Без да каже нищо, тя се обърна и му подаде чиния с пържено яйце върху препечена филийка.

– Бог да те благослови, скъпа.

– Това ще запълни малко дупката в стомаха ти. Има и още. Студено ти е – тихо каза тя.

– Не бях забелязал, но да, така е. Малко ми е студено.

Преди тя да успее да махне с ръка към огнището в кухнята, Фин я изпревари и в него запламтя огън.

– Леко трепериш. Седни, за бога, и се храни като човек.

– С отсечен тон Мийра направо го избута към един стол до масата.

– Не бих се оплакал от малко повече грижи, а и истината е, че бих убил за малко кафе.

– Аз ще го направя. – Айона хукна да вземе каната.

– Е, кой мъж може да се оплаче от три красиви жени, които го глезят. Благодаря, сърце мое – добави той, когато Айона му подаде кафето.

– Няма дълго да те глезят, обещавам. Сядайте всички

– Нареди Брана. – Почти съм готова тук. Когато си напълни търбуха и се успокои малко, ще трябва да ми обясни защо, по дяволите, не ме повика.

– Стана много бързо и свърши за миг. Щях да те повикам, както и всички вас. Но не аз бях целта на атаката, така си го мисля. Тази сутрин не бе дошъл за мен.

– А за кого тогава, след като всички останали спяхме в леглата си? – В мига, в който Брана понечи да вдигне огромната табла с храна, за да я донесе на масата, Фин просто я взе от ръцете ѝ.

– Сядай вече и слушай. Седни – повтори той, преди тя да успее да му се сопне. – И ти си толкова разтърсена, колкото и той.

Още щом таблата докосна масата, Конър се зае да граби от нея яйца, наденички, бекон, препечени филийки, картофи и да трупа всичко в чинията си на малка купчинка.

– Събудих се рано и с някакво особено чувство – започна той и им разказа всичко, докато дъвчеше усилено.

– Иймън? – попита Брана. – Синът на Сърха? Тук и сега? Сигурен ли си?

– Колкото и че виждам теб сега. Отначало го помислих за обикновено момче, което се е озовало на пътя на Кеван, но когато хванах ръката му… Никога не съм усещал подобно нещо, никога. Нито дори с теб, Брана, нито с двете ви с Айона. Дори и при слънцестоенето, когато силата бе като мощен поток, не беше толкова голяма, толкова ярка, толкова пълна. Не можех да я задържа, не можех да я контролирам. Просто премина през мен като комета. Също и през момчето, но то се държеше здраво за мен, за силата. Бива си го.

– Какво стана с Кеван? – попита Айона.

– Силата направо го разкъса – обади се Фин. – Почувствах го. – Разсеяно вдигна ръка към рамото си, където белегът на кръвта му, кръвта на Кеван, изгаряше плътта му, сърцето му. – Зашемети го и той остана също толкова разтърсен като теб, гарантирам ти го.

– Значи, се е измъкнал? – Бойл си взе от яйцата. – Като истинска змия.

– Точно така – потвърди Конър. – Измъкна се, а след него си отиде и мъглата и останахме само двамата с момчето. А после бях само аз. Но… той беше аз, а аз бях той

– Отчасти. Това разбрах, когато стиснахме ръце. Нещо повече от кръвна връзка. Не бяхме един и същи човек, но… много повече от роднини. И за миг сякаш прозрях в него като в огледало.

– Какво видя? – попита Мийра.

– Любов и мъка, и смелост. Страх, но и кураж да се изправи срещу него заради сестрите си, заради родителите си. Заради нас в крайна сметка. Просто едно момче, едва ли е на повече от десет, предполагам. Но в онзи миг сияеше от силата, която още не се е научило да владее напълно.

– Същото ли е като моето посещение при баба? – зачуди се Айона, сетила се за баба си в Америка. – Един вид астрална проекция? Но не съвсем, нали? Нещо подобно е, но заради преминаването във времето е много повече. Преминаването във времето може да се случи край колибата на Сърха. Нали не си бил до колибата на Сърха, Конър?

– Не, бях отвъд полянката. Но наблизо. – Конър се замисли. – Може би е било достатъчно близо. Всичко това е нещо ново. И знам със сигурност, че Кеван не го е очаквал.

– Може би той е довел тук момчето, Иймън – предположи Мийра. – Притеглил го е от неговото време в нашето, за да го отдели от сестрите му, да нападне момчето вместо мъжа, защото е проклет страхливец. Така, както го разказваш, Конър, ако не си се появил ти, може би е щял да убие момчето, със сигурност е щял да го нарани.

– Вярно си е. Иймън беше много смел, Господ ми е свидетел, истински смел – не искаше да побегне дори когато му казах да бяга, но още беше объркан, уплашен, не беше способен да събере достатъчно сила, за да се бори сам.

– Затова си станал и си излязъл – обади се Брана, – ти, който изобщо не прекрачваш прага, преди да си напълниш стомаха, си излязъл и си повикал сокола си. На зазоряване?

– Тя поклати глава. – Нещо те е повикало там. Връзката между теб и Иймън или самата Сърха. Майката още пази детето си.

– Аз сънувах Тийгън – напомни им Айона. – Как язди върху Аластар към колибата, към гроба на майка си, и как застава срещу Кеван там – как проля кръвта му. Тя е моя, както Иймън е за Конър.

Брана кимна, когато Айона погледна към нея.

– От Брана за Брана, да. Често я сънувам. Но не е по този начин. Това може да ни е от полза, трябва да е. Ще намерим начин да се възползваме от случилото се, от наученото. Беше се скрил след слънцестоенето.

– Ранихме го – обади се Бойл и огледа останалите със златистите си очи. – В онази нощ и той загуби от кръвта си и горя в огъня също като нас. И дори повече, мисля си.

– До края на лятото се е възстановявал, събирал е сили. И тази сутрин се е опитал да подмами момчето, да вземе силата му и…

– Да приключи с вас – прекъсна я Фин. – Нали ако убие момчето, Конър никога няма да е съществувал? Или поне с много вероятно да стане точно така. Променяш миналото и променяш настоящето.

– Е, определено се провали с гръм и трясък. – Конър излапа и последното парченце бекон и въздъхна. – И сега се чувствам не просто нов човек, а в страхотна форма. Жалко, че не можем да предизвикаме негодника отново още сега.

– Ще ти е нужно много повече от солидна закуска в стомаха, за да се изправиш насреща му. – Мийра стана и вдигна няколко чинии от масата. – На всички ще ни е нужно повече. На слънцестоенето го ранихме и това е доста приятна мисъл, но не го довършихме. Какво пропуснахме? Дали не ни е нужно точно това? Какво не направихме, а е трябвало?

– О, този твой практичен ум.

– Все някой трябва да разсъждава практично – върна му го Мийра.

– Права е. Рових се в книгата на Сърха. – Брана поклати глава. – Онова, което направихме, силата, която имахме, планът, който бяхме измислили – трябваше да свърши работа.

– Той промени игралното поле – напомни ѝ Конър. – Пренесе битката назад във времето.

– И все пак просто не мога да открия какво бихме могли да добавим. – Брана хвърли поглед към Фин само за миг. Той само съвсем леко поклати глава. – Значи, ще продължим да търсим.

– Не, ти седни. – Айона взе още от чиниите, преди Конър да го направи. – Като се има предвид приключението ти в ранни зори, днес си освободен от кухненски задължения. Може би аз не бях достатъчно силна или обучена това лято.

– Трябва ли да ти напомням за предизвиканата от теб вихрушка? – попита Бойл.

– Това беше по-скоро инстинкт, отколкото умение, но се уча. – Тя погледна през рамо към Брана.

– Да, така е, отлична ученичка си. Ти не си слаба брънка във веригата, ако това си мислиш, нито си била такава някога. Той знае повече от нас и това е проблем. Живял е по своя си начин стотици години.

– Това го прави по-стар – обади се Мийра, – но не и по-умен.

– Разполагаме е книги и легенди, и предаденото ни от поколения назад. Но той е преживял всичко, затова – по-умен или не – знае повече. И силата, която притежава, е тъмна и дълбока. Магията му не се подчинява на правилата както нашата. Той наранява когото си поиска, без изобщо да го е грижа. Ние никога не бихме го направили, ако искаме да останем верни на себе си.

– Източника на силата му – камъка, който носи на шията си, когато е вълк и когато е човек, ако го унищожим, това ще бъде и неговият край. Знам го – заяви Фин и стисна юмрук върху масата. – Знам, че е истина, но не знам как може да се направи. Засега.

– Ще намерим начин. Трябва – каза Конър, – значи, ще намерим.

Когато Конър протегна ръка над масата и я сложи върху тази на сестра си, Фин стана и отиде при останалите в другия край на стаята, където трополяха чинии и шуртеше йода в мивката.

– Тревогите за мен няма да ми помогнат, а и няма нужда от тях. Не се налага да гледам вътре в теб – добави той, за да го видя.

– А ако бе наранил теб и момчето, къде щяхме да бъдем?

– Е, не успя, нали? А и двамата здраво го сритахме по задника. Тук съм, Брана, както винаги. Писано е да бъдем тук и ето ме.

– През повечето време си истински трън в задника. – Тя обърна ръка и пръстите им се преплетоха, преди да го стисне здраво. – Но съм свикнала с теб. Бъди внимателен, Конър.

– Разбира се. И ти също.

– За всички ни важи.

Стана му малко смешно и доста мило, когато Мийра закрачи редом с него, щом тръгна от къщата към школата за соколи.

– Значи, си решила да оставиш камиона тук?

– Да. Искам да се поразходя след обилната закуска.

– Решила си да бъдеш мой телохранител. – Той метна ръка през раменете ѝ и я притегли съм себе си, така че хълбоците им се докоснаха.

Бе се облякла за работния ден в конюшнята – груб панталон и яке, здрави ботуши, а разкошната ѝ коса бе сплетена на плитка, която се подаваше изпод шапката ѝ с козирка.

И въпреки всичко приковаваше погледите, помисли си той, тъмнооката Мийра с циганска кръв във вените.

– Тялото ти може и само да се охранява. – Тя вдигна очи нагоре и видя соколите да кръжат в навъсеното небе.

– А и можеш да разчиташ на тях да те пазят.

– Въпреки това се радвам на компанията ти. А и така можеш да ми кажеш какво те тормози.