— Сега съм твоя, само твоя — възкликна Майтреи и ме прегърна. — Само ти ми показа какво е любов, само ти ме накара да потръпна, на тебе се отдадох. Когато ти смачка листата, бях щастлива. Как ми харесва да те виждам яростен като вятър, да ме тъпчеш с крака, да не се интересуваш от мене. Такъв те обичам. Защо се боиш?…

Нямах наистина никакъв повод да се боя. Майтреи ме търсеше постоянно в моята стая в онзи следобеден час, когато всички спяха горе, под вентилаторите. Почти ми се отдаваше там, на огромното кресло от бамбукови пръчки. Целувките се плъзгаха сега по тялото, слизаха надолу по врата, до голите под шала рамене, по ръцете, по гърдите. Когато помилвах за първи път гърдите й с искрена и алчна ръка, тя цялата се сви в ледена тръпка. После се отпусна и разкопча елечето си, въпреки че в погледа й имаше освен насладата все още много страх. Поднесе ми ги подлудяла, уплашена очакваше като че ли гръм, който да повали и двама ни. Никога на нито една статуя в света не бях виждал по-хубави гърди, смуглата бледост на тялото на Майтреи беше пламнала при първото му разголване и съвършената изваяна красота на бюста й беше озарена в очакване. Цялото й тяло беше в очакване, лицето й беше замръзнало, очите й ме гледаха, като че съм чудо. Тръпката, която я пронизваше и я убиваше до мене, не беше вече чувственост. Аз бях и разпален, но и с ясно съзнание, експериментирах етапите на любовта, докато тя, още девствена, се отдаваше цяла на магията на мъжките ласки. По-късно разбрах, че тази дълбока наслада на плътта, още докато е била само влюбена, я е разпъвала на кръст. Тогава тя има смелостта да ме попита, с едната ръка, вкопчена в облегалката на креслото, докато с другата ме милваше по косата:

— Не е ли грях?

Отговорих й както обикновено с глупаво утешение, с няколко фрази без смисъл и продължих да чезна в постепенното опознаване на тялото й. Когато я поглеждах от време на време, удивен и аз от пълното отдаване, я зървах да стои с глава на облегалката, със затворени очи, трепереща, а потеклите по лицето й сълзи лепяха кичурчета коса по ъглите на устата и по брадичката.

— Когато се оженим — утешавах я аз, — ще се обичаме без задръжки. Тогава ще те имам цялата.

— Но сега не е ли грях? — връщаше се тя отново към въпроса, като стискаше клепачи и хапеше устни.

— Сега само целувам и милвам част от тялото ти. Тогава ще бъде иначе, ще бъдеш моя, моя…

— Не съм ли и сега твоя? — казваше тя с угаснал глас. — Не е ли грях?

Нужни ми бяха няколко дни, докато разбера какво иска да ми каже. Беше грях, защото тя чувстваше наслада и се страхуваше да не би разпиляваната от нас роса на любовта да разруши подредбата на света. Щом като веднъж ми беше подала устните си и ме беше прегърнала с цялото си тяло, прилепено до моето, ние се бяхме слели. И любовта трябваше да стигне докрай, иначе наслаждението се превръща в порок, а радостта от нашето сливане — в скръб на плътта. Грехът не беше в опитите да опозная все повече тялото й, а в ограничеността на моите прегръдки, които я караха да усети най-истинските любовни спазми, без плодът на тази любов да бъде заченат, да се развие. Разпиляването на плода беше грях според нейните чувства и схващания. Според тяхната традиция трябваше да се слеем в постелята и от нашите милувки да се появят живи плодове, деца… Защото иначе любовта се губи, радостта става ялова, а съединението ни — поквара…

Потреперех, щом разбрах, че не чувствеността и любовта към мен я подтикваха да иска това, а едно суеверие, страхът от карма, от боговете, от предците. Онази нощ си мислех къде е истинската искреност на чувствата, истинската невинност на плътта — при тях или при нас, цивилизованите? Нима Майтреи не е действала като хипнотизирана, като автомат, откакто ме целуна за първи път? И дали спонтанността, безмерността на любовта й към мене не са просто последици от първото падение, действия, предизвикани от нейното диво, суеверно съзнание?

Стигнах дотам, че избягвах колкото можех продължителните прегръдки насаме, защото почти обожавах госпожа Сен, уважавах господин Сен и очаквах да намеря случай да им поискам Майтреи, преди да я имам. Бях морален човек, оттук идват всичките ми трагедии. Бях обичал винаги разнопосочно, не умеех да пожертвам всичко за едно-единствено зрънце истина или живот, затова се блъсках във всички прагове и вълните ме носеха както си искат.

Впрочем обичах толкова много Майтреи, че предпочитах един по-топъл, по-пълен контакт, какъвто имахме при разходките с кола из околностите на Калкута, десетки километри, изминавани почти до среднощ отвъд Беракпур, Хугли, Чандернагор. С нея (казвам с нея, макар винаги да бяхме придружавани от госпожа или господин Сен, от Лилу й Манту, от Чабу или Кхока, защото ние не виждахме и не чувствахме другите извън нас) посетихме толкова села около Калкута, избрахме си толкова къщи, скрити между кокосовите палми, където предполагахме, че би ни харесало да се скрием. Оставихме толкова спомени по онези шосета, засенчени от дърветата, изправени от двете им страни. Толкова изкуствени езера, по чиито брегове сме седели двамата, стиснали крадешком ръце, докато другите донесат от колата кошниците със сандвичи и плодове. Толкова престои в нощта, по шосето към Чандернагор, а всички — застинали в мълчание, сред дърветата и светулките, които летяха около нас като в приказна гора. Спомням си особено ясно за една нощ, когато колата ни спря точно на онова феерично шосе към Чандернагор и шофьорът тръгна с Манту да търси някакви инструменти от близкото село. Инженерът, уморен, остана да подремне в колата, а ние тримата — Майтреи, Чабу и аз отидохме да разгледаме гората. Лято без луна, с всички звезди, които Бенгалия има, и светулки, които кацаха по раменете ни, по лицата, по вратовете, като в приказка със скъпоценни камъни. Не си говорехме и неусетно се прегърнахме, насърчени от тишината и от онази омагьосваща тъмнина, макар да се бояхме от Чабу. Не знам каква непозната душа изригна тогава в мене, призована от цялата тази неподозирана Индия. Гората сякаш нямаше нито начало, нито край. Евкалиптови дървета без възраст, през които небето едва се виждаше — толкова бяха призрачни светулките и отдалечени звездите. Спряхме пред изкуствен рибарник, един от онези басейни, в които земеделците отглеждат риба. Там онемяхме и тримата. Какви ли чудеса се зачеваха тогава сред лотосите със свити листа, в непотрепващите води, в които се оглеждаха прелитанията на златните зрънца? Побиваха ме тръпки, защото всичко наоколо се беше превърнало в приказка, и младежът в мене, отдаден на илюзиите, се остави да бъде приспан от светостта и иреалността на присъствието ни пред този вкаменен рибарник. Дълго стояхме така, но не се осмелих да целуна Майтреи. Не исках нищо повече, не чувствах нужда от каквото и да било движение. В душата ми настъпи небивал покой, макар тайнството и чудото около мен да ме бяха екзалтирали, упоили, разбунтували. Не зная как стана това…

Друг път намерих някаква изоставена къща край едно оризово поле, из което се бях впуснал да ходя, и се върнах мокър до колене. Застанах на порутения зид на къщата, на камъните, заплашително обхванати от растителност, да се суша. Още не бяха изгрели звездите и вечерта бе топла, с дъх на евкалипт. До мен, като се опитваше да стои също така удобно, въпреки че беше дошла в сари, бродирано със сърма, Майтреи оглеждаше началото на гората, отвъд полето. Някакво тайнствено съчувствие на желанието ни да избягаме, да се уединим заедно, премина тогава над всичко. Гората ни приканваше с гъсталака си от дървета и сенки, с щастливите си птици. Погледнахме се и ни заля свръхестествено чувство както тогава в библиотеката. Помогнах й да скочи от зида и я целунах кратко по косата, но в целувката беше цялата ми душа, а и Майтреи се отпусна със затворени очи, без да мисли за Лилу и за госпожа Сен, които можеха да ни видят от колата. Връщахме се при тях винаги със свито сърце: дали не са ни видели?

Спомените ми за разходките остават и досега най-ярки и убийствено сладки. Защото, ако споменът за плътта отминава бързо, а сливането на телата, дори и пълното, прилича на жаждата и глада и се забравя, то нищо от тази ограниченост нямаше в нашето общуване извън града, когато очите сами казваха всичко и една проста прегръдка заменяше любовна нощ. Само там можехме да намерим отново трепета на неподвижните хипнотични, ненаситни погледи, открити в нашия първи ден, в библиотеката. Когато спирахме на бариерите, посред бял ден нашите очи се търсеха, намираха се, вкопчваха се нетърпеливо и се отдаваха така неистово чрез погледите, че се питам и сега как другите не отгатнаха нашата страст. Да не би да са смятали, че това е обичта, която те бяха пожелали?

Веднъж видях Чандернагор през нощта. Булевардът, осветен от двете страни, не можа да заличи усещането за меланхолична умора, която ми бяха оставили развалините на двореца, толкова славен някога в тази стара и забравена от бога френска колония. На връщане мислех сериозно колко силна и безсмъртна е Индия, която търпи и преглъща всичко, без да иска и да знае за нашествениците и за господарите. Пътувахме с кола от XX век, а до себе си имах една непроницаема и неразбираема душа, също така химерична и свята като другата Майтреи, отшелницата от Упанишадите. Докоснах ръката й, за да се събудя. Това момиче ли ме обича?

Най-често ходехме в Белур манастир, в ашрама19 на Свами Вивекананда20, предимно в празник, защото там Ганг тече по самите стъпала на манастира и гледката е чудна, а въздухът — изпълнен с благоухания. Там ние се разхождахме непринудено, без много думи и любовни жестове. Там ми се стори, че открих покоя, който душата ми не беше намирала никъде преди това. Това любовта към Майтреи ли беше или мотивираното ми убеждение, което ме караше за първи път да помисля да сменя религията си? Исках да приема индуизма и тогава не би съществувала никаква пречка пред нашето бракосъчетание. Питах се: ако е истина, че всички религии са добри, че същият бог се проявява във всяка от тях, тогава защо да не мога да прегърна вярата на Майтреи? Не отхвърлям вярата си от страх или от стремеж към печалба, а защото любовта ме поставя на такова изпитание. Ако една мъртва догма може да попречи на една жива любов, що за любов е това? Ако съм убеден, че истината е навсякъде, във всички религии, защо не превърна във факт това убеждение? Много лесно е да кажа, като всеки модерен мисионер, че всички религии са добри. Преситен съм от приказки. Искам да докажа на самия себе си, че индуизмът е също толкова добър, колкото и християнството, ако вярвам наистина, че има един-единствен бог, както че и двете религии биха били безполезни, ако не вярвах.