— Това е още по-безвкусно, отколкото дори аз съм го очаквал от вас — забеляза с нескрито отвращение Джак. — Да се хванеш на бас за една благовъзпитана дама е под всяко равнище. Прати го да върви по дяволите, Люсиен.

Люсиен изгледа Кърлейн изпод полуспуснати клепачи.

— Да не намеквате, Кърлейн, че ще се влюбя в съпругата си? Нима ще пропилеете десет хиляди лири за такава щуротия? Би било прекалено просто.

— Ако е така, Калън, ще спечелите вие.

— Лъки, не можеш да допуснеш сериозно името на лейди Клара да бъде нанесено в книгата за сключени обзалагания протестира Улф. — Тук, „При Уайт“? Където всеки влязъл през вратата, може да го види? Това би било…

— Във висша степен безчестно — допълни Джак. — Не го прави, Люсиен, това е под достойнството ти, а Роби ще поиска главата ти на сребърна табла.

Виконт Кърлейн се усмихна и сви рамене.

— Но ако спечелите, ще е наистина готов да ви прости малкото прегрешение. Ако всъщност изобщо не мислите да отпращате лейди Клара, тогава най-добре забравете веднага и бързо предложението ми.

Погледът на Люсиен се помрачи.

— Аз ще спечеля. В това изобщо не може да има съмнение.

— Аз пък твърдя, че ще загубите. Наистина ли се смятате способен да отпратите собствената си съпруга?

— Това е вече почти факт — отговори Люсиен. — Клара със сигурност ще се премести в Пеъруд точно шест месеца след сватбата ни.

— Калън, където и да се озове съпругата ви шест месеца след сватбата, тя няма да е там сама. Вие ще сте при нея и то по собствено желание.

— Никога не съм допускал, че сте глупак, Кърлейн. — Люсиен вдигна ръка, за да викне келнера. — Предупредете иконома си да отдели вече парите, защото ще настоявам да ми се издължите до стотинка в деня, в който Клара напусне Лондон. — Той погледна келнера, който очакваше мълчаливо поръчката му, и каза: — Донесете ни книгата за облози.

2

— Любовта е много търпелива, тя е мила и не завижда, никога не се излага на показ, нито се хвали.

За средата на март денят беше слънчев, хубав и необичайно топъл. Седнала в голямата каменна черква в Сейнт Дженивиъв, Клара Харкамс знаеше, че и тя, както и останалите хора в черквата, няма причина да трепери от студ. Вярно, че останалите богомолци не седяха до Люсиен Брайланд, със силно притиснати към неговите ръце, рамене и бедра.

— Това са думите господни за любовта — провъзгласи високо отец Уебстър, а на Клара й се стори, че проникна с поглед дълбоко в нея, — и такава трябва да е съвършената, създадена от господа любов.

Клара се раздвижи леко, за да прикрие притеснението си, без да привлече вниманието на виконта. Осъзна, че не е успяла, защото ръката, която той беше сложил на коляното си, се сви в юмрук. Клара се запита, дали няма да е признак за заплашваща беда, че мъжът, за когото скоро щеше да се омъжи, е седнал до нея скован и студен като айсберг.

Не, не беше честно. Нали знаеше по-добре, от който и да е друг колко жив и забавен беше винаги Люсиен, още от деня, в който граф Манинг доведе за пръв път осиротелия си племенник в Сейнт Дженивиъв. Когато ги представиха един на друг, въпреки че беше вече на тринайсет, тя не бе очаквала нищо повече. Но след първата седмица от гостуването си той започна непрекъснато да я наблюдава и честичко тайно я проследяваше. Докато се хранеха, той я наблюдаваше изпод спуснати клепачи и Клара най-сетне болезнено осъзна възхищението му. Тъмнокос, силен и мълчалив, той малко я плашеше. Родителите й предупредиха и нея, и нейните братя и сестри, всички в къщата, че младият виконт скърби за родителите си, починали преди три години. Разбира се, не е някой опасен младеж, но трябва да го оставят на мира, щом пожелае, и да не го ядосват, от тогава Клара още не знаеше, че ще трябва един ден да се омъжи за виконта, иначе щеше наистина доста да се уплаши. Поне през тази първа седмица, докато граф Манинг ухажваше леля й Ана, а Люсиен, оставен без надзор, обикаляше мълчаливо като „полудиво животно“ цялата къща.

— Престъпление е да се произнася напразно името на любовта! — Господин Уебстър почука по амвона и така накара и Клара, и повечето слушатели да трепнат. — Престъпление спрямо господ и небето!

Клара видя как ръката на виконта се сви в юмрук, а после пак се разтвори и пак се сви и нещо я прободе в сърцето. Беше непоносимо, че той трябва да търпи всичко това. След службата тя ще си поприказва с отец Уебстър и ще му обясни, че онова, което щеше да се случи, е необратимо. Освен това тя го желаеше и сърцето й отдавна беше негово, нищо, което един или друг можеше да каже, не беше в състояние да промени каквото и да било.

Онзи понеделник от втората седмица на гостуването на Люсиен и неговия чичо, тя не трябваше за нищо на света да ходи за риба. И на тринайсет все още толкова дете, както можеше да се очаква от глезените, израсли в провинцията деца на Сейнт Дженивиъв, тя имаше само смътна представа какво значи да си жена. Но на този ден Люсиен сложи жалоните на бъдещия й живот, привърза я така силно към себе си, че навярно и той самият не предполагаше колко здраво я е хванал.

Клара беше свикнала да кръстосва свободно из околностите; родителите й се стремяха да държат децата си вкъщи и да ги притесняват с елегантни дрехи. Стана рано, навлече вехта рокля и младежки обувки, не дочака момичето, което трябваше да й среши косата и отиде в кухнята, да си измоли от готвачката нещо за хапване. Половин час по-късно, с въдицата и кошницата за излет, вече беше на път към любимото си езеро, където обичаше да прекарва дните си.

Изминаха два безкрайно приятни часа, преди Клара, запретнала роклята високо над бедрата и потопила крака във водата, да забележи, че вече не е сама. Стана толкова бързо, че изпусна по невнимание въдицата в езерото. Докато я извади се измокри цялата. Люсиен излезе от гората, където се беше крил.

Той протегна мълчаливо ръка и я измъкна от водата. После сложи въдицата встрани и се залови да изстисква мокрите й поли. Клара често си спомняше този миг и си мислеше колко странно беше, че стоеше тогава мирно и гледаше отгоре тъмнокосата му глава, докато той изстискваше роклята й. Едва когато той свърши, хвана я за ръка и я заведе на едно тревисто място на брега, тя си възвърна гласа и попита:

— Ти защо се криеше там?

— Не съм се крил — каза Люсиен и седна до нея.

— Дълго ли стоя там? Трябваше да ми се обадиш. Невъзпитано е да наблюдаваш някого, без да му го кажеш.

Той сви рамене, опря брадичка на вдигнатите високо колене и се загледа в проблясващата повърхност на езерото.

Следващите няколко дена Клара разбра, че Люсиен предпочита да говори малко, но тя самата беше от шумно, бъбриво семейство и се чувстваше задължена да води разговор.

— Дойдох да ловя риба — заяви тя и веднага си помисли колко е глупаво да каже нещо толкова очевидно.

— Но той каза „да“ и я погледна. — Само че не си хванала нищо.

— Не, още не. — Никога не беше седяла толкова близо до него и сега забеляза колко хубави и тъмни очи има. — И ти ли си рибар?

— Не. — Брадичката му отново се опря в коленете.

— Много е забавно — продължи Клара, защото искаше на всяка цена да е учтива, въпреки че той я пренебрегва. — Искаш ли да опиташ? Ако искаш, можеш да вземеш моята въдица.

— Може би по-късно.

Отговорът я поотпусна. Клара си играеше с няколко тревички до нея и сега попита:

— Харесва ли ти в Сейнт Дженивиъв? Леля Ана много се радваше, че ти и чичо ти ще ни погостувате. Беше много възбудена.

Той не каза нищо и тя реши, че няма да отговори, но после той каза:

— И Роби беше възбуден.

— Двамата изглеждат чудесно заедно, нали? Графът е толкова представителен, а леля Ана толкова хубава. Мислиш ли, че ще са щастливи, когато се оженят?

Той вдигна глава и въздъхна.

— Не зная. Не познавам никого, който да е бил.

Тези думи дълбоко поразиха Клара, защото тя познаваше само щастливо женени девойки.

— Дори твоите родители?

— Най-малко те — засмя се горчиво той.

— О! — Тя не знаеше какво да каже. Изведнъж изпита усещането, че огромен товар притиска сърцето й. — Моите са, щастливи, искам да кажа.

Той кимна мълчаливо.

— И аз ще съм щастлива, когато се омъжа — заяви тя.

— Наистина ли? Откъде знаеш?

Тя се усмихна и обясни със самоувереността на младите:

— Ще направя съпруга си толкова щастлив, че той никога няма да се кара и ще го обичам, както мама обича татко.

— Ами ако престанеш да го обичаш? Ако се запознаеш след сватбата с друг мъж и се влюбиш? Няма ли да избягаш с него?

Въпросът обърка Клара. Никога не се беше замисляла за подобни неща.

— Но това би било много лошо, нали?

— Да — отговори сериозно той. — Много лошо.

— Никога не бих постъпила така. Ще обичам съпруга си и той ще ме обича. Ще имаме много деца, поне половин дузина. Ще се чувстваме чудесно заедно и ще сме винаги щастливи.

На устните му се появи бърза усмивка, първата, откакто го познаваше.

— Наистина ли ще го постигнеш?

— О, да — отговори тя весело. — Ще живеем на село, но веднъж в годината той ще ме води в Лондон, за да можем да посетим няколко бала. Баща ми има красива бална зала в градската си къща. Ти знаеше ли?

— Да, аз те срещнах веднъж там, но ти беше още много малка. Ти спомняш ли си?

— Мен? — повтори изненадано тя.

— Тъкмо беше навършила седем — разказа Люсиен. — Имаше тържество по случай рождения ти ден и моите родители, и аз бяхме поканени. Ти беше цялата в розово и бяло и с бяла копринена панделка в косата — усмихна се той пак. Вдигна ръка и я погали нежно по къдриците. — Косата ти направо блестеше, ти беше като същинска кукла.

Тя го погледна.

— Ти танцува с мен — измърмори тя. — Това си го спомням. Ти не искаше, но майка ти те накара.

Той свали ръка.

— Глупаво беше. Сигурно сме били много смешни.