Тя дойде на себе си, покрила очи с обърнати длани. Отдалечи се от мене бавно, поглеждаше ме и от време на време потрепваше, после отново закри лицето си. Мина покрай масата с книги, показа ми ги и машинално каза:

— Ето какво съм работила днес…

Думите й бяха неочаквано съвпадение. Защото в същия момент влезе Кхока и й каза, че госпожа Сен я вика горе, в стаята й. Аз угасих лампите и се опитах да се овладея, понеже бях замаян, щастлив и почти ми идваше да кажа на Кхока какво щастие ми дойде от небето, без да го заслужавам.

В стаята не можех да си намеря място. Гледах през прозорците с решетки, тръшвах се в леглото, ставах и ходех из стаята. Исках да видя още веднъж Майтреи, да заспя с нейното лице, със спомена за устните й, непрекъснат от появата на Кхока. Струваше ми се, че точно днес, след откритата наша близост, не се разделихме както трябва. Трябваше да се разделим с прегръдка, а идването на Кхока я беше осуетило. Сигурен съм, че и Майтреи чувстваше същото, чувах я сякаш да крачи леко горе в стаята си, да излиза на балкона и да се връща. По зида отпред можех да видя сянката й, щом се приближи до прозореца. Но светлината угасна и едно странно огорчение ме скова до решетките. Тогава чух подсвиркване, в което можеше да се отгатне мелодия, но аз отгатнах друго. Приближих се до прозореца и също подсвирнах. Никой не ми отговори. Сигурно е на балкона, помислих си аз. Отворих много внимателно вратата на моята стая и тежката врата на коридора — излязох на верандата. Не се осмелих да сляза по стълбите, тъй като светлината на уличната лампа беше много силна. Подсвирнах отново.

— Алън, Алън! — чух да ме викат от балкона.

За пръв път се обръщаше към мен по име. Слязох и я зърнах сред глициниите, облегната на перилото, само с един шал на раменете, а косата й се спускаше черна по ръцете. Почти голата й фигура сред кичури от цветове на балкона, бледо осветен от уличния фенер, беше вълшебно видение, като от източна приказка. По безсилието на ръцете, отпуснати през перилата, и по примирението, с което опираше глава на рамото си, разбрах, че и тя няма сила да, продума. Само се гледахме. После тя бръкна под шала на гърдите си и ми хвърли нещо бяло, което плавно се спусна във въздуха — венче от жасминов цвят. В следващия миг беше вече изчезнала. Дори не можах да й благодаря.

Върнах се в стаята си щастлив и удовлетворен, след като затворих вратите все така внимателно. Срещнах в коридора Кхока.

— Ходих да пийна малко студена вода — ми каза той смутено, преди да го заговоря.

Тогава не се запитах защо той се върти непрекъснато около нас и дали не ни следи. Носех венчето от жасмин с такова умиление и радост, че не можех да мисля за друго. Разбрах по-късно, че това е годежен знак, че девойката, която подари такова венче на някой младеж, се смята навеки негова, тъй като размяната на тези цветя има стойност на обет, стоящ над обстоятелствата и смъртта. Но тогава не познавах още символа, стисках венчето в ръце и го целувах, защото беше на Майтреи, беше стояло до гърдите й — оттам тя ми беше хвърлила този неоценим дар. И докато седях на леглото и гледах жасминовите цветове, изведнъж мисълта ми се отнесе към началото на началото, когато току-що бях видял Майтреи и тя не ми хареса, когато мислех, че никога нищо няма да ме свърже с нея, и разбрах, че всъщност аз я обичам още оттогава, макар да не разбирах това и да не исках да го разбера.

Това беше нощ на люшкане между мечтите и спомените, с аромата на жасмин, напомнящ устата на Майтреи, една нощ, през която ми се стори, че чувам за първи път бенгалските жерави, крясъците им над равнините, наводнени откъм залива. Видях тогава през вратата на щастието, отворена към света, приказен живот в край, изпълнен със змии и там-тами, в който аз вървя редом с Майтреи — двама скитащи влюбени.

* * *

На другия ден имах много работа в кантората и се върнах късно след обяд. Майтреи ме чакаше със закуската в трапезарията. Беше си донесла фишовете и ги редеше по азбучен ред в една кутия със съответните подразделения и букви. Щом ме видя, пребледня и ми донесе веднага да ям. После седна близо до мен, с шал, който покриваше главата й почти до челото, и ме загледа. Как се измъчвах аз тогава, като не знаех какво да й кажа, страх ме беше да не приличам на простак, защото бях уморен и ядях лакомо. Сдържах глада си, за да й хвърля един поглед, с който да й покажа, че не съм я забравил, че ми е все така скъпа, както и миналата нощ.

— Мисли ли за мен днес? — попитах я аз, като си спомних, че любовниците си задават такива мили въпроси.

Тя затвори очи и съзрях две сълзи — по-скоро блясъка им, защото капката не беше нараснала толкова, че да се откъсне от клепача.

— Защо плачеш? — й казах рязко, като се опитвах да изглеждам по-развълнуван, отколкото бях. (И все пак обичах я, господи, обичах я безумно! Тогава защо не можех да страдам заедно с нея? Защо бях гладен, а в нея напираше плач?)

Не ми отговори нищо и след като станах от масата, за да я погаля по косата, се върнах да пия вода, да изям един банан, каквото и да е, та да мога после да я целуна. (Имах още предразсъдъка и свяна на белите — да не говоря с пълна уста, да не целувам с мазни устни и така нататък, като че ли това имаше нещо общо с любовта.)

— Алън, искам да ти покажа нещо — каза ми тя с най-смирения си и най-мелодичен глас. (Говореше на бенгалски, за да може да се обърне към мене на „ти“, тъй като я дразнеше безстрастието на английския диалог, винаги във второ лице множествено число.)

Показа ми кутийката, дадена от Тагор, с навития на масур парфюмиран кичур бяла коса.

— Прави каквото искаш с нея. Ако искаш, изгори я. Не мога повече да я държа горе при мене. Не съм обичала него. Заблуждение е била любовта ми към него, тъй като той трябваше да ми бъде само гуру, а аз помислих, че го обичам другояче. Но сега…

Гледаше ме почти като сомнамбул, погледът й минаваше през мен, над мен, за да се съедини с кой знае каква рожба на нейното въображение — може би пак аз, Алън, но по-цялостен и по-горещ Алън, желан и поглъщан с всичката жажда на нейната любов.

— Сега обичам само теб, никога по-рано не съм обичала. Струвало ми се е, че обичам. Сега знам, сега е друго.

Исках да я прегърна, но Манту слизаше по стълбите и се задоволих само да й стисна ръката. Върнах й кутията, защото ми се струваше смешно да си отмъщавам на бедния кичур бяла коса. И после: какво общо имах аз с нейното минало, с нейните спомени? Чувствах тогава с толкова сигурност, че съм първият и единственият, та не ме беше страх от нищо. Миналото й не ме измъчваше така, както ме мъчеше по-късно, щом ми се стореше, че Майтреи се отдалечава от мене, че може би ме сравнява с другия, че живеем във време, в което аз още не съм се появил в живота й, и твърде много ме тормозеше с непроницаемостта си.

Но тя навярно беше разбрала другояче моя жест: като отказ, като безразличие пред жертвата й, пред нейната неприкритост.

— Не искаш ли да вземеш този кичур? — попита ме тя още веднъж и не можеше да повярва.

— Какво искаш да правя с него? По-добре ти го изгори — й отговорих колкото се може по-топло.

— Но сега вече той няма за мене никаква стойност — учуди се тя.

Не разбирах добре, но взех кичура, хубавичко го опаковах и го сложих в джоба на жилетката. Отидох после да се окъпя и си подсвирквах с такова удоволствие, докато се поливах със студена вода, че Лилу, която минаваше през двора, ми чукна на ламаринената стена на кабината и ме попита: „Да не си сънувал нещо лошо?“ Тази уж безвкусна шега беше свързана с една много сериозна наша игра от миналия месец, когато аз се опитвах да прикрия меланхолията и безпокойството си („проблемът Майтреи“, както го обозначавах в дневника си), като казвах, че имам кошмари. Споменът за онова време на несигурност и агония правеше още по-силна радостта и сигурността ми сега. Върнах се в стаята си, тръпнещ от наслада и от чувство за победа.

Едва се бях облякъл, и Майтреи почука на вратата. Щом влезе, дръпна завесата след себе си (по-рисковано беше да затвори вратата) и се хвърли в прегръдките ми.

— Не мога вече без теб — каза ми тя.

Целунах я, тя се изтръгна и избяга до вратата.

— Нима не е грях? — попита тя.

— Защо да е грях? — успокоих я аз. — Ние се обичаме.

— Обичаме се обаче без знанието на мама и на баба — потрепна тя.

— Един ден ще им кажем.

Погледна ме, сякаш бях луд.

— Не е възможно да искаш това!

— Един ден ще трябва — повторих аз. — Ще трябва да те поискам за съпруга. Ще им кажем, че се обичаме, и господин Сен не ще може да ни откаже. Зная колко държи на мен; ти видя, че той сам ме доведе в къщата си, подтикваше ме да се сприятеля с тебе.

Не продължих, тъй като Майтреи показваше признаци на неочаквано страдание и смущение. Приближих се отново, опитах се да я прегърна, но тя се възпротиви.

— Ти не знаеш нещо — каза ми тя. — Не знаеш, че ние те обичаме другояче (поколеба се и се поправи), те те обичат другояче и аз би трябвало да те обичам също така, не както те обичам сега. Трябваше да те обичам през всичкото време както в началото, като брат…

— Не говори глупости — прекъснах я аз, като й целувах ръката. — И те не си мислеха за никакъв „брат“.

— Как да не са мислили — възмути се Майтреи. — Ти не знаеш нищо…

Започна да плаче.

— Господи, господи, защо се случи така?