Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Ходех на работа едва в десет, а чай пиехме всички заедно в осем часа. Можехме несмущавани да си поговорим два часа. Тази нощ заспах трудно, вълнувах се и сънувах ужасни сънища: струваше ми се, че губя Майтреи, че един белобрад ангел ме гони от тази къща, Че Сен ме гледа разсеяно от терасата. Постоянно се събуждах разтреперан, челото ми беше студено и влажно. Сякаш бях извършил голям грях.

Заварих Майтреи на бюрото в библиотеката, в бяло сари, с пепелив на цвят шал на раменете, да пише фишове за каталога. Пожелах й много смутен добро утро, не знаех дали трябва да я целуна, или само да й се усмихна, или пък да се държа, като че ли между нас наскоро нищо не се беше случило. Първата среща след решаващ любовен епизод винаги е изисквала от мене напрежение на вниманието и на въображението. Не зная как да се държа, каква да ми е „тактиката“, „отношението“; не зная дали трябва да бъда твърд или деликатен; не зная най-вече какво си мисли тя и какъв иска да бъда. Тази нерешителност разколебава всеки мой жест, противореча си, извинявам се, изобщо смешен съм.

Майтреи, напротив, изглеждаше спокойна, примирена, решителна, макар кръговете под очите й и бледността на лицето й да издаваха нощ, прекарана в молитви и в размисъл. (Дали ми се беше сторило, или наистина чух сутринта гласа й да припява монотонно на балкона молитва, прекъсвана и подемана много пъти и после рязко заглъхнала, като в плач?)

Седнах пред нея на същото бюро, на стола, приготвен предварително от Майтреи. Започнах да пиша машинално, преписвах заглавията на книгите, без да вдигам очи от фишовете.

— Добре ли спа? — попитах я аз след няколко минути, за да прекъсна мълчанието.

— Не съм спала изобщо — спокойно ми отговори тя. — Реших, че е време да напуснеш тази къща. Затова те и извиках…

Опитах се да я прекъсна, но Майтреи се обърна към мене с отчаяна молба и аз я оставих да говори, все по-смутен и по-изненадан от чутото. Докато говореше, драскаше с молива по лист хартия, без да ме гледа, рисуваше, триеше, пишеше редове, които не можех да прочета, изписваше знаци и фигури, които не разбирах. Тази игра ми напомни началото на нашето приятелство и първите уроци по френски. Бих искал да я прекъсна, за да й кажа колко грешки е направила в снощната бележка, но усетих низостта на тази шега и млъкнах. Нямах дори време за меланхолични размишления. Майтреи ми казваше неща, които не знаех как да приема. Вълнуваха ме и ме учудваха, засягаха моето честолюбие и самоувереност. Никога не бях я чувал да говори толкова дълго, без да смени темата, без да ме попита, без да очаква отговор или коментар. Като че ли говореше в празна стая. Аз вече не съществувах.

Лъжел съм се, казваше тя, като съм мислел, че тя ме обича така, както съм я обичал аз. Душата й отдавна е отдадена на друг, на Роби Такур. Обича го от тринайсетгодишна, когато прочела за първи път книгите му. Всяко лято прекарвала, почти до миналата година, в Шанти Никетан16, на гости — тя и семейството й — в къщата на самия поет. Колко нощи са прекарали те двамата сами на терасата. Майтреи, седнала в краката на стареца, го слушала, а той милвал косите й! В началото не знаела какво е това чувство, което я кара да живее почти непробудно, като в неизказано красив сън. Мислела, че е страхопочитание и синовна обич към нейния гуру. Докато една вечер поетът й казал, че това е любов. Припаднала тогава на терасата. Не знае след колко време се свестила в неговата стая, изтегната на леглото, с мокро лице. Из стаята се носел свеж аромат на жасмин. Нейният гуру продължил да я милва и й дал тогава онази мантра, закриляща от грях. Да остане чиста цял живот, така й казал. Да пише стихове, да обича, да мечтае и да не го забравя никога. Й не го забравила. Имала цяла кутия с писма от него, изпратени от всички краища на света. Кутията от санталово дърво й била подарена от поета преди две години заедно с къдрица от неговата коса…

(Какъв отвратителен комедиант, мислех аз, пламнал от ревност, от ярост, от безсилие. Какъв съблазнител, какъв плътски мистицизъм, каква отвратителна смесица от преданост и измама. Как съм могъл да повярвам, че това девойче е чисто? Как съм могъл да повярвам, че аз съм първият, който докосва тялото й?)

Все пак никога не я е целувал, нито я е галил, освен по косата, прибави Майтреи, като че ли четеше мислите ми. Впрочем отдавна не го е виждала, тъй като той пътувал непрекъснато. И после (колебанието й в този момент!), изглежда, госпожа Сен забелязала някои прекомерни изблици на чувства към нейния гуру и не й разрешила да го вижда повече. Но тя не го е забравила и за миг. Би искала да си останем добри приятели, да споделя с мене всичко, да го обичаме и двамата. На мене ми била само приятелка, обичала ме приятелски, никога не е мислила за друга любов и нашата игра трябва да остане игра, без прегръдки и без целувки. (Изчерви се и прошепна тези думи с много грешки в граматиката и в произношението. Затова повтори фразата на бенгалски.) Жестовете й бяха искрени, сърдечни; в известен смисъл много й харесвало да сме заедно, да се шегуваме, да се гледаме в очите и да си докосваме ръцете, но всичко това било само приятелство. Ако аз съм разбрал друго, това е по нейна вина, защото тя е скрила много неща от мене и ме е накарала да вярвам във всичко друго, да повярвам даже, че ме обича.

Когато свърши, уморена и бледа, аз се надигнах от мястото си (дори не разбирах какво правя, толкова бях замаян) и отидох при нея. Гледаше ме с паника и състрадание. Взех главата й в ръцете си и като знаех, че не може да крещи, не може да вика за помощ, я целунах по устата. И двамата знаехме, че всеки момент може да слезе някой отгоре и да ни види от стълбата, но това ме накара да удължа още повече целувката, почти да я задуша.

— Защо правиш това? — каза тя. — Слаба съм, знаеш, че не мога да ти се противопоставям, но когато ме целуваш, аз не чувствам нищо. Чувствам устните ти чужди, като че ли са на Чабу, на някакво дете. Не ме вълнуват. Не те обичам!

Отстраних я от прегръдките си и влязох в моята стая.

Отидох направо на работа, без да дочакам чая, донякъде отрезвен от признанията на Майтреи, макар и ревнуващ, вбесен. Струваше ми се, че всичко, което прави това момиче, е срещу природата.

Този ден не я срещнах и не я търсих. Вечерта на масата беше отново от дясната ми страна. Слязох между първите. Бяха дошли само Манту, Лилу, Майтреи. Започнахме да говорим за политика: за арестуването на кмета на града, за речта на Сароджини Нанду17, за броя на затворените през гражданската война. Обещах си да не поглеждам Майтреи и да не я докосвам дори и случайно. Но изведнъж усетих нейния гол и топъл крак да се отпуска тръпнещ върху моя под масата. Вълнението, което ме прониза тогава, ме издаде. Майтреи повдигна незабележимо края на сарито си и аз погалих с крак прасците й без никакъв опит да се противопостави на очарованието, топлината, чувствеността. Тя беше бледа, с алени устни, гледаше ме с хлътнали, изплашени очи, а плътта й ме викаше, привличаше ме и трябваше да забия нокти в гърдите си, за да дойда на себе си за миг. Мисля, че и другите забелязаха нашия унес. Оттогава прегръщането на прасците под масата стана една от всекидневните ни радости, тъй като само там можех да милвам така прасците й, коленете й. Ако бях я докоснал с ръка, Майтреи би сметнала този опит като някакъв акт на противно сладострастие и непременно би се усъмнила в чистотата на моите помисли.

След вечеря Майтреи ме спря на прага:

— Искаш ли да видиш какво съм свършила досега?

Запали лампата на библиотеката, но вместо да се приближи до масата, където се намираха фишовете, се отправи към другата стая, където нямаше лампа. Огледа се надясно и наляво, да не би да я изненада някой, и после ми протегна ръката си, оголена до рамото.

— Опитай каквото искаш с мен, целувай я, гали я: ще видиш, че не чувствам нищо…

Много преди това веднъж бяхме говорили с нея за страстта и аз й казах, че този, който умее наистина да обича, може да предизвиква страст дори с едно леко докосване до тялото на другия. Обясних й тогава, че за мене обладаването е много по-сложно и по-неразбираемо, отколкото изглежда. Много трудно е да имаш нещо истински, да го добиеш или да го покориш. Повече си въобразяваме, че обладаваме, отколкото всъщност го постигаме.

Тези баналности, които й казвах мимоходом, тъй като бях сигурен, че нищо друго по-дълбоко не би била в състояние да запомни, достатъчно са измъчвали Майтреи. Сега се опитваше да провери чувствата си чрез тази първична „страст“, за която й бях говорил тогава.

Поех ръката й и я погалих за миг като хипнотизиран. Това вече не беше женска ръка. Придобила беше собствена прозрачност и топлина, сякаш цялата страст и цялото желание за победа бяха съсредоточени под тази мургава матова кожа. Съществуваше сама за себе си, не принадлежеше вече на момичето, което я поставяше на жарава, за да изпита любовта си. Държах я в ръцете си като живо приношение, объркан и аз от напрегнатото й пулсиране и от странността на събитието, което трябваше да последва. Започнах да я притискам, да я милвам, да я целувам, уверен, че прегръщам цялото същество на Майтреи, че нея милвам, че се радвам на нея цялата. Усещах как отстъпва пред насладата, как се предава отчаяно, усещах, че се пробужда за един нов ден, защото между целувките наблюдавах как лицето й бледнее, очите й пламват все повече и волята й постепенно изчезва. С този зов на любовта ми към голата плът на ръката виках нея, плъзването на пръстите ми към раменете й се насочваше към нея цялата. И тогава я усетих как губи равновесие и се опира все повече на мене, докато обви с другата си ръка раменете ми и започна да се притиска към мене, като плачеше, останала без дъх. След миг беше в ръцете ми, дойде сама (защото не направих дори жест, за да предизвикам приближаването й, бях решен да измъчвам само ръката й), и когато я целунах този път по устата, разбрах, че това вече не беше открадната целувка, понеже устните й се отваряха, за да ме изпият, зъбите й се опитваха да проникнат в мене, притискането вече не беше нито съпротива, нито отпускане, откликваше на моето желание, на моята кръв. Тогава разбрах, че каквото и да се е случило по-рано в чувствата и мислите на Майтреи, който и да ги е вълнувал преди мене, тези следи са се изличили, изгорели са в този нов ден, в който тя се раждаше отново недокосната. Едно още непознато блаженство нахлу тогава от всички врати на душата и на плътта ми. Усещах съществото си цялостно и непрекъснато, една неизразима вълна ме издигаше от нищото, без да ме отдели все пак от мен самия, без да ме загуби. Никога не съм живял по-цялостно и по-непосредствено, отколкото в онези мигове, които ми се сториха, че са извън времето. Онова притискане към гърдите на Майтреи беше повече от любов.