Понякога тази история ме нервира, друг път ме забавлява. Общо взето, съм отровен от любов, бленувам за сватба и синове. За всичко това губя страшно много време. Умственото концентриране ми е невъзможно, но не искам да се откажа от любовта.“



„През нощта стана земетресение. Имах треска през цялото време. Тази сутрин, когато срещнах Майтреи, й подарих една скъпа книга.“



„Ден на изключително вълнение, което е свръх силите ми да отбележа тук. Накратко, Майтреи ми се скара и ме попита докъде искам да стигна, тъй като моята необузданост я компрометирала, Манту и Кхока започнали да се досещат и т.н. Плачеше с хълцане. Аз дума не продумах. Беше ми криво, обидил я бях. Но и много позирах.

За нещастие Кхока бил на верандата, близо до моята стая, и чул всичко. Когато Майтреи узна това, започна да плаче още по-отчаяно. Написа ми на полето на един плик, че иска да умре. За една индийка това, което е научил Кхока, е безчестие.

Все пак, когато се поуспокои, разтреби стаята ми и подреди цветята. Аз мълчах.“



„Майтреи започна да пише книга със стихотворения за «красивите илюзии и миражи».“



„Днес, когато й разказвах за разпуснатостта на европейските момичета, тя ме запита дали съм непорочен и само мисълта, че бих могъл да не бъда, я ужаси дотолкова, че започна да плаче. Тази силна, мистична жажда за чистота ме развълнува.

Привечер, когато отново заговорихме за нейната женитба — с един непознат млад бенгалец, с когото със сигурност няма да е щастлива, признава си Майтреи, — споделих, че най-големият ми недостатък е, че съм се родил бял (вярвам донякъде в това признание), че ако бях индиец, щях да имам други шансове и т.н. Това отново я изненада и аз й поставих големия въпрос: защо ние не можем да се оженим? Защо нашето бракосъчетание не е разрешено? Тя ме погледна изумена и се заозърта във всички посоки да види дали не ме е чул някой.

Започна да говори, че така е решила съдбата или Всевишният (аз я запитах дали Бог е решил така или предразсъдъците; отвърна ми обаче, че Бог изразявал волята си чрез предразсъдъците), че моята любов е може би само мимолетна илюзия и т.н. Факт е, че тази любов (която в началото смятах за невъзможна, незначителна, измислена) и отношението на Майтреи (за която дълго време мислех, че е влюбена в мене, докато тя не е влюбена в никого) ме обсебват и ме носят надалече, към непозната досега моя душа, към предели на мисълта, където се чувствам щастлив и възвисен. Не зная как да изразя всички тези нови чувства. Сериозно мисля за брак…“

* * *

От този ден стана трудно да я виждам. Стоеше през всичкото време в стаята си, пишеше и пееше. Изпратих й няколко невинни бележки по Лилу, на които не ми отговори. Първата нощ си мислих какво ли не, после се сещах по-малко, после вече нищо не мислех. Забелязах, че мога да живея чудесно и без Майтреи.

VIII

Наскоро след това срещнах Харолд. Стори ми се по-хладен, по-злобен.

— Истина ли е, че се жениш за дъщерята на инженера? — попита той между другото.

Изчервен, започнах да се подигравам, както правя винаги когато съм объркан и особено ако трябва да защитавам близък човек. Харолд не обърна внимание на шегите ми и каза, че е научил това от кантората, където ме търсил веднъж, за да ме покани на пикник. Пак тогава научил, че искам да се откажа от вярата си и да приема индуизма. И въпреки че той самият е голям грешник и ходи на църква само заради Ирис, тази вест страшно много го ужасила. Каза ми, че Сен е чудовище, че съм омагьосан, че би трябвало да дам пет рупии на „Сестрите на бедните“, за да се молят за мене.

— Какво правят момичетата? — попитах.

— Съжалявам те — призна ми той. — Навярно пестиш много там, в Бхаванипур — подхвана отново след малко. — Не плащаш наем, не плащаш за храна и никога не излизаш в града. Какво правиш по цял ден?

— Уча бенгалски, за да положа изпит за управител на провинция — излъгах аз. — И после, това е един нов свят, не усещам дори как минава времето…

Поиска ми на заем пет рупии, за да отиде вечерта на бала на УМСА.

— На тебе не ти ли се идва? — подпита ме той.

Наистина не ми се ходеше. Мислех си без тъга за годините на прахосничество и заблуда, прекарани на Уелсли Стрийт в пансиона „Рипън Маншън“. Погледнах Харолд, якото му тяло, мургавото му лице с красиви очи и със сини кръгове под тях и нищо не трепна в мене. Чувствах го чужд този мой приятел, с когото бяхме тичали след толкова момичета и бяхме загубили толкова нощи. Животът, който бях започнал, ми се струваше толкова свят, че дори не се осмелих да му спомена за него. Обеща да ме посети някой ден и си записа внимателно адреса (сигурно за някой голям заем, помислих си аз).

Вкъщи заварих всички в трапезарията да пият чай. Там бяха и Манту със съпругата си Лилу, Кхока и сестрите на Кхока (две от онези жени-сенки, които почти никога не виждах). Разказах им съвсем искрено за срещата си с Харолд и за отвращението си от живота, който водят европейците и евроазийците в този град, живот, който съм водил и аз толкова време. Това мое признание ги очарова. Жените ме гледаха с възторг и все ме хвалеха на техния неразбираем език, а Манту ми стисна ръцете и притвори очи, както му беше обичаят. Само инженерът, след като ми обърна внимание за прекаления ми ентусиазъм, се оттегли да чете обичайния си криминален роман.

Качих се с Майтреи, Кхока и Лилу горе на терасата. Чакахме вечерта, изтегнати по килимите, като говорехме малко и всеки си търсеше най-удобна поза, с възглавница под главата. Аз бях дошъл по сандали и размахвах крака във въздуха, като се опитвах да ги подпра благоприлично и уж случайно на парапета. Бях научил през последните месеци целия церемониал на краката: знаех например, че щом ударя някого, без да искам, трябва да отида и да докосна с дясната си ръка крака му; че никога не трябва дори и на шега да имитирам ритник по посока на някого, и много други подобни неща. Затова се колебаех, преди да се подпра удобно на парапета. Тогава чух Лилу да казва нещо шепнешком на Майтреи.

— Казва, че имаш много красив крак, бял крак, от алабастър — ми разясни Майтреи, без да може да скрие един поглед на непонятна завист и мъка.

Изчервих се и от удоволствие (понеже, бидейки грозен, ме очароваше безкрайно всяка похвала на моята физика), и от свян, не знаех как да тълкувам погледите на Майтреи. Фиксираше краката ми с пренебрежителна, зла, унизена усмивка. Аз започнах да говоря глупости, за да наруша мълчанието, като казах, че това няма никакво значение, тъй като краката никога не се виждат, поне при нас, белите.

— При нас е другояче — прекъсна ме Майтреи успокоена. — При нас приятелите показват обичта си, като докосват голите си крака. Когато говоря с моите приятелки, аз притискам краката им. Ето така…

Освободи крака си от сарито, цялата изчервена, и го приближи до Лилу. Тогава се случи нещо странно. Имах чувството, че присъствам на най-интимна любовна сцена. Лилу стисна между глезените си прасеца на Майтреи, потрепваше и се усмихваше като ощастливена от целувка. Беше истинска ласка — това поглаждане на прасеца със свити пръсти и изпъната пета и своеобразната прегръдка на топлата тръпнеща плът. Страдах жестоко и от ревност, и от възмущение срещу тази абсурдна любов между плътта на две жени. Майтреи внезапно отдръпна крака си и настъпи крачището на Кхока. Идваше ми да прехапя устни и да избягам, защото неочаквано видях черния и мръсен крак на Кхока, набръчкан от ходенето по горещите тротоари, да приема топлата близост като дар от тялото на Майтреи. Кхока се усмихваше като погалено куче и съжалих, че не мога да видя очите на Майтреи, да отгатна в тях наслаждението, което получаваше прасецът й от близостта с тялото на момчето.

Помислих си тогава, че смехът на Майтреи, предизвикан от този грозен клоун, издава същата близост, същото отдаване. По-късно се питах дали няма и други освен познатите начини да обладаеш някого, по-изтънчени и по-неизразими, постигнати крадешком, с едно докосване или с една шега, когато жената се отдава изцяло на топлотата или на духа на другия и е завладяна цялата — така както ние никога не ще можем да я завладеем, даже в най-страстните и най-безумни любовни часове. Дълго след това ревнувах не от красивите младежи, поети и музиканти, които се събираха в къщата на Сен и с които Майтреи говореше, като ги гледаше дълго, усмихваше им се и се радваше на книгите им, а от всекиго, който я разсмиваше до сълзи, от Кхока и от Манту, най-вече от последния. Той като неин чичо можеше да си позволи да й стиска ръката, докато й говори, или да я потупва по рамото и да й разрошва косата. Тези жестове на невинно отдаване ме измъчваха повече, отколкото ако имах съперник. Струваше ми се, че Майтреи не осъзнава насилието, упражнявано тайно над нея от чуждото тяло или дух. И за да си кажа всичко, особено ме караше да страдам духовното обладаване: един млад поет на име Ачинтя, когото Майтреи беше виждала само един път и с когото говореше само по телефона, когато изпращаше поеми за списание Прабудха Бхарата; един математик, който идваше много рядко и за когото Майтреи ми беше говорила с ентусиазъм, като сподели, че й харесват високите мъже; и повече от всичко — нейният гуру, Роби Такур. Деликатно се опитах да й внуша, че твърде много се отдава духом или телом. Но ме беше погледнала толкова невинно, учудена и искрена, че отстъпих. Впрочем това ставаше след разказаното досега, по време, когато бях получил достатъчно доказателства, че няма защо да се страхувам от когото и да е.

… Стоях замислен и отвратен, хапех скритом устни и гледах първите звезди по все още светлото небе. Всички приказваха на разговорен бенгалски, от който разбирах много малко — всъщност дори не се опитвах да разбирам и трепвах само при смеха на Майтреи, който Кхока подхранваше с безкрайните си каламбури и гримаси. Навярно тя забеляза свенливостта ми, защото ме попита на английски дали не съм много уморен и дали не би ми било забавно да й помогна в свободното си време да завърши каталога на библиотеката на господин Сен. Така бих си почивал достатъчно след работата ми в кантората и бихме могли да разговаряме повече (защото в последните дни всъщност почти не се бяхме срещали с Майтреи). Не знаех нищо за каталога и научих, че господин Сен, който беше събрал досега около четири хиляди тома — наследени или купени, — възнамерява да отпечата каталога на библиотеката си в една луксозна брошура, за да може в случай на смърт тя да бъде подарена на някой местен колеж. Всичко това ми се стори смешно, но приех.