си:

— Чабу каза всичко на мама, но аз отрекох. Не се страхувай, оставам твоя. Ако те пита, не признавай нищо, иначе кой знае…

Бликнаха сълзите й, искаше да хване ръката ми както преди, но госпожа Сен слизаше по стълбите; и тогава ми прошепна през зъби:

— Ела утре преди разсъмване в библиотеката.

Това бяха последните думи, които Майтреи ми каза, защото госпожа Сен я отведе горе; аз отидох в стаята си извънредно потиснат, объркан и почти неспособен да отгатна какво може да се случи на другия ден.

Изобщо не можах да заспя, пушех лула след лула в широкото удобно кресло и очаквах да съмне. Един след друг биеха часовете в нощта и аз си спомнях с всеки от тях посещенията на Майтреи в тази стая и почти не можех да повярвам, че би било възможно да не я видя вече тук, до мене, готова да се съблече веднага щом затворя прозорците, готова да ме прегърне и да плаче. Мислех си, че не е възможно Майтреи да ми бъде отнета само след две-три седмици любов. Както стоях сам в тъмнината, я виждах отново във всички ъгли, с всички нейни движения на влюбена, забравях всички страдания, които претърпявах по нейна вина, всички съмнения и чувствах как в мене безгранично расте любовта, за която Майтреи никога не е подозирала. Очаквах зазоряването, за да й кажа, че раздялата само за една нощ и заплахата над нашата любов ми е разкрила колко много я обичам и съм разбрал колко ми е скъпа сега, когато се страхувам, че мога да я загубя. Почти се разплаках самичък, като си мислех, че бих могъл да я загубя. Само мисълта, че вече няма да бъде до мене, ме ужасяваше и помрачаваше ума ми. Не мислех, че бих могъл да оцелея след една раздяла с Майтреи. Докато знаех, че е моя и мога да й говоря и да се приближавам до нея, щом поискам, без някой да ми пречи, аз я обичах, а сега, когато бяхме разделени от кой знае каква опасност, любовта ми нарасна до задушаване и чувствах, че подлудявам, докато чаках часа, когато ще мога да я видя и отново да я прегърна.

През нощта излизах на двора много пъти да надничам и виждах винаги светлина в стаята на инженера, чувах там гласове, понякога хлипане, което не можех да отгатна чие може да бъде (на Майтреи, Чабу, сестрата на Кхока?). Всичко това ме тревожеше страшно. Връщах се отново в моето кресло и се мъчех да разбера какво могат да означават думите на Майтреи: „Чабу каза всичко…“ Какво би могла да каже Чабу в лудостта си? Всичко, което е могла да види и да разбере? Мислех си, че може да е изненадала Майтреи, като влиза или излиза от моята стая, но разбрах по-късно, че всичко, което тя е казала, са били не тъй сериозни неща. В оня ден госпожа Сен й измила главата, а Чабу плакала непрекъснато. Попитала я защо плаче и тя отговорила, че нея не я обича никой, а Майтреи — всички. Всички са дошли на рождения й ден и са й донесли подаръци. И най-вече аз много съм я обичал. „Откъде знаеш?“ — попитала госпожа Сен закачливо. „Алън-дада̀ я целува и държа ръка на гърдите й, а мене не ме целува никой.“ Страдала и плачела толкова искрено, че госпожа Сен я накарала да повтори няколко пъти, и Чабу признала всичко, което била виждала: как стоим ние двамата заедно, смеем се, целуваме се и се прегръщаме при Езерата. (А аз смятах, че Чабу не забелязва нищо…) Госпожа Сен веднага извикала Майтреи и я попитала дали е вярно това, което казва Чабу. После наредила на шофьора да закара колата в гаража и завела Майтреи горе на терасата, накарала я да се закълне в името на предците и боговете и започнала да я разпитва подробно, като я заплашвала. Майтреи отрекла всичко, като признала само, че ме е целунала няколко пъти на шега, а аз съм я целунал по челото, но друго не се е случвало. И я молила на колене да не казва нищо на инженера, тъй като аз ще страдам, без да съм виновен. Ако трябва, Майтреи никога вече няма да ме види, тъй като само тя е прегрешила. (Мислела си, научих по-късно, че междувременно ще може да избяга с мене. Страх я било само от господин Сен, който можел да я заключи в стаята й или да я ожени за няколко дни, преди тя да има време да ме види и да организира бягството.) В онази нощ я заключили в стаята на госпожа Сен, а госпожа Сен казала всичко на инженера и останали до късно да се съветват какво трябва да направят, та съседите да не научат нищо, защото тогава проклятието ще падне върху цялото семейство…