— Съжаляваш ли? — попитах я аз.

Притисна се до мене.

— Знаеш, че не съжалявам, че каквото и да стане, само теб ще обичам, че съм твоя. И един ден ще ме вземеш със себе си в твоята страна, нали? Ще забравя Индия тогава, искам да я забравя…

Милваше ме разплакана и се притискаше към тялото ми трепетно, но и с увереност, каквато не бих очаквал от едно момиче, което за първи път е целунало любимия си по устата само ден преди това.

— Но на тях не им казвай нищо. Няма да се съгласят никога да бъда твоя жена. Те те обичат, защото искат да бъдеш техен, да бъдеш тяхно дете.

Изненадах се и се зарадвах на това, което чувах, но Майтреи потрепери.

— Казаха ми: Майтреи, ще имаш отсега нататък брат — Алън. Гледай да го обичаш, ще бъде твой брат и баба ще го осинови, а като се пенсионира, ние всички ще отидем там, в неговата страна, и с нашите пари ще живеем като някой раджа; там не е горещо и няма революции, белите не са лоши като англичаните тук и ще ни приемат като свои братя… А аз сега какво направих? Как те обичам аз сега, ти разбираш ли как те обичам аз сега?

Трябваше да я подхвана, защото щеше да се строполи. Замаян я сложих на креслото. Стояхме дълго заедно, без да продумаме.

X

Оттогава започнаха други дни. За всеки един от тях бих могъл да изпиша цяла тетрадка, толкова бяха богати и толкова ярки останаха в паметта ми. Беше началото на август — ваканция. Бяхме почти през всичкото време заедно, аз се оттеглях в стаята си само за да се преоблека, да пиша в дневника си и да спя. Останалото време учехме заедно, понеже Майтреи се готвеше чаено за бакалавър на изкуствата и аз й помагах. Какви бяха нашите тогавашни часове, слушахме коментариите върху „Шакунтала“18 седнали един до друг на килима, а аз не разбирах и дума от санскритския текст, но стоях до Майтреи, защото можех крадешком да й стисна ръцете, можех да я целуна по косата, можех да я гледам и да я дразня, докато преподавателят, един късоглед пандит, поправяше превода й или отговорите на граматическите въпроси. Майтреи ми тълкуваше Калидаса и намираше във всеки любовен стих някаква подробност от нашата тайна любов. Стигнах дотам да ми харесва само онова, което й харесваше на нея: музиката, поезията, бенгалската литература. Мъчех се да разчитам в оригинал вишнуитската поезия, четях развълнуван превода на „Шакунтала“ и нищо от онова, което ме интересуваше някога, не привличаше сега вниманието ми. Гледах рафтовете с книги по физика без никакъв трепет. Забравил бях всичко освен работата си (която вършех без желание, само очаквах по-скоро да се върна вкъщи) и Майтреи.

Няколко дни след нашето любовно признание тя дойде да ми каже, че тогава е скрила нещо от мен. Бях толкова горд от увереността си в любовта на Майтреи, толкова изпълнен от насладата, която ме обхващаше винаги в близост до нея, че веднага я прегърнах и започнах да я целувам.

— Трябва да ме чуеш — повтори тя. — Трябва да знаеш всичко. Ти обичал ли си някога така, както сега?

— Никога — отговорих аз бързо, без да знам дали лъжа, или само преувеличавам.

(Всъщност какво ли представляваха онези ефимерни и повърхностни влюбвания през моята младост в сравнение с тази нова страст, която ме караше да забравя всичко и да се огъвам според душата и желанията на Майтреи?)

— Нито пък аз — призна Майтреи. — Но и друг път съм обичала. Да ти разкажа ли?

— Както искаш.

— Обичах първо едно дърво, от онези, на които ние им казваме „седем листа“ — приготви се тя да разказва.

Разсмях се и я помилвах покровителствено — толкова бях смешен.

— Това не е любов, скъпа моя.

— Как да не е, любов е. И Чабу обича сега своето дърво. Но моето, беше голямо, понеже живеехме тогава в Алипур и там имаше много могъщи дървета, така че аз се влюбих в едно високо и красиво дърво, но толкова нежно, толкова гальовно… Не можех да се разделя с него. По цял ден го прегръщах и му говорех, целувах го, плачех. Измислих стихове за него, без да ги пиша, казвах ги само на него, кой друг би могъл да ме разбере? И когато то ме милваше с листа по лицето, чувствах такова пълно щастие, че дъхът ми спираше. Облягах се на дънера, за да не падна. Бягах нощем гола от стаята си и се качвах на моето дърво; не можех да спя сама. Плачех горе между листата; докато приближи изгревът и започнех да треперя. Веднъж за малко мама да ме хване и аз така се уплаших, че останах дълго на легло. Оттогава се разболях от сърце. И не можех да лежа в леглото, ако не ми донасяха всеки ден пресни клонки от моето дърво със „седем листа“…

Слушах я както се слуша приказка, но в същото време чувствах как се отдалечава от мене. Колко сложна беше душата й! Разбирах отново, че обикновени, наивни и ясни сме само ние, цивилизованите; че всяко от тези същества, които обичах толкова много, та бих искал да стана като тях, спотайва в себе си история и митология, в които не може да се проникне, че те са клонести и дълбоки, сложни и неразбираеми. Заболя ме от това, което казваше Майтреи. Болеше ме (още повече), защото чувствах, че е в състояние да обича всичко с еднаква страст, докато аз желаех да обича вечно само мен. Едно създание, което непрекъснато обича когото и да е — може ли да има по-непоносимо страдание за един любовник?

Представях си голото момиче, притиснало се до дървото с цялата лудост на страстта си. Тази картина ме вълнуваше, дразнеше ме, тъй като ми се струваше, че никога няма да мога да й подаря насладите, изпитани тогава, нито да ги залича. Друг вид любов беше сливането с клоните и листата. Измъчваха ме по-късно много въпроси: как му се е отдавала тя на него? Как е трептяла голата й плът под онези листа със седем пръста? Какви думи му е казвала, когато се е почувствала за първи път обладана, пленена, само негова?…

Донесе ми обвито в сребриста хартия едно клонче с притиснати, ароматни, изсушени листа. Изпитах неудържима ярост, щом ги видях, взех ги и се опитах да ги погледна пренебрежително, но не можах да се овладея и ги смачках, като хапех устни.

— И той искаше да направи така — призна ми Майтреи. — Но аз не му позволих…

Пожълтях. Това означава, че той също я е обичал толкова много и е страдал също толкова жестоко, като е усещал, че е изпреварен в любовта от едно дърво. Къде остана увереността ми в моето първенство, спокойствието ми? Майтреи започна да целува ръцете ми и да ми казва, че сега е забравила и гуру, и дървото, че обича само мен, че другата любов не е била такава. Останах ням, с разкъсваща болка в душата, нещо се срина, чувствах някаква слабост и непозната дотогава ярост срещу себе си. „Нима това е ревност?“ — питах се аз.

— Ако не обичах само теб, нямаше да имам смелост да ти кажа това — плачеше Майтреи. — Трябва да ми кажеш и ти за всички момичета, които си обичал преди мене…

— Никого не съм обичал — отговорих аз мрачно.

— Как си могъл да живееш без любов? — учуди се тя. — При това си много по-голям от мене, могъл си да се отдадеш толкова пъти на любов…

Поколебах се замислен, но Майтреи се досети.

— Не, не твоите любови, момичетата, които си прегръщал. Не ми казвай за тях. Било е мръсотия, не любов…

Започна да плаче с глас. По коридора минаваше шофьорът, спря се за момент, учуден от плача, после отмина с лениви стъпки. (И той беше от тези, които ни следяха, забелязах това по-късно.) Майтреи се опита да се овладее, притиснала шала към устата си.

— Защо ме измъчваш? — възмути се тя изведнъж. Защо мислиш, че не съм била чиста в любовта и в плътта си?

Вкамених се. Аз ли я измъчвам? Тя ми казва неща, от които ме боли, а пък тя се бунтува. Аз, който не съм казал нищо, който я обичам като луд, без да мога да се противопоставя нито на моите страсти, нито на нейните желания. Аз, който безумно искам цялото минало да се заличи, а Майтреи ми го напомня непрекъснато, съживява го всеки миг. (Преценявах и страдах като цивилизован човек, който винаги предпочита да забрави и да покрие миналото с пепел, да не отдава значение или пък да търпи, само да не му нарушават спокойствието и удобствата. Майтреи не познаваше нито един от тези предразсъдъци на белите и ми се разкриваше цялата, с всичко, което е минало и оплодило душата й дотогава. Защото тялото си, аз знаех това, беше запазила недокоснато, поне недокоснато от мъжка ръка.)

Разказа ми през същия следобед за една своя друга любов. Била тогава на дванайсет или тринайсет години и отишла с госпожа Сен в големия храм на Джаганатх в Пури. Когато обикаляли заедно с множеството из тъмните коридори около светилището, някой се приближил незабелязано до Майтреи и сложил на врата й гирлянда от цветя. На първото светло място госпожа Сен забелязала гирляндата и като разбрала, че е била сложена в мрака, свалила я и я задържала в ръка. Но когато отново влязла в мрака, Майтреи почувствала още една гирлянда около врата си. Госпожа Сен свалила и нея на светлото. Сега вече я хванала за ръка, но пак се случило същото, щом пристъпили в мрака. Когато стигнали в светилището, госпожа Сен държала шест гирлянди. Огледала се надясно и наляво много притеснена, защото гирлянда, сложена на врата на момиче, означава годеж. И тогава се появил младеж с рядка хубост, с дълги до раменете черни коси, с проницателен поглед и червени устни (страдах жестоко, докато слушах как Майтреи ми го описва), който паднал в краката на госпожата, докоснал ходилата й с ръка и й казал: „Мамо.“ Толкова. После изчезнал.

Обичала този младеж години наред, дори след като започнала да се влюбва в Тагор. (Запомних тази подробност. Ами ако обича Тагор, макар да е влюбена сега в мене? Или ако след мене, докато аз я обичам, се появи друг?) После признала на Тагор за този епизод в храма и „поетът“ й казал, че оня младеж е бил пратеник на любовта, а шестте венеца били символ на не знам какво и т.н. Като я слушах, настръхнах от джунглата в душата и ума на Майтреи. Колко мрак, каква тропическа флора от символи и знаци, каква топла атмосфера от възможности и чувственост! А къде бях аз сред всичко това? Обичаше ме девойка на 16 години, която не е целувал още никой по устата, с изключение на мене…