Той седна до нея на пейката до потока, хвана й ръката и я заговори толкова пламенно и сериозно, че тя се запита дали не е по-нервен от нея.

— Клара, нямам истинско извинение задето през цялото това време не ти писах, но те моля да ми повярваш, че често си мислех за теб и исках да го направя. След като леля ти развали годежа, Роби не беше добре и ние тръгнахме да пътуваме, но този път в толкова далечни страни, че едва успяхме да се върнем.

— Много далечни? — повтори тя, без да разбира.

— Да, далеч от Англия, трябваше да кажа, или толкова далече, колкото можеше да стигне Роби. — Той се усмихна смутено. — Започнахме от Италия и стигнахме до Андите, докато успях най-сетне да го убедя да ме върне в Англия, за да мога да следвам.

— Андите ли?

— Да. Той стисна ръцете й и тя усети мазолите по пръстите му. — Беше дълго пътуване. Някой ден с удоволствие ще ти разкажа за него. Върнахме се едва преди месец в Лондон, а после възникнаха някои проблеми, когато пожелах да се запиша в Оксфорд, защото съм минал с година възрастта за първи семестър.

— Тебе те нямаше — прошепна Клара, поклати глава и се почувства ужасно глупава, притеснена и неспособна да направи онова, което с удоволствие би сторила. — През цялото време си мислех… Реших, че ти само…

— Моля те, Клара, повярвай ми, исках да ти пиша и да ти обясня какво се е случило, но бях така погълнат от грижите за Роби. Той дълго време беше много зле, а когато по-късно вече имах време да ти пиша, бях толкова далеч, че не знаех дали изобщо ще получиш писмото.

Клара го гледаше смутено. Какво й казваше този привлекателен, объркващ мъж? Че означава нещо за него? Че е мислил сериозно всичко, което й беше казал преди четири години? Че иска да се ожени за нея?

— Милорд — подхвана тя с треперещ глас, защото искаше да е учтива с него, а след четирите години гледаше на него като на чужд човек. — Не зная какво да кажа. Щях много да се радвам на писмо от вас и щях да ви отговоря. През изминалите години сигурно сте преживели по време на пътуванията си много интересни неща.

На лицето му се появи израз на тревога, който така силно й напомни за ранимия юноша от онези дни, в когото се беше влюбила, че сърцето й се сви от любов към него.

— Клара, ти не си ме забравила, нали? Зная колко млада беше, колко млади бяхме и двамата. Ако чувствата ти са се променили, трябва да ми го кажеш.

Клара би предпочела да се разплаче.

— Милорд, вие сигурно се шегувате. Не си правя илюзии — аз не съм красива. Откакто ме видяхте последния път, не се превърнах в красив лебед. Боя се, че е станало по-скоро обратното. Тъй че навярно вашите чувства са се променили.

— О, не, Клара. — Той вдигна ръка и погали с пръсти хладната й буза. — За мен ти си най-хубавата жена на този свят. Ти си момичето, на което можах да поверя сърцето си. Не искам повече. Дай ми това и ще съм доволен и винаги ще се стремя ти да си доволна, обещавам ти го. Но ти не си ме забравила, или греша?

— Не, Люсиен — прошепна тя и това беше истина.

Той видимо се отпусна, усмихна й се.

— Не съм те забравял нито за миг. Мисълта за теб ме запази здрав, най-вече в леденостудените нощи, в които само спомените за теб можеха да ме стоплят. Никога няма да разбереш как копнеех за теб, как исках да чуя гласа ти. — Той тихичко се засмя. — Бих дал цяло състояние, за да те чуя да бърбориш както онова лято. Клара. — Той произнесе името й, сякаш не можеше да повярва, че наистина е седнала до него. — Дори не зная как да започна да ти казвам колко много те…

Не можа да изрече повече нито дума, защото беше настъпил нещастният миг, който Андрю бе избрал, за да ги прекъсне. Двамата с Люсиен бяха на една възраст, но в сравнение с Люсиен, Андрю правеше впечатление на юноша.

— Клара, търсих те навсякъде — извика Андрю, хвана я за китката и я дръпна да стане от пейката. После се обърна към Люсиен. — Лорд Калън, нали? Запознахме се преди години, когато бяхте на гости в Сейнт Дженивиъв с граф Манинг, вашия чичо.

Само за секунди Люсиен се преобрази трагично. Милият, откровен мъж, който допреди малко държеше ръката на Клара, беше изчезнал и на неговото място се бе появил един сериозен, скован благородник с безизразно лице, който дълбоко я потресе.

— Блейксли — каза Люсиен и кимна.

— Дошъл сте да си поопресните спомените, нали? — попита добродушно Андрю. — Клара ми разказа какво се е случило онова лято, когато сте бил тук. Влюбени и тъй нататък. Допускам, че и двамата ще се смеете всеки път, щом си го спомните, нали? — Той се смееше, сякаш искаше да го докаже и не обръщаше внимание на Клара, която клатеше глава в напразния си опит да го накара да млъкне. — Въпреки това не тая лоши чувства, Калън. Не сте единствената жертва. Всички неизбежно се влюбват в Клара. Боя се, че тя твърде много обича да флиртува.

— Андрю! — слабо протестира Клара, тя възприемаше думите му като закачки, но знаеше и как ще ги изтълкува Люсиен. — Това изобщо не е вярно.

— Напротив, малка лъжкиньо! — Андрю сложи собственически ръка на рамото й, пораздруса я на шега, без да престава да се хили. — Дори отец Уебстър е влюбен в нея, милорд. Трябва да видите как дъртото момче се опитва да държи в неделни дни проповедта си, но не отлепя поглед от Клара и забравя всяка втора дума. — Той пак се разсмя, а Клара сложи ръка пред устата си, щом видя как се присвиват очите на Люсиен.

— О, това няма никакво значение — продължи Андрю, без да усеща нарастващото напрежение. — Клара си беше от дете готова на всичко. Караше всеки мъж от околностите да се влюби в нея, за да разочарова след това надеждите му. Ех, мен това не ме трогва. — Той отново весело я разтърси, преди да я привлече здраво в обятията си, което издаваше отдавнашна близост. — Зная, че не взима на сериозно нищо, освен онова, което ми казва. Тя каза ли ви, че сме сгодени?

— Андрю — измърмори ужасена Клара. — Ние не сме сгодени!

— Официално не сме — съгласи се той веднага, — но е само въпрос на време. — Той погледна Люсиен. — Чакаме само подходящия момент, за да го съобщим на нейните родители.

— Люсиен — подхвана Клара и тръгна към него с протегната ръка, за да го увери, че никога не е приемала някакво измислено от Андрю предложение за женитба, но той хладно я прекъсна.

— Боя се, че това време никога няма да дойде — заяви Люсиен, скован като статуя. — Лейди Клара може да не ме е осведомила за този факт, но ние с нея сме обещани от деца един на друг. Тя ще стане моя съпруга.

Това шокира Клара повече от всичко останало, преживяно през този ден.

— Люсиен! Това истина ли е?

Той я погледна толкова студено, че тя потръпна.

— Да, твоят и моят баща са уредили въпроса малко след твоето раждане. Нима очакваш да ти повярвам, че твоите родители никога не са ти разказвали за това?

Тя поклати смаяно глава.

— В такъв случай съжалявам, че аз съм човекът, който ти го съобщава и с това разрушава мечтите ти за щастие. — Сега беше човек коренно различен от онзи, който бе седял допреди малко на пейката до нея. Дори гласът му се беше променил и сега звучеше студено и безизразно. — Оставам с впечатлението, лейди Клара, че когато разговаряхме преди малко, е станало някакво недоразумение и затова моля да ми простите казаното от мен. Никога вече няма да ви обременявам с толкова неприятни чувства. Обещавам ви го.

После той си тръгна, без да се обърне още веднъж и без да чуе какво извика тя подире му, само час по-късно беше си стегнал багажа и си беше заминал.

След това идваше всяка година и всеки път ставаше само още по-зле. Когато тя стана на осемнайсет, той пак дойде в Сейнт Дженивиъв, потърси я и я намери край езерото в мига, в който тя целуваше Андрю Блейксли за сбогом, защото той напускаше Сейнт Дженивиъв, за да постъпи на служба в армията на краля. Когато беше на двайсет, той препусна на кон в конюшнята на баща й тъкмо когато тя се смееше с едно от конярчетата — споменът беше прекалено тревожен, за да мисли сега за него. Клара отпъждаше всеки път спомените. Когато навърши двайсет и една, той се появи в градината на нейния баща в нещастния миг, който отец Уебстър беше избрал, за да й открие безсмъртната си любов. Побеснял от ярост, Люсиен преби тогава човека до смърт, въпреки факта, че Клара тъкмо се опитваше напразно да се освободи от страстната му прегръдка. Двамата можаха да поприказват едва след като доктор Уарлоу, селският лекар, свести припадналия свещеник. Разговорът им протече, както винаги, катастрофално. Оттогава бяха минали две години, през които Клара се питаше дали Люсиен Брайланд ще иска да запази годежа им. Когато склони най-сетне баща си да му пише и да развали годежа, Люсиен отговори, че няма да го направи, че са сгодени и той ще направи всичко необходимо, за да си останат сгодени.

С тази цел беше се появил най-сетне преди два дена в Сейнт Дженивиъв, в най-елегантните си дрехи, с великолепна каляска и толкова студен, скован и официален, че Клара с удоволствие би го ударила, само за да се увери, че наистина е от плът и кръв. Дори братята й, които винаги са го обичали, бяха така потресени, че останаха на разстояние, а нейните родители, които успяваха да сгреят с топлината и сърдечността си дори най-трудните гости на Сейнт Дженивиъв, гледаха отчуждено този мрачен и сякаш непознат виконт. Клара можеше само да се досеща колко ли студено е поздравил Люсиен бъдещите си тъст и тъща, защото след първата си среща с него, родителите й излязоха от библиотеката с ужасно разстроени лица. Баща й я увери много настойчиво, че ако не желае, не е длъжна да приеме предложението на граф Калън, въпреки че и той, и Едуард Брайланд винаги са мечтали да видят един ден децата си свързани с брак.

Днес, след службата Люсиен щеше да поиска ръката й, а Клара не беше сигурна как ще отговори. Защото бе обичала мъжа, когото познаваше някога, но мразеше мъжа, в който той се беше превърнал. Любовта просто не искаше да си отиде, колкото и да се беше мъчила да я прогони, но омразата й… И най-дребното нещо се превръщаше в надежда, когато в страховитите им разговори Люсиен кажеше нещо, което й напомняше онзи Люсиен, когото обичаше. Някъде зад ледената маска на тъмнокосия мъж, който седеше сега до нея, той сигурно още съществуваше. Самотният, мил, нежен младеж, който й се беше заклел някога в любов, беше все още тук и него Клара искаше да обича, за него да се омъжи.