— Нашето сливане беше по волята на небето. Не виждаш ли, че днес, в деня на пръстена, Чабу не спа с мене!

Вслушах се как изкачва стълбите към стаята си, но не чух нищо, толкова леко се плъзгаше край стената.



Сутринта тя ме покани за чая. Донесла ми беше и цветя от градината и ги подреди във вазите с усмивка, която имаше стойността на прегръдка. Беше поразително бледа, с изпохапани устни, косата й падаше по раменете (бях й я объркал аз, каза ми по-късно, и й било невъзможно да я среши). Гледах с неизмеримо блаженство следите от нашата първа любовна нощ. Сега хубостта на Майтреи пламтеше, сякаш цялото й тяло се беше пробудило, и долната й устна, удебелена и нежна, носеше ухапванията си като победа, провокираше погледа и го вълнуваше. Питах се как са минали незабелязано тези промени, как са били приети толкова леко нейните обяснения. (Че болестта на Чабу не я оставила да мигне, че цяла нощ едва сдържала сълзите си и си хапела устните до кръв, че болестта на баща й я преуморила и т.н.)

Денят премина бързо, почти без да го усетя. Трябваше да стоя през цялото време в кантората, да работя със заместника на господин Сен. Когато се върнах вкъщи, намерих Майтреи да ме чака на верандата, до пощенската кутия. Показа ми пръстен, направен от фиба, обвит около пръста — вместо камък имаше зрънце от глициния.

— През нощта не затваряй вратата с резето — каза ми тя и избяга.

Дойде към полунощ, този път без да трепери. Почти се смееше, когато ме прегръщаше. Щастлив бях, че грехът не я потиска, че не идва в часовете за любов със страха, че върши зло. Не можех да я позная: толкова искрени бяха прегръдките й, толкова жадни призивите й, толкова изкусни милувките й. Когато усетих, че ме милва, не можех да повярвам, че беше девствена предната нощ. Имах впечатление, че е преодоляла всяко смущение, макар че нямаше нито един безсрамен или неволно ексхибиционистичен жест. Намерила беше себе си в нашата прегръдка, преоткрила беше играта и спазваше правилата й, като ми се даряваше цяла, без ограничение, без страх. Това момиче, което не познаваше никак любовта, не се страхуваше от нея. Не я изморяваше никоя милувка, не я изненадваше нито един мъжки жест. Всички смели прегръдки приемаше почти без свян, намираше висша наслада във всичко, не я отвращаваше нищо, не я уморяваше нищо. Ако не се боеше да не я чуят, би пяла след всяка прегръдка, би викала от болка и радост в мига на сливането, би танцувала из стаята с меките си стъпки на неземно същество. Откриваше любовни жестове, които ме караха да се чувствам нищожен. Аз, дето си мислех, че предишният ми опит ще ми даде някакво предимство, поне в техническо отношение, в нашите любовни нощи, набързо бях надминат в измислянето на милувки. Увереността, с която целуваше, съвършенството на нейните прегръдки, смайващият ритъм на тялото й, всеки миг различен, с всяка минута по-смел, по-нов, по-спонтанен — всичко това почти ме унижаваше. Предусещаше всяко мое намерение и довършваше всяко движение с инстинкт, на който завиждах. Разгадаваше желанията на тялото ми с точност, която в началото ме притесняваше. Знаеше точно мига, когато исках да остана сам, редом с нея, в леглото, недокосван, хванал само ръката й, и се оттегляше просто, като за минутен отдих. Когато се замислях, тя се свиваше до възглавницата, прегръщаше я, затваряше очи и сякаш ме молеше да не я смущавам. Открихме малка нощна лампа, която слагахме зад креслото, заметната с нейния шал, и тя изпълваше стаята със скромна светлина, при която нейните форми се закръгляха и ставаха златисти. Майтреи не можеше да понася дълго мрака… Искаше да утоли жаждата си за мене с отворени очи — прегръдката в мрака на първата нощ я беше уплашила.

Често се питах кога спи, тъй като си тръгваше винаги в зори, а след два-три часа (време, през което размишляваше и пишеше, за да ме развлича на следния ден в кантората със стихове и писма за нашата любов) слизаше да направи чая. Пак тя ми чукаше сутрин на вратата, много дискретно и много внимателно. А щом закъснеех с миенето, ме мъмреше детински. Тогава имаше глас на леля, доста свойски и покровителствен, почти майчински, който в началото ме притесняваше, защото аз бих искал да бъде само влюбена, но който в края на краищата успя да ме очарова — откривах в себе си дълбочини и видове любов, каквито не познавах, бях ги осъдил априори, без да подозирам тяхната сладост.

Всеки следобед бях уморен и в кантората работех лошо, отвратен, унижаван от новия си работодател, един наскоро пристигнал от Америка инженер, голям враг на индийската традиция. (Въпреки че беше бенгалец, ходеше облечен само в европейски дрехи и това беше много смешно.) Кхока несъмнено беше забелязал промяната у мене, защото ми каза:

— Изглеждаш много блед. Защо спиш при затворени прозорци?

Това ми позволи да разбера много неща. Кхока ни следеше, хитър и ревнив. Още тогава бях сигурен, че той знае за нощните посещения на Майтреи, и ме беше страх да не ни издаде. Затова се стараех да се държа колкото може по-добре с него, купувах му цигари, подарявах му книги. Беше умно и амбициозно момче и пишеше сценарии за филми за индийските компании, но те винаги ги отхвърляха. Мразеше всички ни, макар да се смееше много и да изглеждаше любезен.

Чабу ставаше все по-зле. Извиканите лекари (в началото индийци, после най-прочутите англичани) не знаеха какво да кажат. Навярно ранен стадий на лудост, мислеха някои, други — сексуална невроза, предизвикана от изместване на матката. (Горкото момиче беше скачало от опасно високи дървета на няколко пъти и винаги прескачаше стъпалата на стълбите.) Сега Чабу трябваше да лежи на легло в стая, съседна на спалнята на госпожа Сен. Не говореше вече почти нищо, а когато говореше, споменаваше за Роби Такур, за „пътя“, т.е. алеята, която виждаше от стаята на Майтреи, и щом останеше сама, тичаше на балкона, за да я гледа, и пееше оттам, махаше с ръце, плачеше. Затова непрекъснато я пазеха Лилу и сестрите на Кхока. Интересно, разпознаваше само Майтреи и мене, много рядко — госпожа Сен. (Питах се тогава как бедната госпожа Сен успяваше да съхрани спокойствието и усмивката си при мъж с болни очи и почти лудо дете, как успяваше да се грижи за всичко в тази голяма къща, да проявява внимание към всеки от нас, да не закъснява никога с яденето, с чая… Укорявах се искрено, че спя в това време с Майтреи. Очаквах деня, когато тя ще узнае всичко и ще ни прости. Заминаването ми за Пури, за да сменя евентуално религията си, беше отново отложено поради заболяването на инженера. Впрочем Майтреи беше против, а госпожа Сен се страхуваше, тъй като политическите движения в Южна Бенгалия ставаха все по-кръвопролитни.)

Чабу видя пръстена и ме помоли да й го дам да си играе с него. Аз се поколебах, защото бях обещал на Майтреи никога да не се разделям с този пръстен, дори и за час. Попитах я с поглед и тя се принуди да разреши тази раздяла, тъй като Чабу плачеше и непрекъснато ме молеше за пръстена. Когато й го дадох, завърза го на възел за една кърпа и си сложи кърпата на врата. Не знам какво я привличаше в този черен камък; гледаше го непрекъснато, въртеше го в ръцете си, опитваше се да гледа през него.

Въпреки намесата на лекарите лудостта на Чабу си оставаше все същата. Тогава отново бяха извикани знахари и баячки. Дойде един вуйчо на момичетата, благ и излъчващ спокойствие старец, който пя цял ден химните на вишнуитите, сърцераздирателни и страшни мелодии, които размекват волята и трогват душата. Присъстваха всички — инженерът се бе изтегнал на шезлонг, с възглавница под главата и с черни очила, а жените, Манту, Кхока и аз бяхме седнали на земята да слушаме песента, подпрели глави с ръка. Тогава видях това чудо, вълнението, което дотолкова обзе всички, че дори инженерът плачеше с едри сълзи, а Майтреи си беше покрила главата с шала и хълцаше. Разбунтувах се срещу това мъчение, насилие върху душите, и излязох от стаята. Не можех обаче да направя нищо, когато стигнах до стаята си, защото този киртан21 проникваше в цялата къща и ми се струваше още по-вълнуващ в моето уединение. Същият вуйчо, който се опитваше да успокои ума на бедната Чабу с песен, беше донесъл един народен лек, някакво мазило от билки, объркани с мед, с което трябваше да се налага по главата, направо върху кожата. Присъствах на горчива сцена — никой нямаше смелост да остриже до кожа косата на момичето и нарочиха мен да свърша тази работа. Чабу не разбираше какво става. Аз я милвах по челото, гледах я в очите и оставих ножицата да реже на воля, като й говорех, за да не чува скърцането, а Майтреи отзад поемаше къдриците и ги пъхаше в една забрадка, да не би да ги види Чабу. Трябваше ми около четвърт час, докато успея да й оголя темето, и тогава госпожа Сен я намаза с топлото мазило. Чабу ни изгледа всички, опита се да опипа главата си, после издърпа кърпата с пръстена от врата си и започна тихо да плаче; само сълзите се плъзгаха на поточета по черното й красиво лице, без да хълца, без да трепери. Не знаех дали плаче, задето е разбрала, че е наполовина остригана, защото, откакто се беше разболяла, плачеше постоянно и без причина, а особено упорито — когато искаше да стане и да погледне през прозореца, а ние не й позволявахме.

Бяха дни, от които сега не си спомням нищо — толкова вълнения имах след това. Зная, че идвах от кантората и се изкачвах направо горе да видя как са инженерът и Чабу, после слизах да се изкъпя и да се нахраня, отивах отново горе, за да дежуря до главата на момичето (търсеше ме често в бълнуванията си, викаше „Алън-дада̀“ и щом дойдех, се поуспокояваше), а нощта прекарвах с Майтреи, която ми се отдаваше лудешки, изплашена от всичко, което ставаше наоколо, с все по-искрено и по-жадно желание. Събуждах се сутрин с жестока умора и необясним страх. Господин Сен постоянно отлагаше операцията на очите си, а лекарите му предписваха пълно спокойствие, по всичко, което ставаше вкъщи и което можеше да избухне всеки миг, излагаше на опасност зрението му. Затова се страхувах да не се издадем прекалено рано, понеже Майтреи идваше нощем при мене, когато другите все още не бяха заспали дълбоко, а в стаята на Чабу ми стискаше ръката, целуваше я, облягаше се на рамото ми и можеха да ни видят всеки момент. Впрочем Кхока ни изненада прегърнати няколко пъти, а Лилу и Манту бяха почти сигурни в нашата любов, макар да бяха далеч от мисълта, че сме любовници.