Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Мислех, че всичко се е разкрило, и цяла нощ се мятах, без да мигна. Призори Майтреи идвала отново при мене, без да я усетя, и ми мушнала под вратата бележка: „Мама не знае нищо. Не се тревожи. Не се издавай. Майтреи“ Когато я прочетох, ми се стори, че съм помилван или че наказанието ми се отлага. Написах дълго писмо на Майтреи, в което й казвах, че трябва да прекратим безразсъдните си нощни срещи сега, когато всички дежурят около инженера и около Чабу. Истината беше, че и аз не знаех как ще свърши нашата връзка. Майтреи беше направила множество намеци на госпожа Сен, твърдейки, че съм се влюбил в нейна приятелка (ние я бяхме нарекли Анусуя още когато четяхме и коментирахме заедно „Шакунтала“) и не зная как да постъпя, за да я поискам за жена. А госпожа Сен беше отговорила, че подобни женитби, резултат от непокорство на чувствата, водят само до нещастие и за двамата съпрузи, защото нищо трайно и щастливо не може да излезе от страст, която ле е подчинена на традициите, тоест на семейството, на хората, знаещи какво значи женитба и любов — събития, много по-сериозни, отколкото ние, младите, си представяме, защото бракът не означава двама души „да берат заедно цветя“, нито да се оставят да ги погълне ефимерна и измамна страст. Признавам, че се познах изцяло в разсъжденията на госпожа Сен, защото любовта ни нямаше друг извор освен страстта и мислехме само за себе си. Но докато обсъждала тайната ми любов към Анусуя, госпожа Сен казала на Майтреи, че женитбата не се основава никога на любовта, а на жертвата, на самоотричането, на пълното упование на съдбата. Въпреки най-искреното ми желание да сменя вярата си не можех да приема този възглед. Но това ме накара да разбера колко пречки ще срещна в деня, когато взема решение да поискам Майтреи за жена. Даже си мислех дали нейното предположение — изнасилването, не е по-ефикасно. Тогава ще бъдат пред свършен факт и ще трябва да ми я дадат, тъй като никой друг не би я взел. Едва сега разбирам колко много обичах Майтреи, щом съм мислел за такива фантастични решения.

Дните течаха еднакви, с повтарящи се страхове и с все по-опасни рискове, до премеждието, за което ще разкажа по-долу. Само едно събитие прекъсна веригата на тези безнадеждни и безпаметни дни. (Ако нямах дневника, не бих си спомнил нищо от онова време, толкова бях вглъбен в нещата, които ставаха около меле, че никога нямах свободно време да си спомням или да размисля, да свържа едни факти с други, да преживея отново някои сцени. Така че сега трябва да се водя по нишката на твърде оскъдните бележки, сякаш разгадавам живота на друг, защото спомен за тези дни и нощи на изгаряща агония нямам.) Събитието беше рожденият ден на Майтреи — 10 септември. Инженерът настоя да го отпразнуваме шумно, макар че той беше още болен, а Чабу почти безпаметна. Майтреи навършваше 17 години и тази възраст има в Индия някакъв си таен смисъл. Още повече, че стихосбирката й „Удхата“22, излязла от печат няколко дни преди това, беше приета от бенгалската преса като истинско откритие и господин Сен държеше да покани целия литературен и артистичен елит на Калкута на тази церемония, за да я превърне в нещо като турнир на изкуствата. Щяха да дойдат всички значителни бенгалски творци с изключение на Тагор, който беше още в Европа. Очакваха Чатарджи23, автор на „Шриканта“, и танцьора Удай Шанкар, от чиято божествена красота и хипнотизиращ ритъм аз ревнувах дълго време, защото на едно негово представление през август Майтреи ме беше забравила и го гледаше от балкона очарована, унесена. Няколко дни след това тя говореше само за него и държеше веднага да се запознаят, да „научи“, казваше тя, „тайната на танца“. Трябваше да дойдат и редакторите на списание „Прабудха Бхарата“, сред които Майтреи имаше многобройни почитатели като изключително оригиналния поет Ачинтя, за когото тогава много се говореше, защото беше започнал да публикува роман, подобен на „Одисей“ от Джеймс Джойс, и беше изправил срещу себе си цяла плеяда стари бенгалски писатели.

Аз бях много смутен от приготовленията, които се правеха за 10 септември. Знаех, че в този ден Майтреи ще ми принадлежи по-малко от всякога, защото беше самонадеяна и вежлива и ще се опита да очарова всички гости. Купих и аз няколко книги и исках да й ги подаря призори в същия ден. През нощта остана при мене само половин час, защото се беше трудила като робиня да разтреби къщата (цялата стълба беше окичена със стари килими, навсякъде бяха сложени вази с цветя, освободиха се две помещения горе за приема, донесоха се дюшеци и шалове — да ги превърнат в два огромни дивана, на които трябваше да се качиш с боси крака, за да можеш да заемеш мястото си). Всички жени работиха усърдно за тази церемония, а Майтреи, която искаше да украси килимите на стълбището с картини, изпусна на земята един великолепен портрет на Тагор, подарен от самия поет с посвещение, този факт я разтрепери, защото виждаше в него много лош знак, още повече, че рамката стана на парчета и платното се цепна.

Срещнах я рано в библиотеката, където й занесох книгите, всяка с невинно посвещение, прегърнах я и й пожелах спокоен живот и пълно щастие, което заслужава. Просълзих се, когато й казах тези няколко банални думи. Стори ми се все пак, че беше някак разсеяна. Откъсна се от ръцете ми много по-лесно от друг път.

Следобедът беше за мене безкраен маскарад. Облякох бенгалския си копринен костюм и трябваше да занимавам всички тези знаменити хора като истински домакин, тъй като инженерът седеше неподвижен на едно кресло в средата на стаята (единственият стол там: всички останали седяха на дюшеците), госпожа Сен и другите жени се грижеха за дамите, които бяха отделно в друга стая, а Манту остана долу в коридора като гид на гостите. Само Майтреи идваше при нас, за да подари томчетата от „Удхата“ и да донесе сладкиши. Видях как всички я пият с очи (защото беше възхитителна тогава, бледа и кротка, с голи ръце, които излизаха от синьо копринено сари), как я желаят и тази гледка за мене беше непоносима, защото никой от присъстващите не знаеше, че Майтреи е моя и само моя; всеки от тях може би мислено си кроеше разни сметки относно Майтреи. Когато дойде красивият Удай Шанкар (вярно е — по-малко хубав отблизо, отколкото когато беше на сцената, но все пак най-ефектният мъж, когото познавах, точно защото редом с мъжественото и еластично тяло имаше изключителна гъвкавост в жестовете и в погледа, някаква женственост, която не те притеснява, топлина и необикновена общителност), Майтреи пламна цялата и го покани да хапне на балкона, защото гостите толкова се трупаха около него, че бедният Удай Шанкар не можеше да се храни. Опитвах се да скрия вълнението си, защото отгатвах в този великолепен танцьор нещо повече от мъж покровител, отгатвах направо някаква магия, която би накарала цял град да си загуби ума, не само една объркана влюбена като Майтреи. Знаех, че на него не може да устои никой, и макар да му завиждах за това, не го мразех, защото бих искал да открия в погледа на Майтреи предпочитание към него, за да мога и аз да се избавя от любовта. Знаех, че в момента, когато видя със сигурност предпочитанието й, любовта ми ще рухне без колебание. Казвах си, че ако Майтреи не може да противопостави на магията на Удай Шанкар мистичността на нашата любов, то тя заслужава да бъде изоставена като най-последната женичка.

Излязох случайно в коридора и видях Майтреи, седнала до Удай Шанкар, да го пита свенливо нещо, което не можех да чуя. Учудих се колко спокойно приемам тази гледка. След няколко минути срещнах Майтреи на стълбището и тя ми каза, като крадешком ми стисна ръката:

— Опитах се да науча от Удай Шанкар ключа на танца, но той не може да ми каже нищо. Много е глупав. Не разбира ритъма и говори като по книга. По-добре да не бяхме го канили. На сцената беше като бог, но когато го помолих да ми разкаже, бъбреше глупости като прост занаятчия. Защо ли танцът не го е направил мъдър?

Не знаех как да й благодаря за тези няколко думи. Тя ме насочи към библиотеката и каза разпалено, като галеше ръката ми:

— Обичам те, Алън, ставаш ми все по-скъп…

Тъкмо щях да я прегърна, когато чухме някаква суматоха горе: госпожа Сен викаше Майтреи, чуваха се и други гласове на разтревожени жени. Изтичахме и двамата с необясним страх в душите, като че ли предчувствахме нещастие. Видяхме как Чабу се мъчи да скочи от балкона на „пътя“, а няколко жени се опитваха да я задържат. Бедното момиче беше оставено почти само в този ден, в който всички си бяхме изгубили ума, тогава то си облякло най-хубавото сари (обикновено ходеше в къси европейски роклички, а в сари изглеждаше много по-голямо) и пожелало да присъства на празника. Когато Чабу излязла в коридора, видяла прекалено много хора и се изплашила. Тогава отишла на балкона, където минути по-рано стоеше Шанкар, и оттам започнала да съзерцава „пътя“ и да си пее, както й беше навикът. Две от поканените дами я забелязали в момента, когато искала да се качи на перилото на балкона, и се втурнали да я хванат. Тя се дърпаше и всички се натрупаха в коридора (инженерът отново загуби равновесие и се караше грубо на съпругата си). Трябваше да я взема на ръце и да я занеса като дете в стаята й, защото ме позна веднага и се притисна към гърдите ми, като плачеше и ме викаше: „Алън-дада̀, Алън-дада̀.“ Когато я сложих в леглото, тя ме попита, като се намръщи изведнъж:

— Да продадат Майтреи ли искат?

На другия ден всички бяха уморени от голямата церемония, която струваше почти петстотин рупии и толкова много труд. Държаха се речи, на терасата имаше богата трапеза и Майтреи получи много подаръци, най-вече книги. Само сутринта на рождения ден някой беше изпратил огромен букет цветя и един плик. Щом видя почерка, Майтреи цялата се разтрепери, бързо прочете писмото, като се страхуваше да не я изненада някой. Щом чу стъпки по стълбата, бързо влезе в стаята ми и ми даде писмото.