Ходих навсякъде и видях всички подробности, като бях винаги начело, облечен в индийска копринена дреха (трябва да призная, че ми стои много добре; освен това искреното ми спонтанно държане и опитите ми да говоря постоянно на бенгалски ми създадоха широка популярност). Признавам, че индийското «общество» ме очарова, че индийските ми приятели нямат цена. Понякога се влюбвам странно — в божествения смисъл на думата (като в Индия), — като смятам всяка жена за «майка». Никога не съм изпитвал по-всеотдайна, по-чиста и по-успокояваща синовна обич от обичта ми към госпожа Сен, а тази жена, както е обичаят тук, всеки я нарича «мама». Зърна ли на улицата сари като на госпожа Сен, изпитвам същото вълнение, дори когато не виждам лицето на жената. Усещам, че съм «син», че никъде другаде няма да намеря по-безкористна, по-чиста и по-възвишена майчина любов, отколкото в Индия.

Харесваше ми да си представям как се женя за Майтреи. Не мога да лъжа: щастлив бях. Мечтаех за нея през цялото сватбено тържество на Манту, виждах я своя годеница, любовница. Никога обаче не загубвах ясния си разсъдък. (Забележка: исках с други думи да се убедя, че не е толкова хубава; откривах, че ханшът й е прекалено широк за твърде тънкия й кръст, и намирах всевъзможни физически несъвършенства с надеждата, че по този начин ще я отдалеча от себе си.

Както често се случва обаче, точно тези несъвършенства ме накараха да я чувствам по-близка.)

Не зная дали всички намеци, които ми правят приятелите на дома, са просто шеги, или имат сигурен източник със сериозна информация за сватбата ми — инженера. Като бяхме веднъж на масата, подразбрах, че и госпожа Сен би желала същото нещо. Не мога да кажа, че зад всичко това се крие заговор (забележка: въпреки че дълго време ми се струваше така), защото за тях сватбата е щастие и дълг, защото ме обичат много, и искрено, и най-после — защото Майтреи е толкова известна в бенгалския елит, че много лесно би могла да си намери по-добър съпруг от мен.

Мислех си какво би станало с мен, ако се оженя за Майтреи. Възможно ли е да си загубя дотолкова ума, че да приема това, след като попадна в клопката? Няма съмнение, че от всички момичета, които съм познавал, тя бе най-талантливото и най-загадъчното, но аз чисто и просто не можех да се оженя. Какво ще стане със свободата ми? Представих си, че съм станал съпруг на Майтреи; щях да съм много щастлив. Какво обаче щеше да стане с моите пътешествия по широкия свят и с книгите, които купувам в един град, за да ги продам в следващия?

Междувременно обаче изпитвах такова щастие, а и видях толкова неща. Онази нощ — prima nox — щеше да се състои в потъналата в цветя стая; на балкона пееха девойки, а Майтреи прочете своя поема — «написана специално за тази церемония».“



„Едно наблюдение, което повтарях до насита в последните дни: всеки път, като усетя, че се говори за евентуалната ми сватба с Майтреи, или като предположа това — внезапно ме пронизва едно силно вълнение. Основата е сексуална: прекалена нервност, продължително въздържание, полова възбуда, вътрешно безпокойство и страх от съдбата. Страхувам се все повече, но опасната ситуация ме увлича и не смея да обясня, да кажа недвусмислено, че няма да се оженя. Дори не мога да избягам. Глупаво би било да бягам. Аз съм един непоправим моралист, макар моят демон да ме тегли към обратната посока.“ (Забележка: дневникът е почти винаги лош психолог, както ще потвърди тази история. Затова сега правя извлечения, за да разбера още веднъж колко глупаво се оставях да бъда носен от въображението си.)



„Манту признал днес на жените това, което му бях казал аз — че нямам намерение да се женя и няма да се оженя никога. Сега Майтреи е гневна и презрителна; вече не идва на уроци, не ме търси, когато се връщам от работа, за да си поприказваме. Госпожа Сен вече не се отнася към мен със същата топлота.

Чувствах се смутен от тая промяна, въпреки че я желаех и се страхувах от предишната користна любов.

Тази вечер Майтреи се смя безмерно, като слушаше шегите на Кхока. (Забележка: един младеж, беден роднина на инженера, приютен в Бхаванипур във връзка със сватбата на Манту, който спеше в коридора.) Аз пишех в моята стая. Имах един досаден пристъп на ревност, от който ме е срам.“ (Забележка: всъщност не бях твърде влюбен тогава. Все пак ревнувах от всеки, който разсмиваше Майтреи.)



„Майтреи ми беше безразлична, докато усещах, че цялото семейство ме гледа с топлота; плашех се, когато подозирах брачната примка. Но щом като решението ми да не се женя стана известно, и Майтреи изцяло се промени към мене — тя ми стана скъпа.“ (Забележка: не е вярно, страдах мъничко от ревност, от самота, от орисията си.)

„Много неща се промениха: храня се само с инженера и с Манту, жените се хранят след нас. Без Майтреи няма никаква радост на нашата трапеза. Много бих искал да замина на инспекция из Южна Бенгалия, а при завръщането си да измисля нещо и да се преместя другаде. Историята продължава прекалено дълго.“



„Мрачно е от два дни и вали. Днес — истински порой. Като излязох на верандата, видях улиците залети. Срещнах Майтреи, облечена разкошно(вишнево кадифе с черна коприна), да гледа и тя. (Знаех, че е писала поеми за дъжда — може би същия ден, горе, в стаята си.) Говорихме малко и хладно. Гледаше ме равнодушно, разсеяно. Можех ли изобщо да си представя, че в нея се крие толкова женски нюх и може интуитивно да избере точно изискваната от новата ситуация тактика?

Чувствам се чужд в тази къща, където вкусих най-искрената, истинската индийска топлота. Изведнъж всичко замръзна около мене и непосредствеността ми се изпари. На трапезата съм мрачен и мълчалив, в стаята си се чувствам почти болен. Вярно е, от време на време имам изблици на паническа радост, танцувам и си тананикам (нещо, което ми се случва толкова рядко).“



„От вчера отношенията ни с Майтреи и семейството отново си възвърнаха старата изключителна топлота. Може би защото обясних на инженера — когато се връщахме с колата от кантората — недискретността на Манту, който не е разбрал съвсем добре моите схващания за брака. (Забележка: струва ми се, че студенината, която дневникът ми приписва на заглъхването на плановете за женитбата с Майтреи, се дължеше всъщност на недоразумение: Манту казал, че аз не давам пет пари за брака, и тъй като за индийците няма по-свещено задължение от това, естествено, че са реагирали, може би неволно.)

Вечерта се смяхме много с Майтреи; днес говорихме дълго в библиотеката, заедно четохме на килима «Шакунтала», тъй като беше дошъл нейният частен учител и аз се примолих да остана на урока. През нощта, на терасата, рецитира по памет от «Махуа» на Тагор. След това се оттегли, без да я усетим — защото поезията е нейната последна дума и след като я е казала красиво, помръква.

«Обичам ли я?»“

VII

Из дневника през следващия месец:



„Ние двамата, сами, разговаряме за мъжествеността; за Уолт Уитман, Папини11 и други. Тя е чела малко, но ме слуша. Знам, че ме харесва. Казва ми го. Признава, че би се отдала както в една поема на Тагор, на плажа, в началото на буря. Литература.“



„Страстта расте, възхитителна и естествена смесица между романтична любов, сексуално привличане, приятелство и преданост. Когато седя до нея на килима и четем заедно, ако ме докосне, се възбуждам и безумно се вълнувам. Знам, че и тя е развълнувана. (Забележка: не е вярно. Майтреи никога не е изпитвала страст по онова време.) Казвахме си много чрез литературата. Понякога усещахме и двамата, че се желаем.“ (Забележка: не е точно; Майтреи се поддаваше само на играта да очарова, не и на изкушението. Тогава дори не си е представяла какво може да означава страстта.)



„Първата вечер и нощ (до 11 часа), която прекарахме сами, превеждахме «Балака» от Тагор и разговаряхме. Когато инженерът се върна от една официална вечеря в града, ни изненада да си бъбрим в нейната стая. Аз продължих да говоря спокойно. Майтреи се обърка, хвана тома със стиховете и го отвори. А когато господин Сен влезе в стаята, тя каза:

— Учим бенгалски…

Значи и тя лъже?!“ (Забележка: този дневник е отчайващ. Защо трябва да страдам толкова, за да разбера един-единствен човек? Понеже, признавам си, по онова време изобщо не разбирах Майтреи, ако и да вярвах, че я обичам и че съм обичан. Тя не лъжеше, а само забравяше. Беше забравила, че съм дошъл при нея за „Балака“, а когато инженерът влезе, тя, разбира се, си спомни. Ако беше някой друг, би продължила разговора, но пред баща си никога не говореше — затова се върна към книгата.)



„Днес й донесох лотоси, толкова много, че като ги взе в ръце и ми благодари, лицето й не се виждаше. Сигурен съм, че Майтреи ме обича. (Забележка: колко време ми е трябвало, за да разбера!) Пише стихотворения за мене и по цял ден ми рецитира стихове. Аз не я обичам. Възхищавам й се много и ме вълнува цялата, телом и духом. Усетих нещо ново в нея. Говорех с Лилу и й казах, че ще повторя някои неща, чути от нея, пред мъжа й.

— И какво толкова може да ми направи? — попита многозначително Лилу.

— Знам ли, не разбирам от брачни борби — отговорих.

— Ще я накаже, по един или друг начин — подчерта Майтреи и повтори думите със смях, когато останахме сами.

Значи и тя знае?… Впрочем сподели, че би искала да се отдаде на безумие, изпълнена с любов или въодушевление. Научавам откровения, недостъпни за другите, които не бих могъл да допусна в първите дни на нашето приятелство.“ (Забележка: истината беше, че Майтреи просто си играеше, и даже след като Лилу й довери в какво се състои любовта на съпруга, тя не разбираше нищо и повтаряше някои неща само защото я забавляваха.)