Споменът я накара да се засмее.

— Ти беше толкова висок. Помня, че си помислих тогава, че си висок като татко, но много по-хубав. И те накарах да ме целунеш, нали?

— Да, наистина, като ме заплаши, че иначе ще се разкрещиш и ще събереш цялата къща. Беше ужасно глезена.

Усмивката й угасна.

— Такава ли бях? Наистина? Омразно ли ти беше, че трябва да ме целунеш?

Той сви неволно вежди.

— Разбира се. Бях на десет. Последното, което исках да направя, беше да целуна едно седемгодишно момиченце. Ти си беше всъщност още бебе.

— О! — Клара се усети изведнъж ужасно потисната. — Мисля, че си прав.

Той докосна ръката й с върха на пръстите си.

— Не прави такава физиономия — помоли той тихо, — сега е различно. Вече не си бебе и бих те целунал, без някой да ме принуждава.

Клара усети как се изчервява, а когато погледна хубавото му лице, изведнъж я достраша.

— Сега искаш ли да половиш риба? — попита тя, бързо стана и вдигна въдицата, без да дочака отговор.

Той я последва до брега и я остави да му покаже как приготвя стръвта и кордата; останалата част от следобеда двамата прекараха в чудесно приятелство. За облекчение на Клара той не спомена втори път за целувка, въпреки че я хвана за ръката, докато седяха един до друг на брега. Това не й направи кой знае какво впечатление, защото вече си бяха държали ръцете с Андрю Блейксли, тайно, под масата в детската стая, когато той дойде в Сейнт Дженивиъв на гости на братята й.

Когато огладняха, си разделиха съдържанието на Кларината кошница за излети, след това забиха въдицата на брега и легнаха на тревата, за да наблюдават облаците над себе си.

— Ти защо не ходиш на училище? — попита тя, след като бяха говорили достатъчно дълго за времето.

Ръката му, хванала леко нейната, трепна за миг, преди той да й отговори.

— Преди родителите ми да умрат, бях в Итън.

Клара долови мъката в гласа му, обърна се към него и му стисна ръката.

— Съжалявам за родителите ти.

— После Роби ме взе от училище — продължи той, сякаш тя нищо не беше казала. — Сега той ми преподава и след три години ще постъпя в Оксфорд.

— Лорд Манинг ти преподава? — попита учудено тя. — Значи умее?

— Той е чудесен учител. Много по-добър от всички, които имах в Итън. С него пътувахме из цяла Европа — в Австрия, Испания и Италия.

— Колко хубаво! — възкликна тя, възхитена от мисълта, че човек може да опознае толкова далечни страни. — Сигурно е било чудесно! И аз бих искала да отида там.

— Наистина ли? — Той се опря на лакти. — Може един ден да те заведа.

Тя отвори широко очи.

— Готов ли си да го направиш?

Той кимна сериозно и я погали с върха на пръстите си по бузата.

— Ако се омъжиш един ден за мен, ще го направя.

— Да се омъжа за теб? — повтори тя и си помисли детински, че това е най-романтичното нещо, което може да се случи някому, по-романтично от играта им с Андрю Блейксли на мъж и жена.

— Ако обещаеш да ме обичаш и да останеш с мен, ще те заведа, където пожелаеш — продължи той. — И ще ти дам всичко, което поискаш, но трябва да обичаш само мен. Завинаги.

Беше толкова млада, че не й беше трудно да му обещае, че ще го стори, пък и вярваше, че казва истината, когато го увери:

— О, да, разбира се, че ще те обичам, ако станеш мой съпруг.

Той кимна сериозен и доволен, и заяви:

— В такъв случай сега ще те целуна. На годениците им е позволено.

— Ами да — измърмори тя, докато той вече навеждаше глава. — Често съм виждала как лорд Манинг целува леля Ана, докато тя…

Беше кратка, лека целувка, просто кратко докосване на устните й с неговите. Той вдигна глава и й се усмихна.

— Много говориш — засмя се той. — Но аз обичам да те слушам. Надявам се, че когато се оженим, ти ще изпълваш с гласа си нашия дом. Така винаги ще зная къде си, в която стая и да се намираш.

— Значи сигурно имаш добър слух — разсмя се тя.

Той пак се усмихна.

— Да, така е. О, да, точно така е.

Следващата седмица измина сякаш в мъгла и тя осъзнаваше много ясно присъствието на Люсиен, но още по-силно странните чувства, които събуждаше в нея присъствието му. Лорд Манинг и нейните родители очевидно не забелязваха, че те двамата с Люсиен са всеки ден заедно и то дори без гувернантката, въпреки че Люсиен проявяваше уважението, дължимо на нейната младост. Той я целуваше от време на време, но само кратко и целомъдрено, с изключение на един-единствен път, когато докосна устните й с езика си, но тогава тя извика, а той се засмя и я прегърна, извини се и обеща никога вече да не го прави.

На Клара й беше ясно, че Люсиен знае за живота много повече от нея. Седяха един до друг край реката или в гората и той й разказваше за детството си и за пътуванията, които беше направил с чичо си. Отговаряше честно на всеки неин въпрос, понякога с болка, понякога засрамен, но всеки път, без да се колебае. Когато Клара го попита за родителите му, той й разказа истината. Те не бяха загинали при злополука с карета, както казваха всички. Изобщо не е било нещастен случай, а хладнокръвно убийство и самоубийство. Бил е сложен край не само на живота на родителите на Люсиен, но и на живота на любовника на неговата майка, с когото тя избягала, но бащата на Люсиен ги настигнал. Освен чичо му, Клара била единственият човек, който знаел истината и тя усещаше инстинктивно, че няма да я разкаже никому.

— Клара, между нас не бива да има тайни — каза той един ден, докато се разхождаха край езерото. — Женени хора не трябва да имат тайни един от друг. Аз винаги ще ти казвам истината, ако го правиш и ти.

И така, след неин въпрос той й разказа, че вече пет пъти е спал с жена — неговият чичо уредил срещите малко след петнайсетия му рожден ден. Първия път било в Италия, с много по-възрастна жена, която не продумала почти нищо, но с уменията и търпението си предизвикала огромната му благодарност и възхищението му, след това се случило още няколко пъти, в различни страни, където са били. Той знаел много добре как се правят деца. По-късно това щеше да наскърби Клара, но тогава, на тринайсет, тя беше като омагьосана и искаше да научи всяка подробност. Той изпълни драговолно нейното желание и я шокира с разказите си, но после я привлече към себе си на тревата, прегърна я през кръста и каза: — Клара, не бива да мислиш, че ще мога някога да те мамя. Чичо Роби казва, че когато един мъж намери жената, за която иска да се ожени, той трябва да забрави всички останали и да встъпи с доверие в брака, иначе той не е честен мъж. Не мога да върна вече станалото, но докато сме женени, нито ще мисля за друга жена, нито ще я докосвам.

В нощта, преди да си замине, Люсиен се промъкна посред нощ в стаята на Клара.

— Исках само да се сбогувам спокойно с теб — обясни той, седна на леглото до нея и хвана ръцете й.

— Бих искала да не си отиваш — изрече тя бързо и се разплака. — Ще ми липсваш.

— И ти на мен — отговори той и я целуна по мократа буза. — Още си много млада, Клара, и аз не бива да го забравям. Но те обичам от цялото си сърце и няма да обичам друга.

— И аз те обичам, Люсиен.

— Моля се да е така — прошепна той. — Клара, толкова си млада… но те моля, не забравяй нито мен, нито обещанията си. Аз няма да забравя моите и един ден, кълна ти се, ще те възнаградя за верността ти. Искам да прекарам живота си като те правя най-щастливата жена на света.

3

Колко странни са тези спомени днес, мислеше си Клара, седнала сега до него, вече пораснала, в църквата в Сейнт Дженивиъв. Приветливият, любвеобилен Люсиен от онези дни беше изчезнал, сякаш никога не е бил. Тя се беше вкопчила в обещанията му, когато той, неговият чичо и леля Ана се качиха в елегантната каляска на граф Манинг, която трябваше да ги отведе в Лондон, за да бъде оповестен там официално годежът на леля Ана с графа. Когато замина след месец с родителите и братята и сестрите си за Лондон, за да се приготвят за сватбата на леля Ана, тя се надяваше да види отново Люсиен. След това той щеше да уреди двамата да си пишат, което нямаше да е трудно, след като нейната леля и неговият чичо вече бъдат женени.

Но трябваше да минат четири години преди да види отново Люсиен. Леля Ана се върна след месец от Лондон, тя беше развалила годежа си с графа и съвсем скоро след това се омъжи за съседа им полковник Хънингтън. Малкото тържество в тесен кръг се състоя в същата черква, в която Клара седеше сега. Тя не разбра какво беше накарало леля Ана да постъпи така, беше доловила само отчаянието, потиснало дома на нейните родители през последвалите няколко месеца, когато леля Ана замина с полковника, за да последват армията. Баща й беше много угрижен, а майка й все се тревожеше за него. От своя страна Клара копнееше за Люсиен, очакваше поне няколко думи от него, може би писмо, поне нещо. Но не получи нищо и когато годините отминаха, стигна до заключението, че онова лято той изглежда само си беше прекарал времето с нея и е забравил не само дадените обещания, но и нея. С възрастта споменът за него избледня, още повече, че многобройните обожатели я ласкаеха с вниманието си. Андрю Блейксли беше най-пламенният й поклонник и даваше ясно да се разбере, че иска един ден да я направи своя съпруга. Клара всъщност много го харесваше, но й беше трудно да вижда в този приятел от детството нещо повече от брат.

На седемнайсетия рожден ден на Клара Люсиен се появи без предупреждение в Сейнт Дженивиъв, изглеждаше много по-голям и по-зрял от своите двайсет години. Висок, мускулест и силно загорял, виконт Калън беше вече мъж и то толкова привлекателен, че когато го видя от прегръдката на Андрю Блейксли, който тъкмо я целуваше за рождения ден, Клара усети как сърцето й спира. Смаяна и изненадана, не знаеше как да реагира и не можа да отиде при него и да го поздрави. Вместо това отмести поглед, сякаш изобщо го нямаше и тъй като беше ужасно смутена от внезапната му поява, почна да се смее и да флиртува с Андрю, държа се толкова глупаво, че всеки път, щом си спомнеше, направо простенваше. Когато баща й най-сетне я накара да поздрави Люсиен, направи го толкова ужасно глупаво и нервно, че той я изгледа смаян. После той я помоли за следващия танц. Тя беше забравила, че вече го е обещала, но Андрю се появи тутакси до нея и поиска танца. Мина повече от час преди Люсиен отново да говори с нея и да я помоли да го придружи в градината. Вече имаше разрешението на нейния баща.